Тези глупави момичета нямаха ни най-малка представа какво празнуват. Нямаха представа какво бе сближило Агата и приятелките й преди седемдесет и пет години. Създадоха Дамския клуб, за да се подкрепят, да се закрилят взаимно, защото никой друг не би им протегнал ръка. Ала клубът се превърна в уродливо чудовище, в средство богатите да злорадстват, раздавайки пари на бедните. Самата Агата го допусна. Цял живот ли трябваше да изкупва грешките, които не е предотвратила?

Знаеше, че провеждането на празника на клуба в „Мадам“ не е случайно съвпадение. Случайности няма. Има съдба. Обективно погледнато, съществуваше дори някаква жестока симетрия. Причината да основат клуба беше свързана с имението. Сега беше въпрос на време, преди всичко да излезе наяве. Тайните никога не остават погребани, независимо колко усилия полагаш. Именно от това се бе страхувала винаги Джорджи.

Агата стана и излезе в коридора, броейки стъпките до стаята на сестрите. Когато наближи, дочу гласа на сестрата от сутрешната смяна. Беше млада. Прекалено млада. Звучеше така, сякаш още играе на дама с приятелките си. Защо момичетата бързат толкова да пораснат? Не ги разбираше. Детството е вълшебно време. Да го загърбиш, е огромна загуба.

— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави сестрата с тон, стараещ се безуспешно да прозвучи приятно.

Агата внушаваше такива чувства на целия персонал. Не беше сигурна кога точно се случи, но през последните десет години откри, че й доставя удоволствие да кара другите да изпитат частица от собствената й злочестина. Персоналът бе скрил зъбите й в банята, където контето ги намери тази сутрин. Убедена беше. От години си играеха на котка и мишка.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ако ми трябваше помощта ти, щях да помоля — отсече Агата и отмина.

Тръгна по третия коридор. Прокарваше сухи пръсти по стената и броеше вратите до стаята на Джорджи Джаксън. Когато синът на Джорджи — Хам — дойде да я помоли за помощ да настани майка си в дома, Агата му даде парите без капчица колебание. Искаше да помогне на Джорджи, да изкупи онзи единствен случай, когато Джорджи се нуждаеше най-много от нея, а тя й обърна гръб… единствения случай, променил всичко. Агата следеше как се грижат за Джорджи, но рядко я посещаваше. Джорджи не би одобрила. Би казала: „Ти си имаш своето място, аз — моето. Така трябва да е сега“.

Когато стигна стаята, Агата различи само тъмен силует с ореол от слънчева светлина. Джорджи приличаше на бездна, в която тя рискуваше да рухне.

Агата тъгуваше по много изгубени неща, но напоследък усещаше най-остро тази загуба — загубата на приятелството. Липсваше й зрението. Липсваше й съпругът. Липсваха й родителите. Ала момичетата, с които бе отраснала, съставляваха съществена част от живота й. Ако старите й приятелки се появяха отнякъде сега, щеше да ги закриля до последния си дъх. Което, разбира се, беше твърде малко и твърде късно. Както винаги. Нямаше ги, отидоха си всички, освен Джорджи, скрепена към живота само с тънка сияйна нишка.

Агата приближи до нея и седна до леглото й.

— Най-сетне се случи — прошепна й.

Джорджи — сладката невинна Джорджи — се обърна към нея и каза:

— Праскова.

Агата заопипва слепешката, докато най-после намери ръката на Джорджи и я улови.

— Да — каза. — Още е там.

Въпросът обаче беше „докога“.

Четвърта глава

Списък с желания

Колин седеше в кафенето в дъното на „Спортни стоки Натура“, поклащаше чашата с капучино и се взираше към преминаващите коли през широката витрина на магазина. Понеже шосето отвеждаше право до входа на националния парк „Катаракт форест“, потокът от автомобили не секваше. Тази част от града излъчваше съвсем различна атмосфера — трескава и малко натруфена. Отдавна не беше идвал тук, но почти нищо не изглеждаше променено — включително фактът, че местните рядко посещаваха Нешънъл Стрийт, защото я смятаха за прекалено туристическа. Дългите редици тухлени сгради бяха стари, но магазините, помещаващи се в тях, бяха модерни и нови, повечето собственост на преселници.

Колкото и да му беше неприятно да го признае, все още се чувстваше свързан с това място, дори само заради спомените. Деловите му ангажименти го отвеждаха в различни краища на света. Ландшафтната архитектура не се стремеше да хомогенизира градовете, а да черпи от културното им наследство, и Колин беше сред най-добрите архитекти на открити пространства в бранша. Да се запознава с нови традиции, да посещава непознати страни, да не се задържа твърде дълго на едно място — точно това искаше да прави. Ала върнеше ли се у дома — обикновено подтикнат от чувство за вина, разпалено от майка му, или в този случай — от зова за помощ на сестра му, която никога не молеше за помощ, го обземаше странно усещане, сякаш краката му изведнъж натежаваха. Все едно потъваше обратно в кореновата система на града. Но той не искаше отново да стане онзи Колин, посаден тук и подкастрен в размер и форма, съобразени с очакванията на околните.

Чу камбанката над вратата и се обърна.

Уила Джаксън влезе в магазина. Носеше джинси, черни каубойски ботуши и черна блуза без ръкави, разголваща раменете й. Медено кестенявата й коса падаше на бухнали вълни. В гимназията беше много по-дълга и тя винаги я прибираше в хлабава плитка. Всъщност не знаеше дали винаги я бе сплитала, но така си я спомняше от последния път, когато я видя да излиза от училище.

Сега косата й се спускаше точно до крайчеца на ушите и тя я сресваше на една страна, прихваната над челото с искряща шнола. Харесваше му, защото изглеждаше предизвикателно и съответстваше на представата му за нея. Не искаше да приеме, че е сгрешил. Не би могъл да сгреши чак толкова. Защото ако беше сгрешил за Уила — своята муза — вероятно бе объркал и собствените си решения.

Момичето, което му бе сервирало капучиното, се извини и се отправи към Уила. Чу я да казва:

— Един човек те чака.

— Кой? — попита Уила.

— Не знам. Дойде преди час и попита за теб. Казах му, че ще пристигнеш скоро, и той седна в кафенето. Капучино с едно пакетче нерафинирана захар — додаде тя по-тихо, повтаряйки поръчката му като поверителна информация, като някаква тайна, която разкрива за него.

Уила се обърна и понечи да тръгне към кафенето, но го видя и спря. Извърна се бързо на другата страна и той се усмихна.

— Какво? — попита тъмнокосото момиче. — Кой е?

— Колин Осгуд — отговори Уила.

— Роднина на Пакстън.

— Брат й.

— И него ли мразиш?

— Престани. Не ги мразя — промърмори Уила, обърна се отново и закрачи към него. Спря до масата и му се усмихна любезно. — Виждам, че си се прибрал жив у дома.

— Да. И искам да се извиня за снощи. Отдавна не ме е оборвала такава умора.

Той потърка очи с една ръка. Чувстваше се като призрак на предишното си „аз“, сякаш ако някой се протегне, ще напипа само въздух.

— Бих могъл да спя дни наред.

— Какво тогава правиш тук?

— Временна спирка по пътя.

Колин вдигна затворената с капачка чаша, пълна с капучино — много добро впрочем.

— Потегляш ли вече?

Идеята очевидно я бе разведрила.

— Не. Ще остана около месец. Следобед ще пътувам до Ашвил.

Уила запристъпва назад.

— Не искам да те задържам…

— Не ме задържаш — посочи той стола от другата страна на масата и тя го изгледа втренчено с прекрасните си светлосиви очи. После дръпна стола и седна. — Това значи е твоят магазин?

— Да — отвърна му предпазливо, сякаш й бе задавал подвеждащ въпрос. — Както споменах снощи. И благодарение на което си ме открил тази сутрин.

Той отклони очи от нея и се озърна наоколо. Беше забелязал още два магазина за спортни стоки на Нешънъл Стрийт, но Уила явно се открояваше по свой начин, специализирайки се в природосъобразно облекло и екипировка, а кафенето изпълваше цялото помещение с аромат на печено кафе — остър и тъмен. — Сигурно излизаш често в планината.

— Не. За последен път бях в „Катаракт“ на излет в трети клас. Натрових се с бръшлян.

— Тогава сигурно обичаш кафе.

— Не повече от нормалното — кимна Уила към момичето. — Това е територия на приятелката ми Рейчъл.

Той се обърка.

— Защо тогава си отворила магазин за спортни стоки с кафене?

Тя сви рамене.

— Преди няколко години се натъкнах на човека, който продаваше мястото, а аз си търсех занимание.

— И се спри на това?

— Да.

Той се приведе напред и се облакъти на масата. Защо го измъчваше такава тревога? Когато я позна вчера на Джаксън Хил, седнала върху джипа си, го заля вълна от неподправено щастие, все едно виждаше наставник.

Пред очите му стоеше Уила Джаксън — извършител на толкова епични лудории, че в редките случаи, когато се срещаше с бившите си съученици, те бяха първото, което се сещаха да обсъдят. Планирането, методичността и времето, което тя им отделяше, будеха възторг — като последния й замисъл, когато задейства пожарната аларма и после, щом всички ученици излязоха навън, спусна огромен плакат от покрива на училището с надпис: „Уила Джаксън е Жокера на гимназията“.

— Наблюдавах те онзи ден, когато полицаите те отведоха. Не изглеждаше никак притеснена. По-скоро облекчена. Сякаш най-сетне е настъпил краят на преструвките. Реших, че ще напуснеш града и никога няма да се обърнеш назад.