Спусна стъклата на автомобила и изключи двигателя. Почувства се по-добре дори само при вида на Шейд Трий Котидж. Пресегна се към издутата си чанта и извади малък бележник — един от дузината, които винаги разнасяше. Понякога използваше каквото й попадне подръка — салфетка или плик от писмо. Накрая всичко се озоваваше в чантата й. Повечето списъци й помагаха да не изпуска юздите, да раздробява живота си на обозрими части. Някои обаче съдържаха просто желания. Нямаше нищо по-приятно от това да запечаташ на хартия най-горещите си копнежи. Така придаваше форма на безплътното и го приближаваше с една крачка до действителността.

Разгърна празен лист и започна списък за Себастиан. Имаше много списъци за него. „Любимите неща на Себастиан“, „Ако със Себастиан заминем заедно на почивка, къде бихме могли да отидем?“…

Днес започна така:

Защо със Себастиан се чувствам добре:

Не му пречи, че съм висока колкото него.

Не му пречи, че тежа повече.

Държи ме за ръката в трудни моменти, но не се отнася снизходително заради това.

Ухае фантастично.

Изтъкан е от чисти линии и съвършени обноски.

— Често ли правиш така, когато ме няма? Седиш пред къщата и съставяш списъци?

Пакстън се сепна и вдигна поглед. Облегнал ръце върху капака на колата й, Себастиан надзърташе през прозореца. Слънчевите лъчи подчертаваха чистото му гладко лице и превръщаха очите му в сини кристали. Не го беше чула да приближава, но сега видя, че колата му е паркирана на алеята зад нейната.

Усмихна му се и бързо затвори бележника.

— Не. Просто те чаках.

Той отвори вратата на колата и й помогна да излезе.

— Твърде горещо е вътре. Косата ти е мокра. Положи хладна длан върху голия й врат. Усети как я побиват тръпки, надигащи се от най-съкровените й дълбини — кладенец от болезнени копнежи и безмълвни мечти. Колкото и да се стараеше, не успяваше нито да напълни този кладенец, нито да го зарови. В името на приятелството им обаче се мъчеше да не го показва.

— Ти никога не се потиш — усмихна се. — Човек ли си всъщност?

— Уважавам климатиците и гледам да не оставам дълго без тях. Ела вътре.

Тръгнаха към входа. Той отключи и й махна да влезе първа. Пусна ключовете върху масичката в антрето. Тя зърна отражението си в огледалото с позлатена рамка. Веднага остави чантата и с две ръце приглади косата си назад, подпъхвайки всички свободни кичури в кока, който беше оформила сутринта.

— Вечеряла ли си? — попита я той.

Тя отпусна ръце.

— Не.

— Ще ми правиш компания тогава. Ще изпека сьомга. Радвам се, че първо се отбих у дома.

— Първо?

— Понякога ходя в ресторанта на магистралата.

— В „Хепи Дейс Дайнър“? — удиви се тя.

Мястото не му прилягаше никак. Навремето беше семеен ресторант, а сега — западнала закусвалня, кретаща някак благодарение на по-възрастната клиентела, която помнеше по-добрите му дни.

Реакцията й го развесели.

— Дори да не ти се вярва, пазя мили спомени от него. Сестрата на баба ме водеше там, когато бях малък — разхлаби вратовръзката си той. — Е, как мина денят ти?

— Все същото. Докато не се прибрах у дома вечерта.

Пакстън се поколеба.

— Мисля, че брат ми се интересува от Уила Джаксън.

Той вдигна вежди.

— А ти не одобряваш?

Вратовръзката му изсвистя, докато я сваляше. Може би защото и без това се чувстваше напрегната, звукът й прозвуча прелъстително. Кожата й настръхна.

— Не, напротив. Ще я обичам до края на дните си, ако го накара да остане.

— Какъв е проблемът тогава?

Тя се подвоуми, все още разтревожена от разговора с Колин.

— Каза ми, че е трябвало да я поканя да участва във възстановяването на Блу Ридж Мадам.

— А ти защо не я покани?

— Не се сетих. Трябваше ли?

Той сви рамене.

— Добре би било.

— Така каза и Колин. Не съм я изолирала нарочно.

— Знам. Просто държиш да контролираш всичко — усмихна се той и я погали с длан по лицето. — За някои неща понякога си струва да помолиш, скъпа.

— Лесно ти е да го кажеш — отрони жално тя.

— Не, напротив — отвърна той. — Ще се преоблека. Не си разглеждала горе, откакто ремонтирах спалнята, нали?

— Не.

— Ела тогава.

Тя знаеше разположението на всички стаи — гостната, помещението със скъпото гимнастическо оборудване, празната стая, която Себастиан обмисляше да превърне в кабинет, и главната спалня. Миналия месец бе споменал, че я пребоядисва, но Пакстън не беше подготвена за драстичната промяна. Сивите стени проблясваха с металически оттенъци и всички мебели бяха лакирани в черно. След като се нанесе, Себастиан се зае да преобрази долния етаж и да се отърве от средновековния декор, наследен от предишния собственик. Беше й приятно да наблюдава как къщата придобива нов облик, в който личи почерка на Себастиан. Обстановката горе обаче не оправда очакванията й — мрачна, унила, аскетична и мъжествена.

Понечи да излезе, докато Себастиан се преоблича, но той й каза да остане и се оттегли в гардеробната.

— Защо избра толкова голяма къща, след като живееш сам? — викна му тя, крачейки из спалнята.

Леглото му беше огромно. Имаше място за двама; само дето той не изглеждаше склонен да отправя покани въпреки живия интерес — и от жени, и от мъже.

— Всички се нуждаем от простор. За да вместим добрите неща, които ни очакват.

— Уха, Себастиан! Колко философско!

Чу го как се смее.

Мина край леглото и прокара пръсти по черната копринена покривка. Вгледа се в картината над бюрото му. За пръв път я виждаше. Беше поомачкана и потъмняла, очевидно стара. Приличаше на творба, чието място е в етнографски музей — червена купа, пълна с узрели червени малини. На ръба на купата беше кацнала черно-жълта птичка. Очите й светеха гневно, все едно предизвикваха някого да открадне малина. Върхът на клюна й беше почервенял от малиновия сок. Или от кръв. Картината будеше някакво безпокойство.

— Беше на сестрата на баба ми — каза Себастиан.

Усети как гърдите му досягат ръката й, когато спря зад нея.

— Обичаше я. Висеше в дневната й, до печката на дърва. Това е единственото ми наследство. Не бях я разопаковал от години.

— Защо я окачи чак сега? — попита тя, впила очи в картината.

— Не бях сигурен дали ще остана.

— В тази къща?

— Не. В Уолс ъв Уотър. Не знаех как ще ми се отрази.

Той замълча.

— Но съмненията ми се разсеяха.

Косата й настръхна, сякаш беше избягнала на косъм гибелна катастрофа. Не знаеше, че едва не го е изгубила. Какво му имаше на това място, та всички искаха да избягат оттук? Толкова ли са нетърпими домът, историята, семейството? Ако изключим, че лазят по нервите. Все още с гръб към него, Пакстън каза:

— Тази вечер споменаваш за втори път сестрата на баба си. Не съм те чувала да говориш за нея преди.

— Тя беше единственият ми роднина, който ме обичаше безусловно. Ала почина, когато бях на десет.

Себастиан не говореше често за семейството си, но от малкото, което й беше разказвал, Пакстън знаеше, че баща му непрестанно ги ругаел и че има много по-голям брат, който отседнал в Западна Вирджиния.

Живеели в каравана в най-отдалечената западна част на града. Може би наистина трябва да избягаш от някои неща. Разбираше Себастиан. Но не разбираше брат си. Обърна се и за да смени темата, попита усмихнато:

— Вечеря?

Едва сега осъзна колко близо до нея е застанал.

— Освен ако не ти се прави нещо друго тук — каза той.

Не искаше да се впуска в това. Не биваше.

— Намекваш, че няма да е зле да потренирам с уредите ти? — пошегува се тя.

Той сведе очи.

— За нищо на света, скъпа. Харесвам те такава, каквато си.

Пета глава

На бял свят

Звучеше невероятно в ден като днешния, когато Уила и Рейчъл бяха толкова заети, че за обяд едва успяха да хапнат по няколко залъка капучинови понички и айскафе, ала след Деня на благодарността клиентелата по Нешънъл Стрийт оредяваше рязко. Дни наред, а понякога по цяла седмица през сивата зима в магазина не влизаше никой. През февруари — най-студения месец в града — търговията се оживяваше слабо, понеже туристите посещаваха националния парк, за да видят как замръзват прочутите водопади. От декември до април обаче хората, прехранващи се от туристите, преживяваха тягостни времена и мечтаеха за топлина, яркосини небеса и ослепително зелени, сякаш прясно нарисувани листа, които не смееш да докоснеш, за да не размажеш боята.

През тези мудни месеци, отвеждащи към пролетта, мнозина пришълци се отегчаваха и решаваха да си тръгнат. Уила го беше виждала неведнъж. Рейчъл се бе задържала повече от година, ала Уила усещаше колко тягостни са студените месеци за енергичната й приятелка. Ужасяваше се от предстоящата зима! Страхуваше се, че ще й я отнеме. А само кафето и шоколадът на Рейчъл правеха живота тук поносим, само тях предвкусваше с нетърпение сега, след като обновяването на Блу Ридж Мадам беше почти приключило и нямаше повод да се изкачва всеки ден по Джаксън Хил, за да провери докъде е стигнало.