Гледаха се втренчено от двата края на стаята. Тя забеляза как очите му се плъзват по тялото й и понечи да го скастри, но той се обади:

— Ще отидеш ли? — кимна към поканата в ръката й. — На празненството?

Уила се взря надолу, сякаш изненадана, че поканата още е там. Остави плика върху компютърната маса и го изгледа укорително.

— Не.

— Защо?

— Защото няма нищо общо с мен.

— Значи ходиш само на тържества, които имат нещо общо с теб? Рожденият ти ден например?

След кратко мълчание той се намръщи и добави:

— Това прозвуча по-смешно наум. Съжалявам. От всичко започва да те напушва смях, когато не си спал два дни. По пътя насам ме разсмя знакът за ограничение на скоростта. Нямам ни най-малка представа защо.

Беше опиянен от безсъние. Това обясняваше много неща.

— Защо будуваш от два дни?

— Не успях да заспя в самолета от Япония. И цял ден се боря с дрямката, за да си легна навреме и да преодолея часовата разлика.

Тя погледна към прозореца.

— Докара ли те някой дотук?

— Не.

Взря се в очите му. Помътнели, замаяни и много, много изморени.

— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита го сериозно.

Той се усмихна.

— Колко отговорен въпрос.

— Ще ти сваря кафе.

— Щом настояваш. Ала някогашната Уила щеше да намери начин да се възползва от ситуацията.

— Нямаш никаква представа от някогашната Уила — сряза го тя.

— Както и ти очевидно.

Уила се извърна безмълвно и влезе в кухнята, където съумя да разсипе и кафето, и водата. Искаше просто да накара старата кафемашина на баща си да заработи, за да вдигне на крака Колин и да го отпрати.

— Често ли посещаваш Блу Ридж Мадам? — подвикна той от дневната.

— Не — отговори тя. Стигнаха и до тази тема, разбира се.

— Значи не замисляш някоя лудория за — да речем — голямото празненство?

Въпросът прозвуча обнадеждено.

— О, за бога! — промърмори Уила.

Облегната на кухненския плот, наблюдаваше как кафемашината клокочи мудно. Най-сетне се свари колкото за една порция, тя го изля в чаша и я занесе в дневната.

Колин не беше помръднал от сивото й велурено кадифе. Отпуснал ръце върху коленете, обронил глава върху възглавниците.

— О, не! — възкликна тя уплашено и остави чашата върху масичката. — Не, не! Колин, събуди се!

Той не помръдна.

Докосна го по рамото.

— Колин, донесох ти кафе. Събуди се и пийни! — побутна го по-силно. — Колин!

Той отвори очи и я погледна малко замаяно.

— Какво е станало с Уила? Не познавах по-смел човек от теб — промърмори и отново затвори очи.

— Колин?

Вгледа се дали миглите му не потрепват издайнически, да не би да си прави шегички с нея.

— Колин?

Нищо.

Уила застина стъписано за миг. Понечи да се обърне и в същия миг долови сладък повей. Вдъхна дълбоко, пожелала инстинктивно да го вкуси, но едва не се задави, когато усети горчивината върху езика си. Горчеше толкова силно, че тя разкриви лице.

Веднъж баба й изпече един особено несполучлив лимонов пай и й обясни, че точно такъв е вкусът на разкаянието.

* * *

Гъстата утринна мъгла в Уолс ъв Уотър, често явление заради близките водопади, беше сама по себе си знаменитост. Нямаше магазин по Нешънъл Стрийт, в който да не се продават сувенирните буркани от сиво стъкло, пълни с мъгла, които туристите отнасяха у дома да им напомнят за престоя в града. Уила смяташе, че е същото като да живееш край океана. Виждаш ли го всеки ден, се питаш: „Какво толкова?“.

Жегата тъкмо бе започнала да разсейва мъглата, когато тя седна в джипа и потегли към старческия дом. Слава богу, Колин се беше събудил и си бе тръгнал през нощта, отнасяйки разочарованието си, че тя вече не си играе на котка и мишка с града, че вече не е на осемнайсет. Като него.

Защо изобщо беше дошъл? Тя беше избрала правилния път. Беше пораснала. Остана тук именно за да не разочарова повече никого.

— Здравей, бабо Джорджи — поздрави ведро Уила, когато влезе в стаята й в старческия дом.

Баба й вече беше облечена и настанена в инвалидния стол. Седеше леко приведена до прозореца. На фона на утринните лъчи бялата коса и бледото й лице изглеждаха почти прозирни. Навремето беше красива жена с големи очи, високи скули и дълъг изтънчен нос. Понякога красотата й просияваше и сега като отражение в магическо огледало.

Първите признаци на деменция у нея се проявиха, когато Уила замина да учи в колежа. Тогава баща й я взе при себе си и я настани в стаята на дъщеря си. Две години по-късно Джорджи преживя инсулт и той се принуди да я премести в старчески дом. Уила знаеше колко трудно е взел решението, но в крайна сметка бе успял да й осигури най-добрите грижи в района. След смъртта му Уила започна да навестява баба си вместо него, защото чувстваше, че така би искал. Той обожаваше майка си и през целия си живот се бе стремил да й доставя радост.

Уила смяташе баба си за мила жена, но от онези хора, обрасли сякаш с невидими трънчета, които държат другите настрани. Джорджи Джаксън беше неспокойна, предпазлива жена, ни най-малко лекомислена — удивително предвид потеклото й от състоятелно семейство. След като Джаксънови се разорили, тя работила като прислужница на различни богати семейства в града чак докато прехвърлила седемдесетте.

Беше тиха жена — също като бащата на Уила. Майка й беше шумната в семейството и Уила все още помнеше смеха й — сладък и отривист като припукващи въгленчета. Работеше на рецепцията в местна адвокатска кантора, но почина, когато Уила беше шестгодишна. Така започна периодът, в който Уила обичаше да си играе на мъртвец. Лягаше върху канапето, цялата подгизнала, все едно се е удавила там. Просваше се в странни пози върху капака на колата като жертва на катастрофа. Любимата й смърт беше „Инцидентът с лъжици“ — лягаше върху кухненския под, наплескана с кетчуп, а изпод мишниците й стърчаха дръжки на лъжици. На тази възраст Уила не проумяваше смъртта, не я възприемаше като нещо лошо, щом е сполетяло прекрасната й майка, и честно казано, беше очарована от нея.

Веднъж баба й я залови да води въображаем разговор с майка си и тутакси отвори всички прозорци и запали тамян. „Призраците са ужасно нещо — предупреди я тя. — Не бива да ги заговаряме, а да ги пропъждаме“. На Уила й домъчня и дълго не прости на баба си, задето прекъсва единствената възможна връзка с майка й със заплахи, независимо колко глупаво звучат.

Всички суеверия вече се бяха изпарили от паметта на баба й. Джорджи не разпознаваше дори внучката си, ала Уила знаеше, че обича мелодията на гласовете, макар да не разбира думите. Затова няколко пъти седмично идваше и й разказваше какво е чула по новините, как изглеждат дърветата по това време на годината, какво продава в магазина, какви подобрения замисля да внесе в къщата на баща си. Сега разказа на баба си за новото канапе, но не и за Колин.

После донесоха закуската на Джорджи и Уила помогна да я нахранят. Когато изпразниха подноса, избърса нежно лицето й, и пак приседна до нея.

Поколеба се няколко секунди и извади поканата от джоба си.

— Двоумях се дали да ти кажа за това или не. Следващия месец организират празненство в Блу Ридж Мадам. Дамският клуб отбелязва основаването си. Пакстън Осгуд иска да те почете на тържеството, което, предполагам, е мил жест. Но ти никога не си споменавала клуба. Не знам дали е означавал нещо за теб. Ако смятах, че си държала на него, щях да отида. Но просто не знам…

Уила погледна поканата и за пръв път пресметна наум. Осъзна, че баба й е била едва на седемнайсет, когато е помогнала да основат клуба. През същата година, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам, годината, когато родила баща й.

Уила си помисли разкаяно как като по-млада никога не се бе гордяла особено, че е потомък на рода Джаксън. С течение на времето обаче оценяваше все по-дълбоко колко усърдно се е трудило семейството й, за да си изкарва прехраната, как никой, освен нея не е свеждал засрамено глава при мисълта какво са изгубили. Уила вече беше осъзнала и приела факта, че баба й не може да й разкаже всичко, което иска да узнае за предците си. Безвъзвратно бе пропуснала всички възможности да я попита, преди умът й да се замъгли, или да разговаря с баща си, докато беше жив. В такива моменти винаги я жегваха всички „обичам те“, които е трябвало да каже, но не е, нещата, които би искала да промени, връщайки времето назад, желанието да ги накара да се гордеят с нея, вместо да ги тревожи.

Тя вдигна поглед от поканата и стъписано видя, че Джорджи се е обърнала към нея и светлосивите й очи — същите като нейните — са впити право в лицето й, сякаш бе доловила нещо познато в думите й. Не беше се случвало буквално от години и от изненада сърцето на Уила затуптя забързано.

Наведе се напред.

— Какво има, бабо Джорджи? Блу Ридж Мадам? Дамският клуб?

Ударът бе поразил лявата половина на тялото на Джорджи. Тя протегна дясната си длан към ръката на Уила. С мъка раздвижи устни, за да оформят думи.

След няколко опита Уила разбра една дума — „праскова“.

— Праскова? Ядат ти се праскови?