— Наближава краят на празненството… — приведе се той и й прошепна: — Липсваше ми.

Тя остави думите му да я залеят като топла успокоителна вълна.

— И ти ми липсваше.

— Знам, че не ти е останало време да поръчаш мебели за къщата си — каза той.

— Бях много заета. Това е следващата задача в списъка ми.

— Днес поръчах да докарат легло.

Пакстън се засмя.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Едва ще дочакам да се прибера.

— Едва ще дочакам да те заведа — отвърна Себастиан. — Вече имам прекрасни спомени от тази къща.

Той я поведе към подиума и прошепна:

— Успех! Ще се справиш чудесно!

Квартетът стихна. Гостите заръкопляскаха, докато Пакстън крачеше към катедрата, а Себастиан седна на масата при Уила, Колин и баба Осгуд.

Коремът я присвиваше и за миг си помисли, че силите я напускат. После обаче си представи Агата и Джорджи, как всичко тук и в клуба е свързано с тях и трябва да е в тяхна чест, и разбра, че решението й е правилно.

Прочисти гърло и започна:

— Добре дошли на седемдесет и петия юбилей на уолсъвуотърския дамски клуб.

Пак аплодисменти.

— Написах речта си преди месец. Онези, които ме познават, няма да се изненадат. Обичам да планирам отдалеч.

Неколцина се разсмяха.

— Възнамерявах да подчертая колко добре сме работили и колко горди трябва да се чувстваме.

Тя замълча.

— Тази седмица обаче скъсах листа, защото осъзнах, че всичко сме объркали.

Атмосферата се промени. Слушателите усетиха, че се мъти нещо.

— Клубът е основан, за да си помагаме. Не на другите. А една на друга. Да сме съпричастни. Целта не е да ни разделя или да ни подтиква да се съревноваваме. Клубът се е появил, защото преди седемдесет и пет години две добри приятелки в тежък момент си казали: „Имаме само своята дълбока и всеобхватна обич една към друга. Изгубим ли я, ще изгубим себе си. Ако не си помагаме, кой ще ни протегне ръка?“. Не знам кога и не знам как, ала Дамският клуб е объркал посоката. Не е какъвто е бил, и аз съм неспособна да възвърна предишния му облик. Затова тази вечер се отказвам от председателския пост и от членството в него.

В залата се надигна ропот.

— Невинаги съм успявала да ви бъда добра приятелка — потърси с поглед Кърсти Лемън, Мойра Кинли, Стейси Хърбст и Онър Редфорд. — Но ви обещавам, че от днес нататък ще бъда до вас, ако ви потрябвам. Когато и да е. Където и да е. Това е истинската природа на клуба. Не биваше да го превръщаме в институция. Клубът е скрепен с клетва между уплашени девойки, осъзнали, че им олеква, когато се уповават една на друга. Бабите ни знаели, че приятелството им ще продължи до живот. Колко от нас могат да се похвалят с такова приятелство? Как ще разберем истинската природа на благотворителността, ако не знаем как да помогнем дори на онези, които са най-близо до нас?

Пакстън пристъпи назад.

— Казах ви всичко, което исках.

Тя потърка чело и присви очи срещу прожекторите. В залата цареше тишина. Внезапно всички извърнаха глави към тихия звук, долитащ откъм една от предните маси.

Агата се кикотеше. Гласът й стържеше ръждиво като механизъм, неупотребяван от години.

— Браво, моето момиче! — каза тя.

* * *

След това увеселението вече не беше същото. Сервираха вечерята, раздадоха наградите, чуха още няколко речи, ала церемонията протече прибързано и неловко и повечето гости очакваха с нетърпение да си тръгнат. Щяха да одумват празненството като катастрофа и скандал, но се радваха, че поне им предоставя тема за обсъждане. На Пакстън й беше все едно. Постъпи правилно и сега се чувстваше много по-добре, въпреки че майка й не й говореше.

Повечето хора я отбягваха, когато се разотиваха. Беше сигурна, че първо искат да го обсъдят помежду си, да постигнат единодушие как да тълкуват думите й. Тя обаче знаеше, че които решат, да я подкрепят, са истинските й приятели, а другите ще останат просто част от сцената на живота й.

В края на вечерта Пакстън и Уила изпратиха Агата до медицинската кола, след като тя ги разведе из имението и им описа по памет спомените си. Как с Джорджи се спускали по парапета на стълбището с развети поли. Как си играели с куклите на Джорджи в стаята й. Как готвачът на Джаксънови им приготвял ананасов пай в тиган, за да се карамелизира захарта. Как си оставяли бележки в тайно чекмедже в библиотеката.

— Гордея се с теб, Пакстън. Усещам нова миризма. Различна. Мястото отново е добро — каза Агата и се олюля леко между Уила и внучката си, подкрепящи я по стъпалата. Пакстън не беше сигурна, но Агата й изглеждаше леко пийнала. — Освен това тази вечер прояви истинска смелост.

— Благодаря, бабо. Мама вероятно никога няма да ми проговори.

— Толкова по-зле за нея.

Преди да се качи в колата, Агата им каза:

— Мисля, че с Уила най-после го накарахте да си отиде. Истинското приятелство беше единственото, което го плашеше.

— Кого? — попита Уила.

— Тъкър. Навърташе се наоколо тези седмици. Забелязахте ли? Аз го усещах. Из въздуха се носеше странно сладникаво ухание. И не ми казвайте, че не сте виждали птици, които се държат чудновато.

Уила и Пакстън пристъпиха по-близо една до друга, когато Агата се настани в колата и медицинската сестра се пресегна да й закопчае колана.

— Какво се е случило тук, бабо? Наистина ли… — не довърши изречението Пакстън, за да не я чуе медицинската сестра.

— Да — отвърна Агата. — Не го забравяй.

Пакстън и Уила проследиха как колата се отдалечава и се спогледаха. Точно когато понечиха да се изкачат по стълбите, ги лъхна аромат на праскови — силен и задушлив. После се стопи в нощта, пресичайки лунния лик като димен стълб. Ненадейно старият дъб разлюля корона, а десетки птици заотлитаха нагоре. По тъмните им криле просветваха жълти отблясъци като фойерверки.

— Съвпадение? — попита Уила и улови ръката на Пакстън.

— Съвпадения не съществуват — отвърна Пакстън и стисна дланта й, докато наблюдаваха как птиците отлитат надалеч.

Осемнайсета глава

Пазителките на тайната

1936

Първия път, когато се случи, Джорджи се събуди вледенена. Не разбираше защо. Това лято беше толкова горещо, че спеше върху завивките и пак се обливаше в пот. Тази нощ обаче струйките пот бяха замръзнали като корички върху кожата й. Тя потрепери и погледна към прозореца, очаквайки да види, че светът отвън е покрит със скреж. Светът се променя, помисли си в просъница тя. Променяше се от месеци. А сега Тъкър с чаровната усмивка и вълшебствата се бе преместил да живее при тях в „Мадам“ и Джорджи усещаше още по-силно промяната. Във въздуха витаеше надежда, надежда, че прасковената градина ще разреши финансовите им затруднения. Баща й, който я отбягваше, когато беше в добро настроение, и я винеше за смъртта на майка й при тежкото раждане, когато беше сърдит, дори той изглеждаше щастлив да я види, щом слезеше за вечеря. Беше щастлив да я види, защото Тъкър се радваше да я види. Тъкър умееше да променя хората. И затова никой сякаш не забелязваше как се притиска към нея в коридорите, как винаги се оказва наоколо, когато излиза от банята. Не обръщаха внимание на трескавия му характер и на избухливостта му. Агата й казваше, че се държи глупаво и няма представа какъв късмет е извадила. Тъкър беше променил и нея. Преди Джорджи можеше да сподели всичко с Агата, ала сега у приятелката й сякаш пламваше нещо, когато я види. А Джорджи не разбираше защо. Напоследък се чувстваше много самотна. Не съзнаваше колко самотна е тук горе на Джаксън Хил, докато приятелките й спряха да идват при нея. Отбягваха я и на увеселенията. Затова сега си стоеше в стаята, кърпеше рокли, за да ги носи още една година, или подреждаше куклите, подредени в стъкления шкаф. Решеше им косите, гладеше им престилките и мечтаеше за деня, когато промените ще приключат и животът отново ще потече постарому.

Онази нощ тя се изправи трепереща в леглото и усети дъх на пушек и праскови. Беше свикнала с аромата на праскови. Тъкър го носеше върху кожата си. Уханието го следваше навсякъде. Твърдеше, че затова птиците не го оставят на мира — защото обичат аромата му. Джорджи не спореше, но винаги й се струваше, че птиците, връхлитащи върху му, изглеждат ядосани, а не очаровани.

Озърна се и забеляза малка червена светлинка до вратата. Запаленият край на цигара. Някой стоеше до затворената врата на стаята й. Сърцето й подскочи в гърдите. Усети го като юмрук, ударил я отвътре.

Тъкър излезе от сянката. Пъхна цигарата в устата си и дръпна, осветявайки лицето си. Кожата му засия. Пусна цигарата на пода, стъпка я и отново се възцари мрак.

Легна при нея, а тя не разбираше какво се случва. Когато най-после си тръгна, Джорджи остана в леглото до сутринта, защото се страхуваше да стане. Призори го чу да слиза от таванската стая. Спря пред вратата й и после се отдалечи. Когато къщата притихна, тя стана и се изкъпа, но после подпря вратата със стол и не позволи на никого да влезе, докато баща й не настоя да слезе да вечеря с тях. Минаха седмица-две и тя реши, че случилото се няма да се повтори. Започна да се съвзема. Светът й не беше същият, но знаеше, че ще оцелее.