— За какво? — попита Уила, наливайки кафе в две големи чаши на червени и бели ивици.

— Че вчера си разговаряла със Себастиан. И си му казала да дойде при мен.

Уила взе чашите и ги остави върху масата.

— Значи нещата потръгнаха?

— Потръгнаха прекрасно — отвърна Пакстън, докато издърпваха столовете, за да седнат. — Снощи останах при него.

Уила се ухили.

— Затова значи отиваш на работа по различен маршрут.

Пакстън прикри усмивката си зад чашата с кафе.

— Позна! При теб ли нощува Колин?

— Спеше, когато тръгнах. Сърце не ми даде да го събудя.

— Мама сигурно е изпаднала в истерия — констатира Пакстън.

— Не изглеждаш много угрижена.

— Не съм.

Уила се облегна назад.

— Какво ще правиш днес?

— Цял ден ще съм в Блу Ридж Мадам. Последна подготовка за празненството. Освен това трябва да си напиша речта. Ще дойдеш, нали? — погледна я притеснено Пакстън.

— Да. Ще сложа онази рокля с мъниста, която баба ти е подарила на Джорджи.

Пакстън ахна.

— О, Уила, чудесна идея!

Камбанката над вратата звънна и двете се обърнаха натам. В магазина влезе Уди Олсън.

Както винаги, Уила се съвзе едва след минута от предчувствието, че й носи лоши новини.

— Добро утро, детектив Олсън — поздрави Пакстън.

Дар словото на Уила най-сетне се възвърна:

— Какво правиш тук, Уди?

Той пристъпи неловко от крак на крак.

— Отивах на работа. Видях, че свети. Преди няколко седмици те разтревожих с въпросите си и реших да те успокоя. Добре е, че и ти си тук, Пакстън. Днес смятах да ти съобщя. Не можем да определим причината за смъртта на мъжа, чието тяло открихме край Блу Ридж Мадам. Има травма на черепа, ала изглежда е претърпял и смъртоносно падане. Може би е инцидент. Не мисля, че някога ще разберем какво се е случило и как се е озовал там.

— Падане? — повтори Пакстън.

— Извини ме за момент — каза й Уила, стана и приближи до Уди. — Мислех си за разговора ни предишния път. Попита ме дали разпознавам нещо в куфара, погребан със скелета. Спомена снимката в албума с изрезки, нали? Снимката на Тъкър Девлин, който прилича досущ на татко.

Уди стрелна с очи Пакстън, потънала в мисли до масата, но иначе изражението му не се промени.

— Само аз открих връзката. И си замълчах.

— Благодаря, Уди.

Той кимна.

— Баща ти беше чудесен човек. Най-добрият ми учител.

Камбанката над вратата звънна отново. Уди отстъпи автоматично встрани да направи път на новодошлия. Ала нямаше никого.

— Не обръщай внимание — каза Уила. — Често се случва. Камбанката сигурно се е повредила.

— Чувала ли си старото суеверие? Че чуеш ли камбанка, те залива благодат? Трябва да протегнеш шепи, за да я уловиш.

Уила тутакси протегна шепи.

— Така ли?

— Точно така — каза той и се обърна да си върви. — Обзалагам се, че камбанката ти вече е поправена.

Тя се усмихна и поклати глава. После се върна при Пакстън.

— Очевидно искаше да ме успокои, че баба не е заподозряна. Значи няма да въвлекат и Агата.

— Не разбирам едно — обади се Пакстън. — Ако Тъкър Девлин е умрял при падане, защо баба Осгуд каза, че го е убила?

Уила обви с длани топлата чаша с кафе.

— Имам чувството, че бабите ни не са искали никой да узнае цялата история.

— Но има ли по-лошо от това, което баба Осгуд ни разказа?

Уила вдигна вежди.

— Наистина ли държиш да научиш?

— Не, права си — поклати глава Пакстън. — Време е да оставим всичко да почива в мир.

* * *

Когато Пакстън паркира колата пред имението два часа преди празненството, небето беше здрачносиньо и вечерните облаци обагряха прозорците на Блу Ридж Мадам в светложълто, създавайки впечатление, че слънцето залязва в къщата, а не на хоризонта. Няколко кабела поддържаха стария дъб в двора, към който бяха насочени прожектори. Дървото приличаше на ветеран на сцена, опиващ се в сиянието на последните овации. Когато наближи, Пакстън забеляза листата му да потрепват леко — отчасти заради капковото напояване сред клоните му, необходимо, докато пуска корени, но и заради десетките птици, долетели на рояци и заселили се в короната му. Колин се беше борил с тази напаст цяла седмица. Успяваше да ги подплаши да отлетят, но те винаги се връщаха.

Затаила дъх, тя изкачи предните стъпала. Реставрацията беше приключила и имението изглеждаше красиво. Къщата се възправяше като въплъщение на живота, на приятелството, на доброто, родено от трудни времена. Когато започнаха да я обновяват, Пакстън нямаше представа, че ще излъчва толкова дълбок смисъл.

Влезе вътре и обиколи помещенията. Интериорът изглеждаше очарователно — тъмната ламперия отразяваше мекото жълто сияние на осветлението. Банкетната зала беше украсена с искрящи гирлянди. Върху всяка маса грееше ваза с цветя. Навсякъде бяха подредени книги, документиращи благотворителните начинания на клуба през годините, както и пликове с подаръци за гостите — шоколади и свещи, гравирани с посвещение за седемдесет и пет годишния юбилей на клуба. На подиума в предната част на залата се издигаше катедра, а зад нея — голям екран, върху който прожектираха стари снимки на членовете на клуба. В ъгъла подгряваше струнен квартет.

По-късно, докато проверяваше дали всичко върви по план в кухнята, Пакстън чу музикалното встъпление и долови гласове откъм фоайето. Първите гости пристигаха. Скоро из множеството закръжиха сервитьори, понесли подноси с шампанско и ордьоври, които сякаш плуваха сред тълпата. Пакстън поздравяваше всички, включително майка си и баща си, които, въпреки вложените в къщата време и труд, я виждаха за пръв път от онзи ден преди повече от година, когато разгледаха имението и решиха да го възстановят.

Баща й остана впечатлен, но майка й не отрони нито дума. Тя все още недоволстваше, че Пакстън се мести, и недоволството й се задълбочи, когато дъщеря й започна да представя Себастиан официално като свой партньор. Пакстън обаче обичаше майка си и я приемаше такава, каквато е. Прие спокойно протестите й, когато откри, че се предвижда да дели една маса с баба Осгуд, и настоя да я преместят. Агата пристигна по-рано, придружена от медицинска сестра, наета от Пакстън, и беше единствената, настанена предварително в банкетната зала. Пакстън се питаше какви ли мисли вълнуват баба й, озовала се тук за пръв път след толкова години. Ала тя само се оплака от жегата и настоя да й сервират коктейл.

Разместването на София беше първата от множество дребни промени, обсебили вниманието на Пакстън, докато най-после дойде ред да сервират вечерята. Тъкмо беше уредила смяна на стаите горе и се канеше да слезе при Мария и да я помоли да даде знак на гостите да заемат местата си, но спря на стълбищната площадка и погледна надолу.

Пред очите й се разкриваше приказна гледка от бални рокли и черни вратовръзки — вълшебно усещане, точно както се беше надявала. Ала сега очакваше с нетърпение края, защото юбилейното празненство бе планирано в чест на всичко, което Дамският клуб не трябваше да бъде. И тя беше паднала право в капана.

С известно облекчение забеляза, че Уила и Колин най-после са пристигнали. В искрящата рокля Уила изглеждаше прекрасно, сякаш излязла от други времена, и в миг Пакстън сякаш зърна Джорджи като млада да притичва през просторните стаи на Блу Ридж Мадам. Колин не се отделяше от Уила. Пакстън познаваше добре брат си и долавяше неусетната промяна у него. Тази седмица се срещаха често в имението покрай дооформянето на двора и Колин излъчваше спокойствие, почти умиротворение. Веднъж дори я попита дали продават други къщи край нейната. Обясни й как искал да си установи базов лагер, когато се връща в града. Думите му съдържаха толкова очевиден подтекст, че чак прозвучаха твърде добре, за да е истина. Тя се стараеше да не възлага прекалени надежди, ала дълбоко в себе си тръпнеше от вълнение. Себастиан, Уила, а сега и Колин. Себастиан беше прав. Оставиш ли пространство в живота си, доброто се приютява при теб.

Улови погледа на Мария и кимна. Поканиха всички да влязат в банкетната зала.

Пакстън се оттегли в дамската тоалетна и си провери грима. Взря се в огледалото и си каза, че ще успее да се справи.

Себастиан я очакваше в дъното на банкетната зала, където всички бяха заели местата си. Не беше го виждала от два дни и усещаше липсата му физически, като отшелничество. Често се чуваха по телефона, ала не беше същото. Искаше да го докосне, да почувства близостта му. Съвсем ново усещане, което се страхуваше да не изгуби. През последните дни обаче приготовленията за празненството я задържаха в имението до ранно утро. Миналата нощ дори остана да преспи в Блу Ридж Мадам и се върна в Хикъри Котидж само да се преоблече.

— Красива си, скъпа — каза й Себастиан.

— Толкова се радвам, че си тук.

Улови го за ръцете и той почувства, че тя трепери.

— Всичко е безупречно. Изненадах се, че си успяла да доведеш и Агата. Какво ли ти е струвало да намериш медицинска сестра да я придружи?

Усмивка трепна по устните й.

— Не ти трябва да знаеш.