Пакстън седна бавно. Остави бележника и айпода на стъпалото и събра длани в скута си.

За миг той остана прав пред нея. После закрачи напред-назад.

— Като дете не се вписвах никъде — заговори най-сетне. — Нито вкъщи, нито в училище. Като тийнейджър се застоявах дълго в ресторанта на магистралата, най-вече за да не се прибирам вкъщи и да не виждам татко. Бях на шестнайсет, когато една съботна вечер — сигурно беше три сутринта — група момчета влязоха в ресторанта да попитат как да стигнат до Ашвил. Били на парти в Южна Каролина и сбъркали пътя. Бяха шумни, предизвикателни, щастливи. За пръв път виждах такива момчета. Единият ме забеляза, сякаш среща изгубен побратим. Дойде при мен и започна да флиртува. Приятелите му го последваха, пихме кафе и се смяхме. Внезапно пред мен се отвори врата. Усетих, че ме приемат. Часове по-късно те казаха, че трябва да вървят, че майките им и без това сигурно са побеснели. Казаха обаче, че ако идвам в Ашвил, обикновено висят в „Пак Скуеър“ всеки следобед и мога да ги открия. Онова момче, което дойде първо при мен, Алекс, прокара ръка през косата ми и възкликна: „Кой би повярвал, че нещо толкова красиво е отрасло в такъв затънтен край?“.

Себастиан поклати глава.

— Хората са стадни животни. И аз най-сетне открих глутница. За пръв път в живота си.

— С тези момчета ли те видях в ашвилския търговски център? — попита Пакстън.

— Да. Момчето, което си видяла да ме целува, е било Алекс. Чувствах се много объркан. Те ми бяха приятели. Те ме спасиха. И по някакъв начин ги обичах. Обичах Алекс. Ала станах един от тях, защото изпитвах необходимост да ме приемат и те ме приеха. Не станах един от тях заради това, че съм като тях.

Той я погледна, за да подчертае колко съществени са думите му, но тя недоумяваше.

— Какво означава това?

— Означава, че не съм гей, Пакс — отвърна той.

При тези думи кожата й сякаш запламтя.

— Когато постъпих в колежа, започнах да посещавам терапевт, който ми помогна да осъзная много неща. Най-добрите, най-толерантните хора, които познавах, бяха хомосексуални. Но това беше губеща позиция за мен, защото дълбоко в себе си не бях като тях. Започнах да излизам с жени и дори се влюбих веднъж-дваж. Но не се получи, защото никоя от тях не ме разбираше — възприемаха ме като платоничен приятел или си мислеха, че ме вкарват в правия път. Интересни години бяха, но не бих искал да се повторят. Стигнах дотам, че ми омръзна да се опитвам да се отбранявам. Ужасно е да се налага да защитаваш начина си на живот или в кого се влюбваш. Затова преди около пет години реших повече да не намесвам сексуалността си в никакви отношения. И това решение улесни много живота ми. Докато не те срещнах.

Тя стана. Нямаше да се разплаче. Независимо колко й се искаше.

— Каква игра играеш с мен? Не заслужавам това, Себастиан!

Опита се да мине покрай него, ала той я сграбчи за ръцете и я принуди да го погледне.

— Не играя игра — заяви с кратки и отмерени думи, които сякаш се срутваха от скала.

— Защо тогава ми разказваш всичко това?

Той я пусна. Тя се олюля леко.

— Защото те обичам. Дълбоко, първично и ужасяващо. И не знам какво да правя. Когато ме целуна, се почувствах както никога досега.

Тя се уплаши. Толкова ясно прозря всичко.

— Защо тогава ме възпря?

Той прокара пръсти през косата си.

— Защото се придържах към убеждението си, че сексът само помрачава добрите връзки.

Тя преглътна.

— А сега?

— Миналото ми винаги ще остане с мен. То е част от мен. Не мислех, че на този свят има човек, който ще узнае всичко за мен и въпреки това ще ме обича. Докато не срещнах теб. Обичам те, Пакстън, и искам да бъда с теб завинаги, ако и ти ме искаш.

Само преди няколко седмици тя беше в същата роля. Знаеше какво е да стоиш пред някого и да умоляваш за любов, да се опитваш да го притеглиш към себе си със силата на собственото си желание, сила толкова могъща, че би могла да те убие. Не се замисли нито за секунда. Знаеше само, че не иска той да се почувства като нея. Протегна ръце към него и го целуна. Прегърна го, сякаш от това зависи животът й. Той я притисна до стената и главата й се блъсна в камъка, но тя не спря. Задърпа сакото му, докато най-сетне го съблече, и после улови вратовръзката му. Ръцете им бяха навсякъде, пречкаха й се. Пръстите на босия й крак се заплетоха в маншета на панталоните му и тя изгуби равновесие. Полетя надолу и го повлече след себе си.

Себастиан се изтърколи върху нея. Тя протегна ръце да върне устните му върху своите. Той обаче се възпротиви.

— Трябва да го кажеш — помоли, останал без дъх.

Тя го погледна объркано.

— Да кажа какво?

— Че ме искаш.

Ненадейно в ума й изплува списъка от гимназията.

— Ти си всичко, за което някога съм мечтала, Себастиан.

Той я целуна отново и тя заразкопчава ризата му. Едното копче се откъсна и Пакстън го чу как изтрака върху голия под.

— Тук ли ще го направим? — попита Себастиан, без да отлепя устни от нейните. — Да отидем ли у дома?

— Не. Тук. Сега.

Пакстън усети как устните му се извиват в усмивка.

— Поне съм сигурен, че не ме обичаш заради мебелите ми.

— Не смей да ми носиш онази броня!

Той вдигна отново глава.

— Уила ти е казала?

Пръстите й се сплетоха в косата му.

— Казва ми някои неща, а други спестява.

Като например, че Себастиан щеше да дойде тук.

Той вдигна вежди.

— Обменяте опит?

— Да.

— Значи трябва да се постарая.

Тя се поколеба.

— Вече е прекрасно — прошепна.

* * *

След час Пакстън се събуди от звъна на мобилния си телефон. Пресегна се над Себастиан към чантата си, но не успя да намери телефона. Изсипа всичко върху пода и затършува из купчината.

Усети как Себастиан я гали леко по гърба.

Погледна екрана на телефона. Беше Мария, управителката на Блу Ридж Мадам. Бяха се уговорили да се срещнат преди час, за да уточнят последните подробности около празненството. Пакстън простена, остави телефона и се обърна към Себастиан.

— Трябва да тръгвам.

— Добре.

Той седна и се облегна на стената, присвил чело.

— Добре ли си?

Тя стана и започна да събира дрехите си от пода.

— Гърбът ми. Ето защо не обичам палатки. Ще ми позволиш ли да ти подаря легло за новата къща?

Заоблича се усмихнато. Усещаше, че той я наблюдава, но не се притесни — вероятно за пръв път в живота си.

— Виждала съм твоето — каза му. — Имаш добър вкус.

— Защо не го пробваш? Да видиш дали е удобно.

Тя приближи и коленичи до него.

— Истина е, нали? Наистина ли се случи?

Той вдигна длан към косата й.

— Разкайваш ли се?

Тя пое дълбоко дъх. Усети мирис на окосена трева, долиташ от отворения прозорец, и сладкия аромат на поничките, които беше оставила върху кухненския плот.

— Никак. А ти?

— Не. Е, все пак настоявам за легло. Обичай ме, заобичай дребнавия ми материализъм.

Тя го улови за ръката.

— Обичам те, Себастиан. И съм адски уплашена.

— Значи сме двама.

— Уила каза, че щастието изисква да поемеш риск. И щом не си малко уплашен, значи не постъпваш както трябва.

Той се разсмя.

— Ако е така, няма за какво да се тревожим — заключи и се приведе да я целуне. — Да се отдадем отново на ужаса.

В крайна сметка Пакстън закъсня с още един час.

Седемнайсета глава

Отлитане

В сряда сутринта Уила пристигна в магазина преди Рейчъл и започна да сваля столовете от масите в кафенето край голямата витрина, побеляла като киноекран заради утринната мъгла. От време на време просветваха фарове на преминаваща кола — несъмнено на жител на града. Само местните успяваха да се ориентират накъде да се движат по това време на денонощието. Туристите се губеха и караха бавно в кръг, докато млечната пелена не се вдигнеше.

Уила тъкмо пусна машината за кафе, когато камбанката над вратата звънна и влезе Пакстън.

— Здрасти — поздрави Уила. — Какво те води насам?

Пакстън сви рамене.

— Тази сутрин минавах по друг маршрут за работа и видях, че магазинът ти свети.

— Искаш ли кафе?

— Да, чудесна идея. С повече сметана и без захар.

Уила прелисти бележника на Рейчъл върху тезгяха и каза:

— Според барманката ми поръчката ти означава, че копнееш по домашен уют, но се страхуваш да го поискаш.

Пакстън не попита коя е барманката и каква странна кафеена антропология изучава. Засмя се и отвърна:

— Звучи неудобно точно.

— Рейчъл твърди, че е научен метод.

— Магазинът е чудесен — огледа се Пакстън. — Всъщност се отбих да ти благодаря.