Елизабет Гейдж - Табу

Денинг Лоури коленичи и извади дъските, под които се намираше касата. Протегна се, напипа пистолета, който държеше отгоре, и започна да измъква ръка от отвора.

Чу се сподавен смях. Преди да успее да вдигне пистолета, здрава ръка изви врата му и го стисна за гърлото. В този миг пред очите му се разстла червена пелена и го заслепи. Притокът на въздух към дробовете му бе отрязан.

Тогава, два пръста сграбчиха ухото му. Прониза го внезапна, неописуемо остра болка, от която му идваше неистово да крещи, ала силната ръка през гърлото задушаваше гласа му.

В светлината на лампата видя как собствената му кръв се отцежда на капки по пода. Там имаше и парченце плът, което само преди миг бе част от ухото на Денинг Лоури.

Младежът бе взел пистолета и го бе метнал на леглото. Камата отново опираше във врата на Лоури.

— Отвори кутията! Иначе ще те убия и сам ще свърша тази работа — нареди Найт.

Кървящ като заклано прасе, Денинг Лоури с треперещи ръце извади касата, измъкна един ключ от джоба на пижамата си и я отключи.

— В леглото! — достигна до него спокойният и делови глас. — Лягай!

Лоури легна и се сгуши като дете, стиснал кървящото си ухо. Ушите му така кънтяха от уплаха, че не чу как Джоузеф Найт прибра парите.

Най-сетне гласът отново се обади.

— Ставай!

Лоури се олюля на краката си. Все още държеше ухото си.

— Тези пари не са твои — осмели се да каже. Дори в тоя отчаян момент не му липсваше кураж да протестира срещу кражбата на „черните“ си пари за „бели“ дни.

Джоузеф Найт се усмихна. Това бе най-студената усмивка, която Денинг Лоури някога бе виждал. Докато я гледаше, не му бе трудно да си представи как се е справил с четирима яки мъжаги. Беше тежък и мощен като наковалня. В него нямаше нищо младежко, освен истинските му години. Очевидно бе преживял неща, канили ума и смелостта му и вкоравили сърцето му. Гневният поглед в черните очи бе ужасяващ като вечността. Денинг Лоури осъзна, че вече не става дума за парите. Тая нощ той трябваше да спасява живота си.

Младият мъж бе натъпкал парите и ценните книжа в ризата си. Прибра пистолета в джоба си, после взе ножа, пристъпи към жертвата си и каза спокойно:

— Моли се за живота си.

Лоури стоеше като онемял. Повече от двайсет години никой не се бе осмелявал да го унижава. Не можеше да се моли.

Щом го видя как се двоуми, Найт се метна към него. С ловко движение го принуди да падне на колене и го сграбчи за врата. Тънкото като игла острие се насочи право в ухото на Денинг Лоури, на сантиметър от мозъка му.

— Имаш три секунди. Никой няма да чуе как умираш.

Лоури усети острието в плътта си и запелтечи:

— Ъъ… моля ти се, не ме убивай! Дадох ти каквото искаше. Сега си иди. Моля те… моля те, не ме убивай! Имам дъщеря. Тя има нужда от баща.

Найт го гледаше и премисляше. Пред него стоеше мъж на средна възраст, по пижама, целият в кръв, и се държеше за ухото с трепереща ръка.

— Ще те оставя жив. Ако решиш да пуснеш някого след мен, гледай да е свестен. Защото следващия път няма да ти се размине с едно отрязано ухо.

— Аз…

— Лягай в леглото.

Властният глас принуди Лоури да млъкне. Той легна в леглото си. Държеше се за ухото и се тресеше, а кръвта продължаваше да шурти по ръката му.

Не чу кога Джоузеф Найт е излязъл. Не знаеше дали е било поради възбудата от болката и страха, или понеже Найт се движеше така безшумно, сякаш не беше човек. Страхуваше се да помръдне или да извика. Затова лежеше и се вслушваше в тишината на къщата и притискаше до припадък възглавницата към ухото си, за да спре кървенето.

Най-сетне, изплашен, че ще умре от загуба на кръв, позвъни на прислугата. След малко прислужникът му Джеймс застана на вратата по нощна риза. Примигна сънено и попита за какво го викат.

Лоури погледна през него в коридора. Не можеше да спре да мисли за Найт и се чудеше дали не е някъде там.

— Повикай доктор Мартин! Аз… порязах се. Бързай!

— Да, господине. Веднага, господине!

И слугата се втурна по коридора. Денинг Лоури го изчака да излезе, после се върна в стаята си, седна на леглото и заплака.

Дълбоко в него един вътрешен глас му казваше, че няма да пожали средства, за да хване и убие Джоузеф Найт.

Но друг вътрешен глас, по-мъдър от първия, му припомняше, че младежът бе влязъл в къщата въпреки алармените инсталации, специално обучените кучета и прислугата. Спомни си също, че знаеше къде се намира касата.

Ако Лоури изпратеше някой след него и този някой не успееше… само при мисълта за последствията го обземаше ужас. В ушите му още кънтяха предупредителните думи на Найт: „Защото следващия път няма да ти се размине само с едно отрязано ухо“. Беззащитното място между краката му изтръпна и той потрепери от страх.

„По-добре да не хвърлям пари на вятъра — реши накрая. — Станалото — станало.“ Не можеше да извика полиция, понеже това, което му бяха откраднали, бе незаконно придобито. Нито цент от парите не беше деклариран за данъци. Ако властите научеха за касата, трябваше да плаща глоби за подкупи, заговори, незаконно уреждане на сметки и прикриване на доходи. И разбира се, щеше да изгуби доверието на петролотърговците, пред които бе превивал гръб толкова години, докато спечели благосклонността им.

Без съмнение Джоузеф Найт знаеше всичко това. Вземайки парите, той отнемаше от притежателя им нещо, което той никога нямаше да може да си върне.

В крайна сметка Лоури реши, че най-добре ще е да се погрижи за живота си. Както стояха нещата, отрязаното ухо щеше да му напомня за Джоузеф Найт, но поне бъдещето му бе в безопасност.

И империята му бе защитена.

„Да — мислеше си той. — Поне съм жив. Това е най-важното.“

Денинг Лоури никога повече не видя Джоузеф Найт.

Така и не научи какво е станало с парите му.

Трийсет хиляди долара бяха умело вложени в разработката на петролни залежи в Тексас на деветстотин мили разстояние от Лоури. Джоузеф Найт добре употреби техническия опит, който бе натрупал по петролните полета. Двата кладенеца, в които вложи парите си, бликнаха шест месеца по-късно. Преди да е навършил двайсет и една години, той бе на път да стане милионер с помощта на трийсетте хиляди долара, които бе отнел от Денинг Лоури.

Останалите десет хиляди долара бяха дарени безшумно и анонимно на водачите на профсъюзното движение.

Четиримата мъже, опитали се да пребият Джоузеф Найт, прекараха общо тринайсет месеца в болница и откачените им челюсти, строшени ребра, пукнати гръбнаци и премазани ръце струваха хиляди долари на Денинг Лоури.

Началник-смяната трябваше да се откаже от работата си, понеже не можеше повече да обикаля по обектите из петролните полета. Беше осъден да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. За зла участ Денинг Лоури го смяташе за лично отговорен за неуспеха на наказателната операция срещу Джоузеф Найт. Лоури не плати нито пени за медицинските разноски на Гос.

Колкото до Джулиан Флаг — сондьорът, който бе издал Найт на началник-смяната като човек на профсъюза — той нямаше да може никога вече да донася задругите работници.

В ранната утрин, малко след визитата на Джоузеф Найт в спалнята на Денинг Лоури, езикът му бе отрязан. Когато го помолиха да напише името на извършителя, Джулиан Флаг отказа. Цялото му тяло се тресеше, докато клатеше отрицателно глава.

Никой никога не каза на Бети Лоури какво се бе случило през онази съдбоносна нощ в тишината на дома й.

Когато на другата сутрин баща й отказа да обясни защо ухото му е превързано, Бети не каза нищо. А когато той настоя да я върне незабавно в пансиона, без да дочака есента, тя послушно се съгласи.

В крайна сметка нямаше защо да стои повече тук, след като Джоузеф Найт си бе отишъл.

Никога вече нямаше да усети милувките му по голото си тяло или да изпита насладата да бъде негова.

Макар и едва седемнайсетгодишна, Бети Лоури познаваше мъжете. Тя знаеше, че никога вече няма да види Джоузеф Найт.

Но знаеше също, че той ще я помни.

Тъкмо благодарение на Бети, която познаваше и кътайте зъби на баща си и която по разни поводи бе дочувала доста тайни разговори, Джоузеф Найт бе научил овреме за четиримата, които отиваха да го пребият.

И пак благодарение на нея бе разбрал къде е скрита касата.