Денинг Лоури мразеше профсъюза повече от всичко. Това бяха банда негодни, които искаха да ограничат свободната търговия и да задушат преуспяващия петролен бизнес още преди да е достигнал разцвета си. Срещу пагубното организиране на профсъюз трябваше да се води безмилостна борба с всички възможни средства.

Днес това важеше повече от всякога, понеже профсъюзът настъпваше въпреки всички предприемани мерки и се мъчеше да обърне срещу него собствените му хора. Непрестанно прииждаха слухове за тайни събрания и ролотът на недоволство сред работниците не можеше да остане скрит.

Лоури бе предприел редица мерки, за да овладее нещата. Най-напред се помъчи да задоволи работниците, като им отпусна сносни бараки за спане, три пъти дневно храна, сготвена от добър готвач, и редовни премии за посещения при проститутките в града. Освен това разполагаше със сложна мрежа от платени информатори, които го държаха в течение какво мислят работниците, какво говорят помежду си в бараките и в бара. Дори някои от проститутките се водеха на ведомост при Денинг Лоури. От тях той получаваше неоценима информация, понеже работникът, далеч от дом и от семейство, както бяха повечето сондьори, няма пред кого друг да излее душата си, освен пред любимата си курва.

Благодарение на бдителността на Лоури, профсъюзът стоеше на разстояние от областта Уил, въпреки че доста застрашително бе нахлул сред работниците в други части на щата. Лоури бе горд, че областта му е извън профсъюза и бе твърдо решен да задържи нещата така поне докато гласът му се чуваше. Останалите петролотърговци ценяха бдителността, и безпощадността му в това отношение.

Така че Денинг Лоури бе приет за член на обществото на петролните богаташи. И скоро, благодарение на дългите години тежък труд, щеше да омъжи Бети за наследника на някое от най-добрите семейства в областта. Децата на Бети щяха да се радват на всички привилегии, които той никога не бе имал, а тя щеше да се издигне и да стане една от големите дами на щата. Може би сред внуците на Денинг Лоури щеше да има губернатор, сенатор или конгресмен.

Семената бяха посети. Хубавата, кокетна и млада Бети само трябваше да отгледа кълновете им в славното бъдеще.



Тази вечер Денинг Лоури мълчеше повече от обикновено на масата, докато вечеряше с дъщеря си.

— Какво си се замислил, татко? — попита Бети и сбърчи хубавото си носле.

Той се усмихна. Любуваше се на свежото й младо лице. Кестенявите къдрици, млечнобялата кожа и дяволитият израз на очите й винаги го омайваха.

— Нищо интересно за теб, мила. Просто бизнес.

Не искаше да я занимава с мрачните си мисли, въпреки, че не излизаха от главата му.

Бе получил информация, че един от надеждните млади сондьори, нает от него през последните месеци, симпатизира тайно на профсъюза.

Момчето се казваше Джоузеф Найт. Проявяваше се като силен и добър работник и бе роден водач. Беше се харесал на началник-смяната с някои умни идеи за организацията на сондажа и Лоури, който винаги бе в течение на всичко, знаеше за това. Младежът му допадаше и той мислеше скоро да го повиши.

Найт бе хубаво момче, с тъмна коса, изразителни черни очи и здраво мускулесто тяло — идеалният работник. Говореше малко, но сдържаността само придаваше тежест на думите му. Не разсейваше другите, а си вършеше работата бързо и добре. Това бе необичайно качество в една професия, където леността бе станала отличителен белег. Денинг Лоури смяташе Найт за едно от най-добрите момчета, които бе наемал от двайсет години насам.

Ала сега за Найт се чуваха лоши неща.

Информаторът — сигурен човек на име Флаг, бе категоричен. На Найт не биваше да се вярва. Бяха го виждали в града с профсъюзни дейци и го бяха чували да поощрява недоволството сред хората от бригадата си.

Това бе неуспех за Лоури. Той се надяваше до края на годината да направи Найт шеф на бригада, дори началник-смяна. Найт имаше всичко необходимо, за да стане идеалният началник-смяна. Беше скромен, схватлив и сериозен, а и работниците го уважаваха.

Но за жалост, както, Лоури се бе научил в продължение на две десетилетия в този бизнес, точно сериозността и духовната почтеност бяха опасни. Защото такива хора твърде често се обръщат към профсъюза и се борят за по-добри работни условия. Въпреки че бяха по-добри от другите работници, често се налагаше групата да се чисти от тях, както градината се чисти от бурени. Те сееха размирие и недоволство. Началник като Лоури трябваше да знае как да намира хора, които работят добре, без да са прекалено почтени, които гледат сериозно на задачите си, но не дотам, че да искат да се обединяват. Трудно бе да се поддържа такова равновесие.

Очевидно Найт накланяше везните, и то в неправилна посока.

Бети каза нещо, но баща й, потънал в тревожните си мисли, не я чу.

— Какво рече, миличка?

Тя се засмя.

— Къде си, татко? Не мога да повярвам, че проблемите ти са чак толкова сериозни!

Той въздъхна и погали ръката й.

— Един от работниците ми излезе размирник. Това е сериозно. А беше свестен. Поне аз мислех така.

— Как се казва? — запита Бети.

— Найт. Джо Найт.

Бети присви устни с отвращение.

— Щом е за него, и аз можех да ти го кажа.

Баща й я изгледа учудено.

— Какво? Откъде познаваш Джо Найт?

Струваше му се невероятно, че дъщеря му може да знае името на прост сондьор.

— Е, не че го познавам — поправи се тя, — но съм го виждала. Много е надут.

Бащата погледна изумено дъщеря си и настръхна.

— Да не те е обидил нещо?

— Не, не — засмя се тя. — Дори не съм разговаряла с него. Просто как да ти кажа… той си мисли, че никоя жена не може да му устои или нещо такова. Не ме учудва, че е размирник. Въобразява си, че с него започва и с него свършва светът…

Денинг Лоури бе объркан и смутен. Очевидно Найт не беше правил неприлични предложения на драгоценната му дъщеря. Ала думите й все пак го разтревожиха. Добре знаеше колко много момичетата в града харесват Найт. Така че думите на Бети, прибавени към наученото от информатора, му помогнаха да вземе решение.

Трябваше да се отърве от Джоузеф Найт.



Същата вечер Денинг Лоури надълго разговаря с майстора си.

Нареди му да събере четирима здравеняци от сондажа — същите, от чиито услуги вече се бе възползвал, за да се избави от други размирници, и които знаеха как да пречукат човек така, че животът му да виси на косъм, без да оставят много следи за полицията.

— Нека добре ни запомни! — заръча той на началник-смяната. — Да не може никога вече да работи на петролна кула. Изхвърли го от границите на областта. И гледай добре да разбере, че ако си покаже носа по тия места, докато съм жив, с него е свършено. Ясно ли е?

Началник-смяната се ухили.

— Ясно, шефе. Разчитай на мен. Ще ни помни до гроб.

Денинг Лоури се успокои. Тази нощ той си легна рано и дълбоко заспа.



В три часа сутринта бе събуден от усета за нещо студено под брадата си и от ръка, затиснала устата му, за да не вика.

Осъзна, че до гърлото му има опрян нож. Не можеше да сбърка допира на студената стомана с нещо друго.

В ухото му проговори тих глас.

— Ставай!

Денинг Лоури се разтрепери, понеже острието гневно натискаше гърлото му, и тромаво седна в леглото. В ухото си усещаше дъха на неканения гост.

За миг се зачуди как непознатият е успял да мине незабелязан през кучетата и пазача. Къщата се охраняваше много добре.

Ала сега това нямаше значение. Той бе тук и нищо не можеше да го спре.

— Не викай. Ако викаш, ще те убия. Ставай! — продължи гласът.

Лоури усети как грубо го изправят на крака и го бутат да седне в креслото до прозореца. Побиха го тръпки въпреки горещината на оклахомската нощ.

После лампата на скрина светна.

Лоури изтръпна. Беше Джоузеф Найт. Целият в синини и засъхнала пръст, но невъзмутим и силен. Явно беше удържал надмощие.

— Четирима бяха малко. Другия път изпрати повече — каза Найт.

Лоури притеснено преглътна.

— Не знам за какво става дума… Уверявам те, че нямам нищо общо…

После млъкна, понеже видя ножа в ръката на младия мъж. Беше дълга и остра кама, с каквито си служат професионалните убийци. При вида на изваденото бляскаво острие започна да му се повдига.

Бавно и тихо, сякаш внимаваше да не разбуди къщата, младият мъж издърпа леглото. На пода под него имаше малко плетено килимче.

Ритна килимчето встрани. Капакът в дюшемето над тайната каса се откри.

— Отвори го и извади парите.

— Парите ли? — разтрепери се Лоури. — Няма никакви пари. Ти си полудял. Това е частна собственост, младежо. Съветвам те да…

Трескаво разсъждаваше. Как ли бе разбрал, този тук за кутията в скривалището? Никой не знаеше за нея. Дори слугите в Денинг Лоури трябваше да се опита да запази тези пари.

— Нямам никакви пари — повтори той.

Младежът го хвана грубо с една ръка за врата. С другата завря острието на ножа пред горната му устна — върхът опираше в носа му.

— Не се опитвай да лъжеш. Прави каквото ти казвам.