Бяха работници от петролодобива и подменяха накрайника на сондата, износен и обезформен от работа дълбоко под земята, в дъното на петролния кладенец, където трошеше скалите на ситни парченца. Беше закачен за тежките пръти, които слизаха с него в шахтата и чийто товар щеше да се прибави към огромната ударна сила на новия накрайник.

Мъжете пъхтяха от усилие и го местеха в разни посоки, някои псуваха, когато накрайникът се разклащаше и се блъскаше в стените на дупката, докато накрая прилегна и се приплъзна на мястото си.

Джулиан Флаг, който ги съзерцаваше от привилегированата си позиция на надзирател, свали каскет и изтри чело. За разлика от сондьорите той бе с риза въпреки горещината. Беше мършав и блед и не обичаше да излага кожата си на безмилостното оклахомско слънце. Мразеше слънцето почти толкова, колкото и работата.

Джулиан Флаг си бе издействал да бъде надзирател за този ден от началник-смяната, комуто бе станал любимец с множество дребни услуги и над четири години раболепие. Сега наблюдаваше работниците и се радваше, че не е сред тях. Повечето все се оплакваха, понеже мразеха опасния труд с тежките машини. Много от тях в миналото бяха сериозно ранявани от сондата.

Те знаеха добре, че са щастливци, защото все пак имаха работа. Поради трудните времена хиляди петролоработници из целия Запад бяха на улицата. Въпреки че кладенците продължаваха да носят пари, собствениците смятаха, че им вършат благодеяние, когато ги наемаха, и им даваха ниски заплати без никакви надбавки. Работниците бяха изправени пред убийствен труд, дълги работни дни, тежки условия и безбожно ниски надници. В резултат на това мнозина работеха колкото можеха по-малко и гледаха да се измъкнат от опасните задачи. Но в случай като днешния спасение нямаше, и бяха принудени да поемат риска. Затова се и оплакваха.

Един от тях обаче не издаваше звук. Тъкмо към него гледаше Джулиан Флаг.

Наричаше се Джоузеф Найт. Беше дошъл на сондажа преди шест месеца. Млад, деветнайсетгодишен младеж, който изглеждаше доста възрастен за годините си. Може би причината бе в огромните му мускули и в здравия бронзов загар на кожата, който сега добре се виждаше, защото и той като другите бе гол до кръста. Изглеждаше най-малко на двайсет и пет с тия яки гърди, мощни рамене и силни ръце. А квадратната му челюст и спокойните тъмни очи излъчваха несъответстваща на младостта му целеустременост. Физическото му превъзходство над останалите беше очебийно. Не издаваше звук, когато се напрягаше и тежките му мишци изпъкваха на слънцето под слоя прахоляк, който покриваше всички. Дори в усилието му прозираше призванието на безмълвния водач. Беше по-силен от другите и целенасочено поемаше по-голяма част от товара, за да ги облекчи. Това ги насърчаваше и удвояваше силите им.

Найт бе водач по рождение. Това бе една от многото причини, поради които Джулиан Флаг го ненавиждаше.

Редовно наемаха Найт като сондьор. Нямаше опит и никакви препоръки, освен здравите си ръце. През изминалите шест месеца бе показал не само желание да работи здраво и да учи, но и удивителна способност да ръководи. Хората му сякаш винаги свършваха работата си по-бързо и по-добре от останалите. Беше тихо момче, не се стремеше да командва и все пак нещо в съсредоточения му вид променяше останалите и те се трудеха по-усърдно, когато бяха до него.

Началник-смяната ценеше високо това качество на Найт. Работниците тук не бяха организирани в профсъюз. Компанията така ожесточено бе воювала с профсъюзните активисти през последните пет години, че по тия места сигурно никога вече нямаше да се пръкне синдикална организация. Работниците имаха основания да негодуват. Знаеха, че компанията печели милиони, а те самите не изкарват нищо, понеже собствениците се оправдаваха с кризата и им плащаха нищожни надници. Затова може би изникваше необходимостта от някой като Найт да им дава пример за труд.

Това бе привлякло вниманието на началник-смяната през първите няколко седмици. Но имаше и нещо друго. Не бе изминал и месец, откакто работеше тук, и Найт предложи как по-добре да се организира графикът за пускане на сондата и как да се ръководи обектът. Началник-смяната хареса идеята му и я сподели със собственика, господин Лоури. Още следващата седмица предложението му бе внедрено.

Така че днес Джоузеф Найт беше на път да оглави сондажната бригада. След още шест месеца можеха да го направят и началник-смяна.

През четирите години тук Джулиан Флаг винаги беше успявал да се отърве от най-черната работа и в същото време да спечели благоразположението на началник-смяната с разни дребни услуги. Донасяше за работниците, които кръшкаха, макар самият той да бе най-големият кръшкач, докладваше всички слухове за профсъюза и дейността му. Нерядко някой негодуващ работник, осмелил се да говори пред хората от профсъюза, биваше пребит и изхвърлен от работа заради тайно предателство, лежащо на съвестта на Джулиан Флаг.

Останалите не бяха толкова глупави — престанаха да му се доверяват и се държаха на разстояние от него. Но той бе приближен на началник-смяната, който от време на време пробутваше някоя добра дума за него на собственика.

И така Флаг, подлизурко по природа, кипеше от злоба, когато виждаше как младият Джоузеф Найт го измества на заден план. На самия Флаг му се искаше един ден да се издигне до поста шеф на бригада. Сега по всичко личеше, че Найт се кани да му отнеме тази чест.

Като истински подлизурко, Флаг ненавиждаше всеки, който го превъзхождаше. Затова мразеше и Джоузеф Найт. Мразеше природното му мъжество, което допадаше на момчетата и ги караше да работят. Това бе качество, редом, с което Флаг изглеждаше жалък и достоен за презрение. И той се пукаше от завист и яд.

Флаг имаше и друга причина да го мрази.

Въпреки младостта си Джоузеф Найт бе мъжкар на място и жените лудееха по него. Когато работниците слизаха в града в края на седмицата, за да изхарчат заплатите си за пиене и жени, най-съблазнителните градски момичета се тълпяха край Найт и се избиваха коя да прекара с него нощта. А Джулиан Флаг трябваше да се задоволява с долните курви, на които плащаше на час, понеже самият той беше пъпчив и противен.

Но най-вече го мъчеше друго. Джоузеф Найт привличаше жените не толкова с мускулестите си гърди и хубавото обгоряло лице, колкото с тайнственото излъчване на мъжка сила и неподкупност. Жените просто му се лепяха. Дори мълчанието и равнодушието му ги влудяваха.

Ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, Найт скоро щеше да стане началник на Джулиан. А това щеше да е нетърпимо.

Но днес, докато наблюдаваше как мъжете работят, на Джулиан Флаг му хрумна как да се разправи с Джоузеф Найт и да го разкара от главата си.

Нямаше да стои със скръстени ръце.



Същата вечер Денинг Лоури, собственикът на компанията, управляваща петролното находище и още две други в същата област, седеше в господарската къща и вечеряше с дъщеря си Бети, която си бе дошла за лятото от пансиона в Масачузетс.

Бети бе единственото му дете, зеницата на окото му, откакто жена му бе починала преди шест години. На седемнайсет тя притежаваше изисканост и финес, придобити от живота в пансиона за млади девици, но бе запазила и дръзкия си опърничав нрав, заради който той я обичаше и й позволяваше да го върти на малкия си пръст.

Сега, когато бе „истинска млада дама“, както обичаха да я наричат местните хора, тя се отегчаваше до смърт в господарската къща с недодяланата оклахомска подредба и мълчаливите прислужници. През по-голямата част от времето обикаляше магазините, отбиваше се с автомобила си на гости у приятелки и посещаваше приеми и забави. Но винаги вечеряше с баща си, защото знаеше колко я обича. Слушаше как е минал денят му и на свой ред му разказваше за себе си. Това бе част от нейната игра, която й даваше възможност да му измъква, когато пожелае пари за нова рокля или нов кон. Или пък обещание за обиколка из Европа, за което в момента се мъчеше да го придума.

Денинг Лоури се радваше, че дъщеря му се забавлява добре и флиртува с многобройните си поклонници. Възнамеряваше да я ожени в някое от най-добрите семейства на щата. Затова се бе трудил всичките тези години. Въпреки че покойната му жена произхождаше от добро семейство, самият той бе син на безимотни фермери и бе положил много усилия, за да се издигне.

Никак не му беше лесно да натрупа достатъчно имоти и пари, за да се мери с богатите петролни фамилии в областта. Беше разорил не един съперник и не един от парцелите му бе придобит чрез заплахи и съмнителни търговски операции. През последните седемнайсет години — откакто се беше родила Бети — той заздрави положението си в икономическия и политическия живот на областта, извършвайки хиляди услуги на всеки, който беше някой. Разполагаше с достатъчно връзки сред политиците и бе в състояние да прокара всяка наредба, изгодна за него и останалите петролотърговци. И работеше всеотдайно, за да държи профсъюзите настрана.

С течение на времето петролотърговците започнаха да го смятат за недодялан, но полезен съюзник. Гледаха го отвисоко, присмиваха се на просташките му обноски и открито осъждаха търговските му похвати, но все пак знаеха, че мошеничествата му служат не само на неговите, но и на техните интереси. Той им вършеше мръсната работа, с която не желаеха да си цапат ръцете.

Денинг Лоури криеше под дъските в спалнята си тайна каса с голяма сума пари, която се използваше за уреждане на политически сметки, за подкупи и за наемане на външни хора за разбиване на профсъюзите. В момента сумата наброяваше четирийсет хиляди долара, заделени от собствените му незаконни печалби и от тайна организация на петролотърговци, които използваха Денинг Лоури за касиер на незаконните си сделки. Благодарение на Лоури през последните две години няколко профсъюзни активисти бяха изчезнали безследно, а други бяха така жестоко пребити, че едва се спасиха с бягство.