Ийън погледна младия детектив, който стоеше до леглото и си водеше бележки в кафяв тефтер.

— Това бяха злополуки.

— Може би — Юинг се хвана над дясното ухо. — Но струната, опъната на пътеката, и арсеникът в чашата ви едва ли могат да се нарекат злополуки.

Ийън стисна зъби. Имаше големи подозрения и за изстрела в гората. Но възможностите, които му идваха на ум, изобщо не му се нравеха.

— В кухнята намерихме арсеник. Купен е от един магазин на Бродуей — Юинг стоеше и чакаше Ийън да реагира някак, но той не трепна. Инспекторът продължи: — Разпитахме продавача. Спомни си, че преди няколко дни го е посетила дама, която е купила арсеник под предлог, че иска да се отърве от плъховете в дома си. Носела елегантни дрехи и лицето й било забулено в черно. Ийън усети, че стомахът му се свива.

— Как е изглеждала?

— Жената е била червенокоса, господин Тримейн. С тъмна червена коса.

— Съпругата ми няма нищо общо с това — каза Ийън и се изправи в леглото. От рязкото движение му се зави свят и очите му се замъглиха.

— Господин Тримейн, моля ви! — Уентуърт постави пълната си ръка на рамото му. — Не трябва да се разстройвате. Не знаем дали сърцето ви не е сериозно засегнато.

Ийън се отпусна на възглавниците и се опита да разсее мрака пред очите си.

Уентуърт се наведе над него и разтърси главата му. После се обърна към Юинг:

— Инспекторе, смятам, че трябва да излезете.

— Не! — Ийън си пое въздух. — Искам да чуя какво ще кажат.

Юинг стисна устни и огледа Ийън внимателно.

— Имаме всички основания да вярваме, че съпругата ви и баща й стоят зад инцидента с каретата, изстрела в гората и отравянето. Опасявам се, че трябва да ги арестувам.

Ийън се надигна, кръвта пулсираше в слепоочията му.

— Нищо подобно няма да направите.

— Господин Тримейн! — Уентуърт сграбчи ръката му. — Достатъчно, инспекторе, няма да ви позволя да убиете пациента ми.

Юинг кимна и тръгна да излиза. Като се мъчеше да надмогне унеса, който го обземаше, Ийън разтърси ръката на доктора.

— Не си тръгвайте, Юинг. Имам да ви кажа още нещо.

Сабрина се облегна на стената в коридора и отпусна глава на дъбовата ламперия. Не откъсваше поглед от вратата на Ийън. На гърлото й бяха заседнали думи, които трябваше да му каже. Защо Юинг нямаше благоприличието да изчака? Още колко ще се бавят вътре?

— Мислите ли, че трябва да събудя останалите, милейди? — попита Хана.

— Нека почакаме още малко — искаше Ийън само за себе си. Искаше да го прегърне, да му каже колко го обича. Защо Юинг се бави толкова?

— Няма смисъл да стоиш тук — каза Еджи и докосна ръката й. — Защо не се изкъпеш и преоблечеш.

Сабрина погледна роклята си. Изумрудената коприна бе омачкана и изцапана. Наистина ли бе прекарала цели две денонощия с тази рокля? Без да съзнава, тя прокара ръка през омотаната си коса.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Уморена — каза Еджи и й се усмихна. — Много уморена.

Сабрина погледна вратата.

— Трябва да… — искаше да прекара тази нощ до съпруга си. Може би наистина бе добре да се преоблече и да се изкъпе. — Добре.

Тъкмо тръгна и вратата се отвори. Инспектор Юинг и Ярдли излязоха в коридора. Като видя мрачните им лица, тръпки на ужас я побиха.

— Какво става?

— Госпожо Тримейн — Юинг навлажни устни с върха на езика си. — Съжалявам, че аз трябва да ви кажа това.

Сабрина стисна юмруци.

— Какво е то?

Юинг погледна в пода, после вдигна очи към нея.

— Съпругът ви почина.

Сякаш някой я блъсна в гърдите.

— Не!

Втурна се към вратата и погледна в стаята зад гърба на Ярдли. До леглото стоеше Уентуърт с наведена глава и гледаше в мъжката фигура, покрита с бял ленен чаршаф.

— Ийън — прошепна тя. Бяха стигнали твърде далеч.

Толкова много се бориха. Не можеше всичко да свърши така.

Тя се приближи до безжизненото тяло на любимия си, силите я напуснаха. Обгърна я мрак — хладен и милостив. Една силна ръка я сграбчи и светът потъна в черна бездна.


Слънчева светлина.

Струеше през листата на дърветата, затопляше букета от бели рози, поставен върху ковчега. Ароматът им се разнасяше из въздуха. Не трябваше да бъде така, помисли Сабрина. Слънцето не бива да грее. Не и днес. Никога повече.

Колко време мина от свършека на света? Вчерашният ден ли бе изпълнен с надежди? Предишният ли? Днес я събудиха от благословеното забвение. Облякоха я в черно и я доведоха тук.

През черното було Сабрина погледна името, гравирано над входа на гробницата, слушаше дълбокия, уверен глас на свещеника, без да чуе нито дума. Някой до нея плачеше. Резки, откъслечни хлипове.

Сведе очи. Слънчевите лъчи обливаха дългия махагонов ковчег, месинговите дръжки блестяха и в тях се оглеждаше една жена, облечена в черно.

Онемяла.

Сякаш всички чувства я бяха напуснали. Душата й бе опустяла. Съвсем пуста.

Една ръка се отпусна на рамото й. Тя се обърна и видя баща си. Тежкият воал пред очите й размазваше образа.

— Време е, Сабрина — прошепна Дънкан. Поколеба се, когато се опита да я отведе встрани от лъскавия саркофаг. Да изостави Ийън? Да го остави на това усамотено място? Шестима мъже повдигнаха ковчега и тръгнаха към мраморната гробница. Сабрина се дръпна от ръката на баща си и се опита да ги последва.

— Сабрина, остави го да си иде — каза Дънкан и прегърна раменете й.

— Не! — не можеше. Не и тук. Не сам. Една-единствена роза се търкулна от капака, докато се изкачваха по мраморните стъпала. Сабрина я взе и притисна росното цветче до гърдите си. Гледаше как отнасят Ийън към сенките.

Трябваше да остане. Трябваше да му каже. Не бе успяла досега. Две здрави ръце се сключиха около нея. Нямаше сили да се бори. Не и сега. Като в сън позволи на тези ръце да я откъснат от единствената й любов.


Керълайн прекоси спалнята на Ийън и видя, че подносът с обяда стои непокътнат на количката до камината. Стъпките й едва се чуваха по дебелия килим в синьо и млечнобяло. Спря на вратата и погледна племенницата си.

Сабрина седеше на един стол до френските прозорци, наблизо лежаха трите кучета на Ийън. В ръката имаше бяла роза. Гледаше залязващото слънце и по красивото й лице играеха меки златисторозови отблясъци. Веднага след погребението сутринта дойде тук. Не беше мръднала оттогава.

Откакто Ийън умря преди два дни, тя не даваше никакъв признак, че чувства нещо. Не проля и една сълза. Сякаш се бе отдръпнала навътре в себе си и почти не виждаше околните. Керълайн въздъхна, отвори вратата и остави Сабрина насаме със спомените.

Дънкан, който вървеше по коридора, спря, щом я видя.

— Ще дойде ли за четенето на завещанието?

Керълайн поклати глава.

— Тревожа се за нея. Трябва да плаче. Трябва да излее мъката си. Ще се разсипе, ако я потиска така.

Дънкан въздъхна тежко и каза:

— Тя е силна жена. Ще се оправи.

Но Керълайн виждаше съмнението в очите му. Същото съмнение се таеше и в нейната душа.

Дънкан пое ръката й и двамата тръгнаха по коридора.

— Според теб ще й позволят ли да остане тук? Мисля, че не е добре да я отвеждаме точно сега.

Керълайн поклати глава.

— Всичко зависи от завещанието — тя огледа профила му. Пръстите й стиснаха вълнения плат на черното му сако. — Може би е добре да останете в Ню Йорк.

Дънкан спря на площадката и я погледна изразително.

— И какво да правя тук, Кери?

Керълайн погледна върха на обувката, която се подаваше под черната сатенена рокля.

— Малко помощ при управлението на корабната компания ще ми е добре дошла. Една жена не може да се справи с всичко.

— Но през последните три години ти се справяше чудесно.

Не можеше да падне на колене и да го помоли да се ожени за нея.

— Ако не можеш да намериш причина да останеш, значи няма такава — опита се да тръгне надолу по стълбите, но Дънкан я хвана. Повдигна брадичката й с пръсти.

— Ти беше тази, която ме напусна първия път, Кери. Ти захвърли любовта ми. Сега ти ще ми кажеш защо да остана тук.

Керълайн отвори уста да проговори, но не можа да каже и дума. Последните лъчи на слънцето позлатяваха в алени оттенъци гравираните стъкла. Косата на Дънкан пламтеше. Искаше да го докосне. Но не можа да помръдне.

Той помилва устните й с върха на палеца си и леко се усмихна.

— Какво искаш от мен?

Трябваше да преглътне гордостта си, за да каже:

— Знаеш. Винаги си знаел. Някога аз сгреших. Недей и ти да грешиш сега.

— Ти сгреши?

Тя кимна и притисна ръка до гърдите му. Почувства топлината на кожата под бялата риза.

— Тогава не разбрах. Не знаех, че една любов може да те завладее и да те преследва цял живот.

Думите й боднаха сърцето му и Дънкан затвори очи. Когато ги отвори, тя все още беше там и го гледаше. Тези големи сини очи го преследваха почти тридесет години. Обърна се и се хвана за резбованата подпорна колона на стълбището.

Опита да живее с Рейчъл. Обичаше я. Но когато я прегръщаше, усещаше тялото на Кери под себе си, целуваше нейните устни. Тя докосна гърба му, дланта й бе разтворена и напрегната в умолителен жест. Защо чак сега? Господи, не беше честно.

— Дънкан, искам да съм с теб. Ако не тук, където и да е.

— По дяволите! — прошепна той и се завъртя към нея. — Защо сега? Та аз нямам нищо. Нищо! Разбираш ли?

— Не ме интересува.

— Отблъсна ме, когато имах Роузбрайър и можех да ти дам земя и пари. Защо сега?

— Продадох младостта си за пари — тя наведе глава. Изпод черните й ресници се изплъзна само една сълза и блесна на слънчевия лъч, който докосваше бузата й. — Моля те, не позволявай на гордостта да застане между нас.

Неспособен да се въздържи, той вдигна ръка и помилва лицето й. Тя отдавна не бе шестнадесетгодишно дете, а жена. Красива, помъдряла жена. Бавно прокара пръст по бузата, избърса сълзата й, сякаш да изтрие всяка следа от болка.