Дебра Диър

Сянката на бурята

Пролог

Май, 1856 г., Ню Йорк Сити

Дъбовият клон простена под тежестта на момичето — това скръбно предупреждение, донесено от шепота на вечерния ветрец, се сля с лекото шумолене на листата. Но за Сабрина О’Нийл вече бе твърде късно. Клонът се скърши с трясък, тя хвръкна като птичка и се понесе към чакъла точно в средата на градинския лабиринт.

Умираше — при мисълта за това всяка фибра от тялото й потрепери, сърцето й заблъска в гърдите, въздухът й секна. Разпери ръце и ги запляска около себе си, сякаш бяха непохватните крилца на новородено пиле — с всички сили се бореше да се хване за нещо. Всеки от клоните беше като яростен демон, който я шибаше, впиваше ноктите си в краката, раменете, ръцете й и накрая й се изплъзваше. Листата, които бе отскубнала, се посипваха във въздуха с остро свистене.

Някъде отдолу Сабрина чу женски писък. Тя долови дълбокия, тътнещ глас на Ийън, но думите му се изгубиха в собствения й панически вик.

Вече нямаше как да се спаси, въздухът внезапно я обля като нежна струя. Тя размахваше ръце в безпомощни опити да се добере до последния клон, който сякаш се отдръпна. Въпреки ужаса безредни мисли проблясваха в съзнанието й и я изгаряха като огън… Ийън… сега той щеше да разбере какво е направила… ще умре унизена… като натрошена купчина кости и локва кръв в краката му.

Край нея просвистя нещо твърдо. Преди да достигне земята, тя се удари в някаква грамада и плачът й се примеси с нечий скръбен стон. За известно време остана да лежи така със затворени очи: пулсът бучеше в ушите й. Жива! Все още беше жива!

Мирис на дафинов лист, подправки и нещо много особено подразни обонянието й. Когато дойде на себе си, Сабрина усети твърдата опора на мъжко тяло и почувства силна прегръдка. О, небеса! Беше паднала върху Ийън.

Докато се обръщаше в ръцете му, тя го ритна силно с коляно и той изстена.

— Как се чувствате?

Ийън издиша през стиснати зъби и я погледна — сенките и лунната светлина играеха в зелените му очи.

— Чудесно.

Дрезгавият шепот звучеше неубедително. Какво ли си мислеше за нея? Май не искаше да знае, молеше се Господ да й е на помощ.

— Извинете. Аз изобщо не…

— Но ти май ни шпионираше, а? — настоя Фелисити Бартън.

Сабрина се изправи на крака, чакълът бодеше петите й. Макар и само на тринадесет, тя беше с десетина сантиметра по-висока от гневната блондинка — лека жена, която бе успяла да съблазни Ийън и да го отведе от сватбеното тържество.

— Но откъде се взе все пак? — Фелисити я зяпаше, като виреше към нея тъничкото си носле. — От кухнята? Любопитно слугинче, което се вре в работите на господарите си — така значи. Е, ще съобщя на госпожа ван Кортленд за това и съвсем скоро ще се озовеш на улицата.

Проститутката определено трябваше да бъде поставена на място:

— Госпожа ван Кортленд е моя леля.

— А, ясно. Вие сте от долината на Мисисипи — Фелисити тръсна глава и от лунната светлина лицето й побеля като мрамор. — Очевидно южняците не дават на децата си добро възпитание. И все пак леля ти Керълайн едва ли ще остане очарована, като разбере.

Леля й Керълайн щеше да се възмути. Буца заседна в гърлото на Сабрина.

— Предполагам, че ще й кажете.

— Точно така — Фелисити пак тръсна глава и устните й се разтегнаха в мазна усмивка. — С най-голямо удоволствие.

Сабрина се усмихна насила, като се надяваше, че така ще прикрие безпокойството си.

— Изглежда, ще ми се наложи сама да обясня на леля Керълайн какво правех тук — тя хвърли многозначителен поглед към пейката, сгушена сред трите свода от розови храсти, които се извисяваха в средата на градината. — И какво точно видях.

— Как се осмеляваш да ме заплашваш?

— Смятам, че е по-добре да се върнеш на бала, Фелисити — каза Ийън, докато се надигаше и изтръскваше чакъла от черното сако и панталона си. — Аз ще се погрижа за нея.

— Трябваше да я оставиш да се пребие, вместо да я спасяваш — каза Фелисити, като се фръцна към него. Полите й прошумоляха от допира с фустата. — Щеше да й е за урок.

Ийън поклати глава.

— Прибери си ноктите, котенце.

— По-бързо се отърви от нея, миличък — и Фелисити плъзна ръка по копчетата на бялата му риза. — Ще те чакам.

Ръцете на Сабрина се свиха в юмруци. Беше почти готова да удари мръсницата по закръгления задник. Тази жена нямаше право да посяга на Ийън. Преди да се обърне към изхода, Фелисити я погледна нагло, а жълтата й атлазена рокля блъсна ленените панталони на момичето. Двамата останаха сами.

Тя усети, че е зяпнала в него. Но изобщо не можеше да откъсне очи. Сякаш не беше способна. Оживелият образ от нейния сън стоеше на няколко крачки от нея, само че Ийън беше по-висок и по-мъжествен от мъглявия силует, който й се яви, докато спеше.

Ветрецът леко полюшваше розите и ароматът им се разнасяше наоколо, като навяваше на Сабрина спомени за дома. Представи си, че е в градината в Роузбрайър, а Ийън стои на колене пред нея, моли за ръката й и казва, че я обича повече от…

— Ти си сестричката на Брендън О’Нийл, нали? — попита Ийън. Вратът като че ли го болеше, защото леко се потриваше.

„Сестричката!“ — мечтите й се сгромолясаха. Чувстваше се глупаво, дори по-зле. Тя току-що бе видяла как мъжът, когото обичаше и за когото мечтаеше да се ожени, бе целунал друга. И как само я целуна — устните и ръцете му я притискаха към пейката… Пламваше само при мисълта за това. Като капак на всичко той я смяташе за дете. Точно той!

— Бих искала да ви кажа, господин Ийън Тримейн, че на седми април навърших тринадесет. Едва ли съм чак такова хлапе, за каквото ме вземате.

— Ама ти направо си престаряла. Чудя се как с твоя ревматизъм си се покатерила на дървото.

— Оох, и аз се чудя защо дойдох тук.

Той се поусмихна.

— Кажи ми само какво правеше на дървото, дяволче такова.

— Не ме наричайте „дяволче“.

— Ами ти така се държиш.

— Няма да стоя тук само за да слушам как ме обиждате — Сабрина си тръгна умърлушена. Когато я застигна по пътеката, тя го погледна яростно. — Освободете ме от присъствието си.

— Съжалявам, не мога — той се поклони с ръка на сърцето. — Само след вас, милейди.

Сабрина се завъртя на пети. Беше решена да не му обръща никакво внимание, докато са заедно. Уви! Сигурно щеше да й е по-лесно да не забелязва слънцето в някой горещ августовски следобед. И без да я докосва, тя го усещаше, топлината на тялото му я обгръщаше. Почувства как някаква странна искра трепва и се разпалва в нея като свещица, която пламъкът целува за първи път.

Макар че градината на леля Керълайн беше обичайното й място за игра, сега усетът й за ориентация я напусна. Докато отвеждаше Ийън от една сляпа алея в друга, той я следваше и тихо се усмихваше.

— Винаги ли шпионираш хората? — запита той, когато най-после излязоха. — Или аз съм специален случай?

— Не съм шпионирала!

Лунен лъч се плъзна по него и освети усмивката му.

— Сигурна ли си?

Сабрина, стъпила върху свежата, току-що подстригана ливада, сведе очи към босите си крака.

— Е, май не съвсем. Но все пак имате късмет, че ви последвах — тази жена можеше жив да ви изяде.

Ийън отметна глава назад, косата му се разпиля по раменете и смехът му разтърси хладния нощен въздух, като напълно покоси гордостта й.

— Маймуна такава! Двечките чудно бихте се погаждали! — момичето хукна да бяга, но той хвана дългата й плитка и я дръпна, сякаш бе юздата на млада кобила.

— Пусни ме!

Той отново подръпна плитката й — този път по-леко.

— Още не мога.

— Не се заяждай — дръпна се Сабрина и усети, че сълзи парят в очите й. — Пусни ме!

— Извинявай. Не исках да те обидя. Искреността в дълбокия му глас я накара да вдигне очи. Усмивката му излекува нараненото й честолюбие. Младостта и невинността й сякаш го трогнаха.

— Добре, не се сърди — той пусна плитката й.

Докато тя крачеше към къщата и тайно се усмихваше. Ийън я следваше неотлъчно. От балната зала се разнасяха звуците на валс и заливаха околността на талази, като мъгла, която се издига към лунното небе. Ех, да беше сега по-голяма — можеше да е вътре! Всички танци на Ийън щяха да са запазени за нея, можеха дори да танцуват тук — под звездите!

Обичаше го. Разбра това още щом го погледна в църквата тази сутрин. Изпита горчива мъка, когато узна, че може изобщо да не й се удаде да танцува с него, да го целуне или да му стане жена. Беше само със седем години по-голям от нея, а сякаш бяха сто.

— Тази жена не е добра. Ако си достатъчно умен, няма да се жениш, докато не се намери някоя по-свястна.

— Аз нямам намерение да се женя скоро — Ийън се усмихна и като че ли го стори само заради нея. — Чудя се каква ли ще бъдеш след няколко години. Имам чувството, че ще разбиеш доста мъжки сърца.

— Не, няма. Не харесвам жените, които само гледат да изиграят някого. Аз ще се отдам изцяло на един мъж и ще го обичам докрай.

Ийън погали бузката й с пръсти, сякаш виждаше прекрасната жена, която се таеше в нея.

— Той безспорно ще бъде много щастлив.

Сабрина се поколеба за миг и като събра цялата си смелост, изстреля:

— Ако наистина си умен, Ийън Тримейн, ще ме изчакаш — тя се повдигна на пръсти, докосна с устни брадичката му и се спусна към къщата.

— Хей, дяволче! — извика той и се затича след нея.

Тя вече бе стигнала един бряст близо до къщата и се катереше по него. Ако той й се присмееше сега, направо щеше да умре.

— Дяволче!

Сабрина спря, когато стигна до втория етаж, където се намираше спалнята на братовчедка й, и се опря до ръба на отворения прозорец.

— Какво?

Преди да й отговори, Ийън се усмихна. Щеше да го запомни завинаги така, на лунната светлина.

— Може би си струва да почакам.