— Истината ли говориш този път? — попита тя и леко се усмихна.

Тим притисна устни към ръката й.

— Обичам те, Луси! — гласът му се сля със звуците на фонтана.

Надежда изпълни душата й и прогони страха и гнева.

— Изправи се, Тимъти Рейнолдс.

Той се поколеба за миг. Гледаше я неспокойно, сякаш е съдия, от който зависи дали ще отиде на бесилото, или ще бъде свободен. Луси помилва бузата му и се усмихна.

— Смяташ ли, че трябва да изчакаме, преди да съобщим на другите?

Той въздъхна облекчено и я придърпа в прегръдките си.

— Не. Чичо Ийън ще иска целият свят да разбере.

Луси потръпна, ръцете й се сключиха около стройното му тяло, топлината му я погълна. Тя се молеше безмълвно за човека, чийто живот висеше на косъм. Знаеше, че ако Ийън умре, душата на Сабрина ще иде в гроба заедно с него.

Глава 30

Ветрецът нахлу през отворените френски прозорци в стаята на Ийън и развя нежно един кичур от косите на Сабрина. Тя погледна палисандровия часовник над камината. Наближаваше полунощ — още един ден, третият. Вече живееше минута за минута и благодареше на Бога за всеки миг, подарен на Ийън.

Седна на ръба на леглото, хвана ръката и погали косата на любимия си. От лампата до леглото струеше светлина, позлатяваше кожата му и хвърляше сини отблясъци по черната коса. Сабрина оглеждаше лицето му внимателно, този образ бе останал в паметта й завинаги. Смъртта можеше да й го отнеме всеки момент и тогава щяха да й останат само спомени.

Беше го избръснала след вечеря и сега кожата му лъщеше. Сабрина прокара пръсти по челото, бузата, долната му устна. Усети, че дъхът му е влажен и топъл. „Изглежда по-добре“ — помисли си тя. Дишането не бе така накъсано, кожата бе топла и суха, пулсът под пръстите й беше умерен.

— Оправя се — прошепна тя и погледна кучето на пода. — Ще се грижим за него, нали моето момиче?

Гуинивиър положи глава в скута й. Сабрина прехапа устни и погали гладката й козина. Едва сдържа сълзите си. Най-после станаха приятели. Тя погледна Ийън. Искаше й се да сподели с него тази победа. Помисли, че след време и това ще стане.

Докторът осъществяваше редовното нощно нападение над провизиите в кухнята и Сабрина бе насаме с Ийън. В стаята беше само Ярдли. Нямаше нищо против него. Дори се чувстваше сигурна. Днес след обяд някакъв друг детектив го смени за няколко часа. Гледаше я така, сякаш е готова да удуши Ийън всеки момент. Наистина ли смятаха, че се е опитала да убие съпруга си? Беше им дала достатъчно поводи да вярват, че го мрази. И това не й даваше миг покой. Тормозеше я повече от всички обвиняващи погледи.

Някой се раздвижи до рамото й и тя погледна назад. Ярдли седеше на един от столовете до камината с книга в ръка и гледаше към вратата на гостната. Шекспир и Байрон лежаха в краката му. На прага стоеше Джеймс Макдафъл.

Той кимна на детектива и се приближи.

— Как е?

— Мисля, че по-добре — пръстите на Сабрина хванаха ръката му още по-здраво. — Може би виждам само това, което ми се иска.

Мак не отговори. Стоеше до леглото и я гледаше.

— Едва сега виждам как стоят нещата при вас — той погледна Ярдли през рамо и се приближи към Сабрина. Прошепна толкова тихо, че само тя го чу: — Вие много го обичате.

Сабрина не можа да проговори и само кимна.

— С него съм от детските му години. Мис Брена се страхуваше, че някой ще отвлече мис Елън и момчетата и аз трябваше да ги пазя. Винаги се оглеждах за опасности, опитвах се да ги защитавам — Мак погледна в пода. Мълча известно време и после каза: — Мисля, че се увлякох с вас.

Сабрина му се усмихна. Изглеждаше разтревожен, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, имаше сенки под очите. Беше му болно може би колкото и на нея.

— Зная защо не сте ми имали доверие.

Мак поклати глава.

— Ще ми се никога да не бях давал на майора тези карти. Сега щяхте отдавна да сте женени и много щастливи.

Сабрина усети, че кръвта й замръзва.

— Какви карти?

Мак я погледна.

— Персоналът на борда ми даде едно тесте от картите на баща ви.

— След това? Искате да кажете, сутринта, когато пристигнахме в Сейнт Луис?

Мак кимна.

— Мислех, че ви интересуват само парите му — хрипливият шепот издаваше, че не е свикнал да говори тихо. — Не бяха една и две жените, които го преследваха за това.

— Господи! — очите й се замъглиха от сълзи, когато погледна Ийън. — Значи не ме е лъгал — Прошепна тя.

— Съжалявам много. Знам, че това едва ли ще оправи кашата, която забърках, но само се опитвах да го предпазя.

Сабрина вдигна ръката на Ийън в скута си. Всички ядни думи, цялата омраза — оказаха се толкова нелепи.

— Надявам се, че можете да ми простите.

Сабрина кимна. Да му прости. Тя искаше прошка. Беше способна да прости на човека, който само се опитваше да защити Ийън.

— Това няма значение.

Всичко, което имаше значение, бе Ийън да се почувства добре.

— Благодаря ви — прошепна Мак и постави ръка на рамото й. — Вие сте прекрасна жена — постоя още малко, погледна Ийън жално като изгубено куче и тръгна към гостната.

Сабрина се наведе над Ийън, приглади с ръка гъстата му грива, няколко кичура се замотаха в пръстите й. Сълзи се стичаха от очите й, падаха по лицето му като летен дъжд. Значи е казвал истината. Обичаше я. През цялото време е искал да се ожени за нея, а тя…

Прехапа устни, стисна очи, опита се да потисне реката от сълзи. Не успя. Раменете й се затресоха от сподавени хлипове, сълзите бликаха по лицето й и капеха по голите гърди, бузите, очите, събираха се на малки езерца по кожата му.

— Не плачи.

Думите бяха по-тихи от шепот, толкова тихи, че й се сториха плод на въображението. Тогава ги чу пак и пръстите му се размърдаха в ръката й, едва я притиснаха, за да се опитат да я успокоят. Тя отправи замъглен поглед към него и видя, че се усмихва, устните му бяха извити в онази пиратска усмивка, от която дъхът й спираше.

— Ийън?

— Защо плачеш, дяволче? Нали знаеш, че не обичам да плачеш.

Тя изхлипа и се хвърли на гърдите му, притисна буза до рамото му и зарида. Беше твърде уморена, за да овладее радостта си. Ийън я прегърна, ръцете му бяха отслабнали, но толкова нежни, че тя направо се разтресе.

— Госпожо Тримейн — каза Ярдли и докосна ръката й, — да не би да…

— Не! — беше се похлупила на рамото му и плачеше, думите й едва се чуха. Стана и избърса сълзите. — Жив е.

— Какво става? — попита Хана и влетя в стаята. — Боже, да не е…

Мак, Еджи, Лутър и Ормсби я последваха и се струпаха около леглото. Сабрина се отдръпна, защото Хана се спусна като орлица върху Ийън, помилва бузите му и взе да изразява радостта си с плач и писъци. Ормсби, Мак и Лутър се събраха около нея. Всички изглеждаха облекчени. Ярдли се възползва от бъркотията и излезе.

— Май надеждите ти не се оказаха напразни — прошепна Еджи и хвана Сабрина през кръста.

Надежди да живее с Ийън. Да му покаже колко го обича. Не искаше нищо повече. Тя погледна към него иззад гърба на Мак. Той посрещна погледа й с усмивка, очите му й казаха всичко, което искаше да знае. В това се състоеше бъдещето й — да бъде до него, да му дари живот, изпълнен с топлина, надежди и любов.

— Какво става тук? — в стаята влезе Уентуърт.

— Той е в съзнание — каза Сабрина й очите й се наляха отново.

— Да ви кажа, изобщо не очаквах… — Уентърт разбута всички. Постави на шкафчето чаша мляко и чиния, пълна със студено печено говеждо и хляб и се наведе към него. — Как се чувствате, млади човече?

Ийън изпитваше усещането, че в продължение на два дена разярено муле го е ритало в стомаха, в устата си имаше вкус на въглени. Знаеше, че ако се опита да стане, ще се строполи на пода. Погледна зад гърба на лекаря, където стоеше Сабрина. Очите й блестяха от сълзи и неизказани думи. Усмихна й се.

— Ако имам предвид всичко, което стана, май съм извадил голям късмет.

— На мен положението ми се стори отчайващо. Нямаше да се справите, ако не беше… — Уентуърт млъкна, защото влязоха Юинг и Ярдли. Той подхвана с палци червените си тиранти и се вгледа в полицаите. — Инспекторе, не смятам, че моментът е подходящ за разпит. Моят пациент едва…

— Важно е да говорим с него, докторе — Юинг стоеше до отсрещната страна на леглото. — Господин Тримейн, аз съм инспектор Ниймая Юинг, а това е моят сътрудник, детектив Джордж Ярдли. Бихме искали да поговорим за събитията през последните два месеца.

Инспекторът изглеждаше като човек, който не търпи отказ. „Колкото по-бързо разкарам добрия полицай, толкова по-скоро ще прегърна хубавата си жена“ — помисли си Ийън.

— Инспекторе, не е ли възможно да почакате до сутринта? — попита Сабрина и застана до Уентуърт. Въпреки омачканата рокля и умореното лице, тя изглеждаше царствено. — Съпругът ми преживя ужасни мъки.

— Това ще ни отнеме само няколко минути, госпожо Тримейн — каза Юинг.

На Ийън хич не му хареса начина, по който Юинг гледаше Сабрина — като котка, която се готви да скочи върху тлъста мишка. Подозираха я, беше сигурен в това.

— Инспектор Юинг, настоявам… — започна Сабрина.

— Не се притеснявай — каза Ийън и се усмихна. — Нямам нищо против по-бързо да приключа с това.

Сабрина се поколеба дали да се съобрази с желанието му. На всички бе наредено да излязат. По нейно настояване позволиха само на доктора да остане. Преди да затвори вратата, тя хвърли на Ийън един последен поглед. Беше се отпуснал на възглавниците. Нямаше търпение да изпита верността на тези обещаващи очи.

— Съпругата ви е много красива — каза Юинг и се усмихна. — Изглежда, много ви обича.

— Сигурен съм, че сте говорили с достатъчно хора и вече знаете, че имахме някои проблеми, по-точно недоразумения.

Юинг кимна.

— Разбрах, че не за първи път посягат на живота ви. Някаква карета едва не ви е прегазила, бракониер ви прострелял в гората.