Дънкан седеше до Керълайн, въртеше се на стола и пръстите му нервно барабаняха по страничната облегалка. Тя го погледна, проследи линията на профила му — изчистена, класическа — като на благороден принц. Внезапно осъзна колко й се иска да го защити. Не може да го е направил той, просто не може.

— Ще пийнете ли малко бренди, госпожо ван Кортленд? Господин О’Нийл? — попита Юинг и взе гарафата. Кристалът блестеше на светлината и хвърляше цветни отражения във всички посоки.

Дънкан го погледна и се намръщи.

— Инспекторе, направили са опит да отровят господаря на дома, смятате ли, че е удачно да пием от алкохола в кабинета му?

Юинг кимна и се усмихна доволно.

— Допускам, че е много неуместно, господин О’Нийл. Много сте прозорлив.

Керълайн го погледна. Щеше да се чувства по-добре, ако той бе приел предложената чаша.

— Инспекторе, казах ви всичко, което знам. Ако не възразявате, ще отида при дъщеря си.

— Доколкото разбирам, вие с Тримейн не сте се погаждали — Юинг седна на ръба на бюрото.

Явно бе разпитал прислугата. Керълайн намери това за много находчиво. Когато човек иска да узнае нещо за едно семейство, най-напред трябва да се обърне към слугите.

— Не е тайна за никого, че не одобрявам дъщеря ми да живее с този янки.

Юинг се усмихна.

— Дори сте го заплашвали.

Дънкан стисна юмрук.

— Не съм го отровил аз. Това не е в моя стил. Не нападам от тъмното като усойница.

— Но ако господин Тримейн умре, проблемите ви ще се решат.

— Пак ви повтарям — каза Дънкан и се наведе напред — нямам нищо общо с това.

Керълайн леко се опря на ръката му.

— Инспекторе, сигурна съм, че човек като Ийън Тримейн има много врагове. Някои хора завиждат на богатството му. Има мъже, които го ревнуват заради увлеченията на съпругите си.

Юинг се подпря на бюрото, отпусна се назад и се усмихна.

— Сигурно може да ми дадете имената на някои от тях.

Керълайн веднага се сети за един от мъжете, които седяха в библиотеката. Името на Уолтър Стриклънд фигурираше в дългия списък на тези, които подлежаха на разпит. Той сигурно имаше мотиви за убийство. Но тя не искаше да участва в лова на вещици.

— Вие трябва да откриете това, преди да обвинявате невинни хора.

Юинг мълчеше и я наблюдаваше в очакване. Пръстите на Керълайн се вкопчиха в ръката на Дънкан. Дланта му, топла и силна, се отпусна върху тях. Щом видя сключените им ръце, Юинг се ухили още по-самодоволно.

— А знаете ли, госпожо Кортленд, че в кухнята е намерена торба с арсеник? — попита Юинг. — Знаете ли, че нито икономът и нито някой от прислугата знае как се е озовала там? И как смятате, че е станало това? Устните на Керълайн се разтвориха и тя затаи дъх.

— Как се осмелявате да намеквате, че тя има нещо общо с това? — Дънкан скочи от мястото си. — Тя е изискана дама. Всеки, който…

— Дънкан! — Керълайн го дръпна за ръкава. Той я погледна, очите му горяха от гняв. Инспекторът искаше точно това — гняв и необуздани нерви. — Остави следователя да си свърши работата — тя притисна ръката му и го убеди да седне отново.

Дънкан хвана дланта й в две ръце.

— Свършете си работата добре, инспекторе. Открийте негодника, който няма честта да застане лице в лице с врага си.

Юинг кимна с усмивка.

— Ще си свършим работата, господин О’Нийл, можете да бъдете сигурен — той удържа гневния поглед на Дънкан и се усмихна. Стана от бюрото и се обърна към детектива, застанал до вратата на библиотеката.

— Покани другите, присъстващи на бала, Бейли.

През отворените френски прозорци в стаята на Ийън се промъкнаха като призраци първите слънчеви лъчи. Вятърът донесе утринната песен на птиците. Всичко изглеждаше толкова обикновено. Но на Ийън му предстоеше решаваща битка на живот и смърт.

Сабрина поднесе лъжицата към устните му.

— Глътни това, миличко. Никаква реакция.

Тя побутна лъжицата и се опита да го излее в устата. Лекарството се стече по бузата му и изцапа възглавницата.

— Ийън — прошепна тя и притисна пръсти към шията му, за да усети пулса. Кожата бе студена и влажна. Сърцето му биеше така, сякаш всеки удар може да е последен.

Тя стана. Кучетата, които лежаха в краката й, скочиха при внезапното раздвижване.

— Докторе! — изкрещя тя и се втурна към креслото, в което спеше Уентуърт. Байрон и Шекспир я последваха. — Докторе! — тя го разтърси за раменете.

Докторът се събуди стреснато и се надигна.

— Какво? Какво става?

— Състоянието му се влоши. Много се влоши.

Уентуърт я последва към леглото. Прегледа пациента си и се обърна към Сабрина:

— Съжалявам, госпожо Тримейн, отровата вече действа. Ако е достатъчно силен, ще оцелее. Ако не…

Думите заседнаха в гърлото й. Тя сключи ръце пред себе си.

— Направете нещо.

Той сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Усети, че една студена муцуна се опря до ръката й. Погледна и видя Гуинивиър, която сякаш я молеше за помощ. Сабрина седна на леглото до Ийън и подхвана лицето му в ръце.

— Чуй ме сега, Ийън Тримейн! Да не си посмял да умреш в ръцете ми! Покажи ми колко твърдоглав можеш да бъдеш. Бори се с това така яростно, както се бореше с мен! Чуваш ли ме?

Нищо. Нито звук. Дори клепачите му не трепнаха.

Беше студен, дори ужасно студен. Тя прокара пръсти по рамото му. Главата й бръмчеше, умът й прехвърляше всички лекарства и церове, които използваха у дома, всичко, което бе видяла в болницата. Досега никога не бе виждала отровен човек. При болните с висока температура се препоръчваха студени компреси. Може би топлата вода ще…

— Хана! — извика тя и скочи на крака.

Дребната домакиня бдеше неотлъчно в приемната заедно с Мак, Еджи и Лутър. Дотичаха вкупом.

— Приготви банята! — каза Сабрина и я сграбчи за раменете. — Гореща баня! Веднага!

Хана премигна смаяно.

— Да сложа ли жасминова есенция?

Сабрина поклати глава.

— За Ийън е. Моля те, побързай.

— За Ийън?

— Точно така. Трябва да… Хана, моля те, по-бързо. Няма време за обяснения.

Хана хукна навън и след няколко минути от банята до спалнята на Ийън се чу шуртене на вода. Докато тя приготви банята, Сабрина разтриваше ръцете му и се опитваше да раздвижи кръвта. Отметна завивките и продължи масажа към краката му, пръстите й се придвижиха по долното бельо надолу към стъпалата и тръгнаха обратно.

Когато банята стана готова, Лутър хвана Ийън за раменете, а Мак пое глезените му. Вдигнаха го от леглото, мъртвешки отпуснатото тяло се люшна между тях. Сабрина го хвана през кръста. Уентуърт стоеше на почтено разстояние, чешеше брадата си и ги гледаше. Еджи, Хана и трите кучета ги последваха в банята, където положиха Ийън в мраморната вана.

Сабрина коленичи и започна да разтрива кожата му, повдигна едната ръка, после другата. Надяваше се, че комбинацията от масаж и гореща вода ще раздвижи кръвта му отново. Водата се плискаше по гърдите му, къдриците се люлееха и въртяха от движението на ръцете й. Белият лен, който прикриваше атрибутите на мъжествеността му, бе прозрачен като було. Виждаха се тъмните, дълги крака, отпуснатите мускули и плътта, която увенчаваше бедрата му.

Сабрина се изчерви, но това нямаше нищо общо с горещината в банята.

— Ще се оправя и сама оттук нататък. Благодаря ви — каза Сабрина и хвърли поглед зад гърба си.

Когато остана сама със съпруга си, смъкна мокрото бельо от бедрата му и го хвърли в мивката. Разтриваше краката му, усещаше под пръстите си твърдата, жилава кожа и къдриците.

Време. Загуби твърде много време. Дни и часове, когато можеше да е в прегръдките му. И защо? От гордост.

Гордостта не можеше да стопли нощите й.

Тя вдигна ръце и водата се стече по гърдите му. Погали бузите му. От ваната се вдигаше пара, по брадичката и страните му се появиха капки вода. Косата около лицето му се накъдри. Спомняше си думите, които му е казала — ядни, язвителни. Сърцето й се сви. Можеше да умре с убеждението, че тя го мрази.

— Съжалявам — прошепна. — Така съжалявам.

— За какво?

Сабрина погледна назад и видя Делия, която стоеше на вратата. Цялото семейство на Ийън заедно с Керълайн и Луси не мигна през нощта. Редуваха се да седят при нея и мълчаливо я подкрепяха.

Делия пристъпи и малиненочервеният атлазен халат, украсен със златисти нишки от раменете към предната част, се развя. Малиненият сатен на пантофите й бе комбиниран с бяла кожа.

— Внимавай какво говориш, скъпа. Полицията отчаяно търси кого да заподозре.

— Искрено се надявам да открият гнусния подлец.

— Онова инспекторче, как му беше името… ни напъха в кабинета на Ийън снощи и се опита да ни напои с отровно бренди — очите на Делия не се откъсваха от тялото на Ийън. Водата и парата едва ли бяха пречка за този щателен оглед. — Изобщо не знаех, че има такива лоши белези от войната. Но те не представляват съществен недостатък, нали? Наистина е прекрасен.

Сабрина грабна една хавлия от етажерката, метна я върху ваната и закри Ийън от кръста до коленете.

Звънкият смях на Делия отекна между мраморните стени.

— Не знаех, че си толкова докачлива, Сабрина.

Тя положи влажната ръка на Ийън на рамото си, пръстите му се сгънаха до шията й.

— Искаше ли нещо, че не си спомням? — попита, докато разтриваше мишницата му.

— Ще си съсипеш роклята.

— Делия, извинявай, че съм така припряна, но… — изтощена от тревоги и недоспиване не намери сили да се доизкаже. — Моля те.

— Да, напълно те разбирам — Байрон бутна ръката й и тя натисна носа му. Той веднага се дръпна обратно до Сабрина. Седеше на пода между Шекспир и Гуинивиър и я гледаше. — Не можах да спя и си помислих, че е добре да те сменя за няколко часа.

Сабрина поклати глава. Не можеше да остави Ийън, преди да се убеди, че е извън опасност.

— Малко почивка сигурно ще ти е от полза. А и аз нямам нищо против да изкъпя Ийън.