Дебра Диър - Сянката на бурята

Корабът се движеше срещу тях като същество от светлина и огън, плъзгайки се по тъмните, кипящи води, вълните отразяваха блясъка му. „Бел Анджелин“ подаде сигнал на своя събрат и гласът й прозвуча високо като весела песен. Сабрина беше облегнала ръцете си върху дъбовия парапет. Повдигна лице, за да посрещне мразовития вечерен ветрец, и се заслуша в сигнала, който приближаващият кораб им изпрати в отговор. Ийън стоеше до нея и топлината му я обгръщаше.

Трите дни с него й се сториха по-кратки от три удара на сърцето. След първия ден баща й вече не се намеси. Може би собственият й опит в играта го бе убедил да се откаже от битката. Именно по време на първата им игра Дънкан загуби сто долара. Но Сабрина предпочиташе да мисли, че баща й мълчаливо й позволява да преследва мечтите си, въпреки че не ги одобрява.

— Когато бях малка, често сядахме на задната веранда и един след друг си разказвахме приказки, докато гледахме как корабите се плъзгат по реката — тя му се усмихна, под светлината на луната всяка черта на това любимо лице се запечата в паметта й. — Знаеш ли, че сирената на всеки кораб е неповторима, характерна единствено само за него?

Ийън се обърна и облягайки хълбок на перилата, й се усмихна на свой ред:

— За първи път го чувам.

От голямата зала се разнасяше валс, игривите му звуци се стелеха около тях като ярки сребърни вълни. Сабрина потисна желанието да се приближи до него, да почувства топлината на прегръдката му.

— Братята ми много се гордееха с това, че са способни да познаят кораба само по звука на сирената му.

— А ти? — попита я той и приглади една немирна къдрица, която бе паднала на бузата й.

— О, на мен това никога не ми се удаде напълно — искаше й се да извърне лице към ръката му, да притисне устните си в дланта му, да задържи допира на дългите му пръсти. Чувстваше се крехка и уязвима, сякаш бе направена от стъкло и само едно невнимателно движение бе достатъчно, за да я разбие на хиляди парченца.

Ийън погали лицето й точно там, където лунните лъчи го докосваха, и тя почувства топлината му.

— Потанцувай с мен, Сабрина.

Един последен валс. За последен път в прегръдките му. Тя тръгна към голямата зала.

— Не, тук, под луната — каза той и я хвана за ръката. Пое я в ръцете си и тя притвори очи. Притискаше я близо до себе си — по-близо, отколкото би трябвало. Но тук навън нямаше погледи, които да ги заклеймят. Топлите му ръце, които я държаха с такава нежна сила, сякаш искаха да я защитят от всяко зло, прогониха студа на вечерта. И все пак той си заминаваше. От утре щяха да я топлят само спомените.

Движенията му бяха смели и уверени като на човек, който отдавна е опознал тънкостите на танца. Изумруденото кадифе на роклята й се нагъваше на множество вълни, докато двамата се носеха по палубата, навеждаха се, въртяха се, навлизаха в тъмнината или пак се плъзваха под лунната светлина.

— Снощи си мислех за първата ни среща — забави танца дотолкова, че вече само се полюшваха по такта.

Всяко движение на тялото му разпалваше пламъка, който се разгаряше в нея.

— Изненадана съм, че изобщо си го запомнил.

— Това беше забележително начало. Никога досега не ми се беше случвало някое момиче да падне в прегръдките ми като от небето. Всъщност ти си единствената.

Луси беше й казала някои неща за подвизите на мистър Ийън Тримейн. Повечето от жените в Ню Йорк бяха готови да паднат в краката му. Това бяха красиви, млади жени с добро положение, които не се прехранваха чрез обири на богати янки.

— Не мисля, че можеш да се оплачеш от липса на компания.

— Ти каза, че трябва да изчакам най-подходящата жена. Дочаках я.

Сбъдваха ли се мечтите й? Погледът му я обнадеждаваше. Но с надеждата дойде и страхът. Ако разбереше истината за нея, би ли я гледал така? Понеже не можеше да издържи на изпитателния му поглед, тя загледа ръката, която бе облегнала на рамото му.

— Нещо лошо ли има? — спря насред палубата, като все още я държеше в прегръдките си.

Трябваше да му каже сега, преди нещата да са отишли твърде далеч. Но в момента, когато срещна очите му, думите заседнаха в гърлото й. Та нима можеше да понесе да види как любовта в тези очи се превръща в отвращение?

— Някой друг ли има? — запита той и черните му, извити като крила вежди се сбърчиха.

— Няма. И никога не е имало.

Той отново се усмихна. Щеше да го запомни така завинаги.

— Това звучи насърчаващо.

Въздухът внезапно й се стори прекалено тежък. Едва дишаше.

— Наистина ли?

— Съвсем — ръцете му се плъзнаха надолу от раменете й по нейните ръце — едно напомняне за любовта му, от която я делеше само крачка. Искаше й се да облегне глава на гърдите му, да почувства прегръдката му, да забрави миналото и настоящето и да живее само за бъдещето с него.

— Сабрина, струва ми се, че съм те познавал цял живот. Дори повече. Караш ме да усещам, че… съм жив, чувствам се пълноценен само когато съм до теб. Единствено само до теб — той спря и постави ръце на раменете й, повдигна горещите си пръсти, за да погали шията малко над обточената й с дантела яка. — Обичам те.

Думите, които хиляди пъти бе чувала в съня си, сега бяха произнесени тихо и спокойно. Първоначално й бе трудно да повярва, че наистина ги е казал.

— Ще ми направиш ли честта да станеш моя жена? Сабрина прехапа долната си устна, за да задържи думите, които напираха да излязат. Как можеше да приеме, без да му каже? А как да му каже?

Понеже тя продължаваше да мълчи, Ийън докосна нослето й с върха на пръста си.

— Държиш ме в страхотно напрежение, дяволче. През гравираното стъкло на кабинковите люкове се процеди светлина и позлати лицето му. Сабрина затвори очи, за да отпъди неотразимия му чар. Той беше толкова добър и почтен, а тя… тя беше една крадла. Имаше ли право да се омъжи за този човек, когото бе обичала и щеше да обича цял живот?

Той плъзна ръце по нея, притисна я до гърдите си и зарови лице в косите й. Сетивата му се възбудиха от аромата на колосано бельо, който се смеси с парфюма му. Тя усещаше как сърцето му се блъска в гърдите й. Ако само… О, колко пъти досега се бе молила отчаяно! Но това нищо не променяше.

— Смятах, че ще се зарадваш на предложението ми — каза той и докосна с устни косите над слепоочието й.

От звука на гласа му уязвимото й, изпълнено с любов сърце се сви.

— Да, разбира се. Разбира се.

— Тогава стани моя жена, Сабрина. Ще те направя щастлива — той погали рамото й с топлата си длан. — Искам да те разглезя от нежности, да ти дам дом, деца и семейство.

Сълзи бликнаха от очите й, търкулнаха се и попиха в бялата му ленена риза. Не можеше да го остави да си отиде от живота й просто така. Не можеше да позволи тези няколко месеца, изживени в омраза, да провалят бъдещето й. Ако я обичаше достатъчно, той трябваше да я разбере. Щеше да успее някак да му покаже колко голяма е любовта й.

— Да — прошепна. — Да, ще ти стана жена.

Прегръдката му се стегна и само след миг вече я носеше на ръце, въртеше се в кръг, докато смехът й не прокънтя във въздуха и веселите му тонове се сляха в хармония със собствения му дълбок глас. Отнесе я под лунната светлина, шепнейки името й. С устни изпи сълзите й и когато ги притисна о нейните, тя усети соления им вкус.

Тих, подобен на стон звук, се изтръгна от гърлото й, щом ръцете й обвиха шията му, и крехкото й тяло потърси нарастващото напрежение на неговата мъжественост. Той я обгърна, придърпа я към себе си и любовта му я погълна изцяло. Тя продължи да се притиска, кринолинът й се наклони и допирът й позволи да се отдаде на предизвикателни догадки за мъжките атрибути под кадифето. Но близостта им все още не беше достатъчна.

С ръце, сключени около шията му, Сабрина се бореше да превъзмогне ужаса от мисълта, че може да го загуби. Тревогата беше тук, дебнеше я в тъмното като хищен звяр, готов да се нахвърли върху нея и да я унищожи. Единственото, което можеше да направи, бе да го накара да я обикне дотолкова, че да я разбере и да й прости.

Той прокара език по пълната й долна устна, подканвайки я да се отвори към него. И тя го стори, разтвори уста и пое стъписващото нахлуване на езика му. Чувстваше, че тялото му се напряга и мускулите, до които се опираха гърдите й, се стегнаха като камък. Той потъваше във влагата на устата й на приливи и отливи, чийто ритъм тя подхвана естествено. Кръвта й запулсира във вените. Усещаше биенето на сърцето с върховете на гърдите си и пулсиране в онази съкровена дълбока потайност, която я повлече по пътеки, зърнати за миг само насън.

Внезапно той се отдръпна и топлият му дъх заизлиза като кълбовидни облачета в студения нощен въздух.

— Имай милост, дяволче. Ако продължим още малко, ще загубя и последната възможност да се държа като джентълмен.

— И толкова ли е лошо това? — прошепна тя.

Той стисна раменете й.

— Сабрина, не съм сигурен, че ме разбираш.

— Мечтах за теб девет години, Ийън Тримейн — тя прокара длани по ръцете му и през палтото запритиска с пръсти напрегнатите мускули. — Да разбирам ли, че искаш да ме заставиш да чакам още един ден, за да се сбъднат мечтите ми?

Той опря челото си о нейното, затвори очи, дъхът му се блъскаше като топла мъгла в лицето й.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм, че те обичам — и тя вплете пръстите си в неговите. — Остави ме да ти покажа колко много.