— В училище ме тормозеха. Яките момчета не ме понасяха по някаква причина. Вечно ме бутаха и сръгваха. Един ден прекалиха. Получих сътресение, имах счупени ребра, лоша картинка.

— И ти реши да започнеш да тренираш — как се казваше? — кунг-фу?

— Карате. Вадо-рю карате. И ми хареса. Освен това ми се отдаваше. Скоро никой вече не ме тормозеше.

— Наби ли хулиганите?

Той направи гримаса, сбърчи нос и тя осъзна, че харесва този мъж.

— Нещата не стоят точно така.

Трийсет години по-късно човек все още можеше да зърне у него някогашното тихо малтретирано дете. Въпреки работата си, безбройните дни, прекарани в обучаване на хората как да удрят, ритат и да парират удари, той излъчваше неподправена деликатност. Силен, но нежен мъж. Мъж, от когото една жена би искала да има деца, ако е жена с майчински инстинкт.

Каквато Кат със сигурност не беше.

Тялото на Рори беше тренирано и калено от безкрайните тренировки по карате, но нямаше как да се скрие предпазливостта на разведен четирийсетгодишен мъж. Беше преживял цялата история с щастливото семейство и не се бе получило, затова не гореше от желание да я повтори. Това устройваше Кат.

Рори беше по-възрастен от нея с повече от десет години и живееше в другия край на града в „Нотинг Хил“. Синът му обикновено идваше при баща си всеки път, когато се скараше с майка си и втория си баща.

След развода Рори беше излизал с много жени, чиито биологични часовници отброяваха последните часове — трийсетгодишни жени, които още не бяха срещнали подходящия мъж; жени, наближаващи четирийсетте, които бяха срещнали подходящия само докато установят, че той е бил подходящият негодник. Дойде му в повече. Последното нещо, което един мъж искаше да чуе на третата среща, беше колко много жената иска съпруг и дете. Това би прогонило всеки мъж. Особено разведен мъж. След всичко преживяно Кат дойде като сладко облекчение.

Тя не търсеше в него съпруг, нито баща. Харесваше живота си и нямаше нужда някакъв застаряващ принц да го променя. Ако връзката им тръгнеше към задънена улица, така да е. Защото и двамата бяха щастливи на мястото, където беше сега.

Ситуацията беше идеална, защото Рори не можеше да дари с бебе никоя жена. Кат научи всичко месец след партито на Меган в нощта, когато спаха заедно за първи път.

— Кат, ще си сложа презерватив, ако държиш. Макар да няма нужда.

Тя втренчи недоверчиво поглед в него от другата страна на леглото, чудейки се на какво се бе натъкнала този път.

— Ще си сложа презерватив, ако искаш. Разбира се. Само че няма защо да се притесняваш, че ще забременееш.

Да не би да се канеше да й обещае, че ще го извади, преди да свърши? Да бе! После щеше да й изпрати чек по пощата.

— Направил съм си операция — обясни Рори.

— Какво?

— Срязване, клъцване, процедурата. Сещаш се, вазектомия.

По някаква причина тя знаеше, че не я лъже. От начина, по който наведе глава с тъжна усмивка и изрече думите, личеше, че не ги е репетирал.

— Направих я, преди да се разпадне бракът ми. Със съпругата ми… е, положението не беше розово. Годините ни напредваха. Знаехме, че не искаме повече деца. Затова се реших. А после тя забременя от треньора си по тенис. — Нерадостна усмивка. — Оказа се, че е било съвсем навреме.

— Болеше ли?

— Малко, все едно са ти стиснали топките с лешникотрошачка.

— Добре. Няма нужда да говорим повече за това. Ела тук.

Отначало усещането беше странно — да усещаш как мъжът свършва в теб и да знаеш, че няма от какво да се притесняваш. Кат беше прекарала толкова много години в опити да се предпази от забременяване, подлагайки се на различни унизителни методи — спирала, диафрагма, кондоми, хапчета и прекъснат акт, — че сега от плещите й сякаш падна планина. Не се налагаше да следи цикъла си и да се притеснява за всичко това. Рори беше внимателен и опитен любовник, без да е от онези мъже, които държаха на всяка цена жената да свърши първа, като че ли всичко друго би било проява на лошо възпитание. Двамата дори си имаха своя шега по повод на предпазването от забременяване или по-скоро за невъзможността му.

— Как ще желаете яйцата си, мадам? — питаше Рори и Кат се провикваше:

— Неоплодени!

Тя прие неспособността му да има деца като още един подарък от съдбата в идеалния й живот. Като апартамента с изглед към Тауър Бридж, овехтялата й спортна кола и работата й на управител на един от най-модните лондонски ресторанти, в който местата бяха толкова кът, че когато се обадиш за резервации, само ти се изсмиваха и затваряха.

Необременена — това беше ключовата дума на Кат.

Беше свободна да се излежава по халат през неделния ден, да чете вестници, да се качи на самолета за Прага за уикенда или да остане в апартамента на Рори, когато й се прииска. Необременена — точно това искаше. След като майка й си отиде, детството й не би могло да бъде по-обременено. Не желаеше никога повече да бъде толкова вързана с домакински задължения.

Не искаше деца и дори минаваха месеци, без да се сети за тази тема — докато някой не намекнеше, че не е нормално да си толкова привързан към живота си, — а тя беше твърде преуспяла и доволна от живота си, за да изпитва чувството, че пропуска нещо. Кат не се смяташе за бездетна, смяташе се за свободна от деца. Огромна разлика.

Не беше като останалите жени. Не беше като сестра си Джесика. Кат нямаше нужда от дете, за да осмисли и запълни живота й.

Откъде идваше това пристрастяване към майчинството, тази необходимост да бъдеш нужна? Кат знаеше откъде — от мъжете, които не обичат достатъчно. Мъжете, които оставят празнина в живота ти, която може да бъде запълнена само от една сладка трикилограмова ревяща машина за лайна.

Тя лежеше в тъмното до спящия Рори и си мислеше колко съвършено е всичко. Този хубав необременен живот! Необременен — най-хубавата дума в английския език.

Нима човек можеше да желае нещо повече?

Глава 3

Паоло и Майкъл израснаха в един от най-суровите квартали на Есекс. Баща им беше инженер във „Форд“ в Дагънхъм, а детските им мечти бяха пълни с коли.

Повече от половината мъже от квартала работеха в завода. Колите тук бяха всичко. Колите означаваха работа, социални придобивки, късче свобода. Колите правеха момчетата мъже. Първият форд ескорт на момчето беше ритуален символ на възмъжаването, паметен като племенен знак. И двамата братя обожаваха колите, но обичта им се изразяваше по различен начин.

Паоло беше маниакално обсебен от осемцилиндровите двигатели, разпределителните валове и биографията на Енцо Ферари. Интересът на Майкъл клонеше повече към колите, наричани „магнит за мацки“.

Паоло обичаше колите заради самите коли. Майкъл ги обичаше заради ползата от тях, сладките илюзии, които обещават, и мечтите, които сбъдват.

Майкъл обичаше момичетата наравно с колите. Любимата му тема, дори когато все още беше пъпчив девственик и делеше стаята с малко по-големия си брат, беше всичко „което ги подлудяваше“.

Докато Паоло четеше за Модена и Льо Ман, Майкъл разлистваше списания за възрастни и попиваше уроците за „плитко чукане“ („Не го вкарваш докрай — това ги побърква, така пише тук.“) и намирането на Г-точката („Вкарай навлажнен пръст и го движи, сякаш искаш да повикаш някого — това очевидно ги побърква, Паоло.“).

И двамата бяха облепили стените със снимки на ферарита, но Майкъл беше окачил плакат на Сам Фокс между Маринело и Спайдър. Докато един ден набожната им майка не я видя.

— Да махате тази вавилонска блудница от къщата ми — скара се тя, като съдра с една ръка плаката, докато с другата майсторски извиваше ухото на Майкъл. Знаеше, че не Паоло е окачил снимката на вавилонската блудница. — Да закачиш Божата майка.

— Никакви сексбомби по стените, момчета — кротко каза баща им по-късно. — Разстройват майка ви.

Братята си помислиха: „Сексбомби? Какво разбираше старецът им от сексбомби?“

Родителите им бяха дошли от Неапол като деца, само с година разлика един след друг, макар че човек никога нямаше да познае. Баща им, също Паоло, говореше като типичен лондончанин от работническата класа с накъсана реч, докато майка им Мария никога не загуби италианския си акцент и манталитет.

Мария — която съпругът й и синовете й наричаха „ма“ — не шофираше, никога не беше виждала сметка и никога не беше ходила на работа. „Моят дом е моята работа“ — казваше тя. Тя беше безспорният лесно избухлив император на малкия им дом, който колкото често перваше синовете си по ушите, толкова често ги целуваше пламенно по бузите с насълзени от майчинска обич очи. Момчетата не си спомняха някога баща им да е повишил тон.

Като дете Паоло се чувстваше италианец най-вече, когато ходеше в домовете на приятелите си. Тогава разбираше, че семейството му е по-различно — не защото ходеха на литургия или ядяха печени макарони, нито пък задето родителите му разговаряха на чужд език един с друг, а защото бяха от типа семейство, който беше на изчезване в тази страна.

Някои от приятелите му живееха само с майките си, един от тях живееше само с баща си, а мнозина имаха странни смесени семейства от втори бащи, природени братя и мащехи. Собственото му семейство беше много по-просто и старомодно и той беше благодарен, че е така. Такова семейство искаше да създаде един ден.