Тони Парсънс - Светът е пълен с чудеса

— Родителите съсипват първата половина от живота — заяви майка й, когато Кат беше на единайсет, — а децата — втората.

Каза го с подобие на усмивка, както при онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги.

Кат беше изключително схватливо дете и искаше да проумее това твърдение. Как точно беше съсипала живота на майка си? Само че не разполагаше с време. Майка й нямаше търпение да се махне. Отвън чакаше черното такси.

Една от сестрите на Кат плачеше — а може би и двете. Ала това вече не засягаше майка им. Защото в таксито я чакаше мъж, който я обичаше, без съмнение я караше да се харесва и със сигурност й помагаше да повярва, че там някъде я чака един несъсипан живот — вероятно зад вратата на апартамента му под наем в „Сейнт Джон Ууд“.

Детският плач се засили, когато майката хвана куфарите и чантите и се отправи към вратата. Да, сега вече Кат беше сигурна, че и двете й сестри се дерат, макар че самата тя беше със сухи очи, вцепенена от шока.

Когато вратата се затръшна зад майка им и остана само едва доловимото ухание от парфюма й — „Шанел № 5“, тъй като майка им беше жена с предсказуем усет за миризмите, както и за мъжете — Кат изведнъж осъзна, че е най-възрастният човек в къщата.

На единайсет и вече натоварена с отговорности.

Тя огледа всекидневния хаос, от който се отърваваше майка й. Играчки, храна и дрехи бяха разхвърляни из дневната. Бебето Меган — малък дебелобуз Буда на три години, всъщност вече излязла от бебешката възраст — плачеше, понеже беше ухапала пръстите си, докато дъвчеше бисквита. Къде беше бавачката? На Меган не й позволяваха да яде бисквити преди хранене.

Джесика, бледо и тъжно седемгодишно момиченце — Кат бе почти сигурна, че е любимката на баща им, — се бе свила на дивана с палец в уста и пищеше, защото… Ами защо всъщност? Защото ревливата Джесика винаги така правеше. Защото малката Меган беше метнала Барби стюардесата на Джесика и беше счупила миниатюрната й количка за напитки. И вероятно най-вече защото майка им си бе тръгнала с такава лекота.

Кат гушна Меган и се покатери на дивана, където Джесика си смучеше палеца, сякаш тя беше бебето в семейството. Кат вдигна малката си сестра на хълбок и се обърна към другата:

— Хайде, глупаче!

Успяха точно навреме.

Трите сестри притиснаха лица към еркерния прозорец на току-що разбития си дом точно когато черното такси потегли. Кат запомни профила на мъжа в колата — по-скоро обикновен на вид мъж, който едва ли заслужаваше тази драма — и как майка й се обърна, за да зърне къщата за последен път.

Беше много красива.

В следващия миг я нямаше.

След като майка им си отиде, детството на Кат неусетно свърши. До края на този ден и до края на живота й.

Баща им направи каквото можа — „най-добрият татко на света“, пишеха всяка година Кат, Джесика и Меган на картичките за Деня на бащата, а малките им сърчица преливаха от обич, — а много от бавачките им бяха доста по-мили от обичайното. Години след като си бяха заминали, една бивша домашна помощница от Хелзинки и друга от Манила пращаха коледни картички. Само че накрая дори най-ценените детегледачки се връщаха към истинския си живот и най-добрият татко на света прекарваше повечето време на работа, а в свободните часове се опитваше да разбере какво точно го бе сполетяло. Зад сдържаността и непоклатимите като скала маниери, отвъд цялата доброта и обаяние — „Той е копие на Дейвид Нивън“1, казваха възхитените непознати на момичетата, докато растяха — Кат долавяше безгранично отчаяние, паника и тъга. Никой не си поставя за цел да бъде самотен родител и макар че трите момичета не се съмняваха нито за миг, че баща им ги обича — по онзи негов тих, благ и лишен от показност маниер — той изглеждаше по-неподготвен от повечето хора в такава ситуация.

Като най-голяма Кат се научи да запълва дупките, оставени от процесията бавачки и домашни помощници. Готвеше и гледаше по-малките, чистеше като лисицата с опашката си, а разтребването падаше изцяло на нея (много от детегледачките отказваха да свършат каквото и да е било, свързано по някакъв начин с домакинска работа, сякаш беше против правилата на синдиката). Кат се научи да пуска програмите на пералнята, знаеше как да изключи алармата и след няколко месеца на замразени полуфабрикати и готова храна сама се научи да готви. Имаше обаче едно нещо, което научи преди всички останали: преди да влезе в пубертета, Кат Джуъл вече беше усетила колко сам може да се чувства човек на този свят.

И така трите сестри пораснаха.

Меган — хубава и закръглена, с пищни форми, както казваха сестрите й, но тя единствена от трите трябваше да внимава за теглото си, отличничка в учението — кой би си го помислил? — с цялата борбеност на изтърсака.

Джесика — мечтателка с очи на кошута, чувствителна, лесно се разсмиваше и разплакваше и за изненада на всички от трите тъкмо тя се оказа магнит за момчетата, търсеше голямата любов зад бараките за колела и автобусните спирки в крайния квартал, където живееха, таеше копнеж за щастливо семейство.

Кат бързо израсна висока колкото баща си, но запази момичешкото си телосложение с малки гърди и издължени като на танцьорка крайници, както и неописуемия гняв на изоставено дете, въпреки че се научи да прикрива раните си със заповедническия авторитет на най-голямото дете в семейството.

Трите се държаха здраво една за друга, както и за баща си, който все беше на работа, усещаха липсата на майка си дори когато положението беше лошо и я мразеха и след време фактът, че Кат бе загърбила детството си, бе последната им грижа.

Кат обичаше баща си и сестрите си дори когато я побъркваха, но замина да следва в Манчестър с въздишка на щастливо облекчение — „Веднага щом оставиха вратата леко открехната“, обичаше да казва на новите си приятели. Докато Джесика се омъжи за първия си сериозен приятел, а Меган се премести да живее при първия си истински приятел, Кат се отдаде на учене, по-късно на работата си, без да бърза да създава дом и семейство и да се връща към тиранията на домашния живот.

Познаваше го до болка. Семейният живот означаваше празен хладилник, липсваща майка, Джесика, която плаче, и Меган, която грачи за „бис-ки-ти, бис-ки-ти“.

Семейният живот беше отсъстващият им баща, домашна помощница, която се чукаше с поредното момче в бараката, и нито една проклета „бис-ки-та“ в къщата.

Кат най-добре от трите познаваше реалността на домакинската работа. Усилното бъхтене, неблагодарната тежка робия, безкрайните усилия тумбаците да са пълни, лицата чисти, дупетата измити, очите сухи и кошът за мръсно пране празен.

Нека Джесика и Меган да си градят семейни гнезда. Кат искаше да отлети надалеч и да продължи да лети. Ала имаше достатъчно разум, за да разбере, че това не е философия, а душевна рана. Добила смелост след първия семестър в университета, тя реши да потърси сметка на майка си за откраднатото.

— Каква майка си ти? Що за човек си?

— Родителите съсипват…

— О, я смени плочата! — нарочно изрече на висок глас Кат.

Меган зяпна учудено голямата си сестра. Джесика всеки момент щеше да надуе гайдата. Седяха в изискана френска сладкарница в „Сейнт Джон Ууд“, където хората зад тезгяха наистина говореха на френски и повдигаха рамене по галски маниер.

— Ти беше наша майка — продължи Кат. — Имахме право на някакви майчински грижи. Не ти говоря за обич, мила мамичко. Само за малко човешка доброта. Толкова ли много искахме?

Сега вече викаше.

— Не се тревожи, скъпа — спокойно отвърна майка й, докато си дърпаше от цигарата с ниско съдържание на катран и оглеждаше младия сервитьор, който сервираше топлото хлебче с шоколад пред нея. — Някой ден ще имаш свои опропастяващи деца.

Никога, помисли си Кат.

Никога.

Когато се увери, че съпругът й се е настанил пред телевизора за мача, Джесика се промъкна в кабинета му и започна да разглежда всички снимки, които беше направил на Клои.

Стаята се превръщаше в светилище. Няколко внимателно подбрани кадъра бяха поставени в сребърни рамки, имаше и подпрени на рафтовете с книги и купче съвсем скорошни — подаваха се от плика от фотото, част от тях бяха разпилени като ветрило върху бюрото и закриваха бележката за върнато ДДС.

Джесика понечи да вземе плика, но се поколеба. Ослуша се — Боно от „Ю Ту“ пееше „Какъв съвършен ден!“. Той гледаше мача. През следващия час и нещо само пожар би помръднал Паоло от дивана. Затова Джесика взе последните снимки на Клои и ги заразглежда със свъсени вежди.

Клои в парка, на люлките, със зловещо на вид зъбче, проблясващо от долната челюст на широката й беззъба уста. Ето я след баня — едно ококорено кюфте с очи като мъниста, загърната с бебешкия вариант на халатите с качулка, които носеха боксьорите при излизане на ринга. А тук Клои беше в силните любящи ръце на баща си — по-малкия брат на Паоло, Майкъл, ухилен с глуповата самодоволна усмивка.

Клои. Бебето Клои.