— То още не е дете — уточни Меган повече за себе си, отколкото за майка си. — Джесика няма да го разбере. Затова не мога да й кажа. На Кат също. Та то още има опашка, за Бога! Прилича повече на скарида, отколкото на бебе. Ще порасне, разбира се…

Майка й въздъхна.

— Скъпа, не можеш да се вържеш с някакъв пищящ автомат за лайна. Това беше проблемът при мен. Не се обиждай, скъпа. Не можеш да родиш това келеме.

Очите на Меган запариха от неочаквани сълзи.

— Не мога, нали?

— Не и сега, мила. Не и след като издържа всички тези изпити. И се справи блестящо с медицината. Не и след като издържа да сменяш подлогите в онези потресаващи болници в „Ийст Енд“. — Майка й изглеждаше огорчена. — О, Меган! Бебе? Не сега, пиленце.

Меган знаеше точно какво ще я посъветва майка й. Затова поиска да се види с нея. Да чуе, че няма никакъв избор. Да й кажат, че няма друг начин. Че няма какво да му мисли. Меган беше по-близка с майка си може би защото най-малко я помнеше.

Последната среща на Оливия с трите й дъщери беше преди повече от петнайсет години. Меган беше на дванайсет, с блеснали очи и момчешка фигура, Джесика — срамежливо и хубаво шестнайсетгодишно момиче, бледа и тиха след падане по време на една училищна ски-екскурзия, поне това бяха казали на Меган, и двайсетгодишната Кат, вече млада жена, добила смелост след двете години в университета, която не криеше горчивината си и едва се сдържаше да не се скара с нея над скъпите италиански пици.

Когато майка им вметна между другото, че няма да дойде на награждаването в училището на Меган (която винаги се проявяваше блестящо в учението), защото имала прослушване за роля на домакиня в реклама за сос („Прекалено стара — бяха казали, когато си тръгна — и прекалено превзета.“), Кат не се сдържа и избухна.

— Защо не можеш да бъдеш като другите майки? Защо не можеш да си нормална?

— Ако аз бях нормална, тогава вие трите също щяхте да бъдете нормални.

На Меган не й хареса как прозвуча това. Майка й изкарваше нормалността плашеща. Може би ако беше нормална, учението нямаше да й върви с такава лекота. Може би нямаше да я наградят. Може би щеше да бъде изоставаща и глупава като съучениците си.

— Ама аз искам да съм нормална — захлипа Джесика и майка им се засмя, като че ли това беше най-голямата шега на света…

— Как е малката ми Джесика? — поинтересува се Оливия.

— Напоследък не й е леко — отвърна Меган. — Още не може да забременее. Ще се почувства ужасно, ако разбере… сещаш се.

— За аборта ти.

— За процедурата ми.

Оливия никога не питаше за Кат, макар че понякога предлагаше непоисканото и неласкавото си мнение за най-голямото си дете.

— Скоро се обаждах на Джесика. Пабло каза, че спи. Някакви коремни болки.

— Паоло. Казва се Паоло.

— Да, да. Красавецът Паоло с разкошните мигли. Почти като на момиче. Чух, че щели да й вадят матката, нещо такова.

— Не си разбрала. Трябва да й направят само някои изследвания. Цикълът й е много болезнен. Господи, майко, не го ли знаеш?

Оливия изглеждаше разсеяна.

— Никога не съм била наясно с цикъла на Джесика, скъпа. Но ти си права, разбира се, не можеш да разговаряш с нея за твоето… състояние.

Меган се загледа към езерото.

— Това трябваше да се случи на нея. Тя ще бъде прекрасна майка.

— Кой е бащата? — попита Оливия, докато палеше цигара.

— Не го познаваш.

Меган си помисли: „Аз също не го познавам, ако трябва да бъда честна. Как можах да направя подобна глупост?“

— Моето бебче! — каза Оливия и докосна лицето на дъщеря си. За разлика от сестрите си Меган никога не се бе съмнявала в обичта на майка си. По нейния начин. — Отърви се от проклетото нещо, разбра ли? Ти не си като Джесика. Женичка, за която няма щастие, ако няколко пищящи деца не изсучат гърдите й, докато не стигнат до пода. Не си такава. Не приличаш и на Кат, решена да остане стара мома, похабявайки се заради някакъв неподходящ мъж. — Майка й се усмихна тържествуващо. — Ти приличаш повече на мен.

Меган си помисли: „Дали?“



Паоло не очакваше, че ще има списания. Дойдоха като изненада. Кой би предположил, че националната здравна система ще ти предостави порно, за да ти помогне да си напълниш пластмасовата чашка?

Опитите им за дете бяха изумително далеч от представата му за еротика, така лишени от всичко, което приличаше на желание или страст — да си пазиш спермата, сякаш е купон за „Сейнзбъри“, и да го правиш само когато тестът за овулация даде зелена светлина; сълзите на жена му, когато се окажеше, че усилията им са отишли нахалост. Затова Паоло беше изумен при вида на мръсните списания.

Изчервил се като тийнейджър, той взе припряно някакво „Петдесет плюс“ и се отправи към стаичката, чудейки се дали това е гръдната им обиколка, годините или коефициентът им на интелигентност.



Лекарят беше уверил Паоло, че тестът на спермата му всъщност не е никакъв тест.

— Не искам да се чувствате притеснен. Никой не очаква от вас да напълните пластмасовата чашка.

Ала като всеки изпит, тестът на спермата водеше до успех или провал. Иначе нямаше да е тест, нали?

Така че Паоло се подготви. Но вместо да се упражнява да прави обратен завой или да наизустява правилника за безопасност, той направи всичко възможно да увеличи броя на потенциалните годни за оплождане сперматозоиди в семенната си течност и се погрижи да ги насочи в що-годе правилна посока.

Свободни панталони. Студени душове. Цинк, витамин Е и селен, закупени от магазини за здравословни храни, където обслужващият персонал и клиентите имаха поразително еднакво нездрав вид.

Беше изчел цялата литература. А тя не беше никак малко. Човешката раса беше започнала да забравя как да се възпроизвежда. Напиши „сперма“ в някоя интернет търсачка и можеш да се удавиш в нея.

Витамините, широките панталони и студените душове, от които тестисите му се свиваха — очевидно всичко това влияеше благотворно върху броя на сперматозоидите и жизнеността им — способността да мятат опашчици според установения образец. Само че какъв е задължителният минимум? Колко милиона ти трябват, за да получиш зелена светлина?

Нима — помисли си Паоло, — когато семенната течност стигне до яйцеклетката, е достатъчен само един-единствен сперматозоид?



Кабинетът всъщност беше тоалетната в държавната болница. Паоло беше чул слухове, че на Харли Стрийт разрешавали на съпругата да ти помогне с ръка.

Само че това беше голяма държавна болница с много крила, която не приличаше на здравно заведение, а по-скоро на див пограничен град, в който раковоболните пациенти в халати жадно дърпаха цигари пред входа, а татуирани мъжаги с разбити глави редовно се нахвърляха върху сестрите, които се грижеха за тях, задето не са обслужени достатъчно бързо. На такова място отиваш в тоалетната и правиш нерадостна любов с малката пластмасова чашка.

И все пак събитието се стори историческо на Паоло. Това беше нещо ново. Беше мастурбиране с висша цел. След годините, в които го беше правил скришом — спомняше си срама и страха, че родителите му ще го хванат на местопрестъплението на излизане от банята с неделния вестник под ризата, — сега всъщност от него се искаше да стисне еднооката змия. Светът му казваше: „Давай, Паоло! Удари си една чекия.“

Имаше списък с инструкции — сякаш един мъж има нужда от напътствия как да си поиграе със себе си! — но основното беше самият мъж, чашката и порнографските материали, осигурени от държавата.

Този нелеп акт беше натоварен с особен смисъл. Нямаше усещането, че правят тест на семенната му течност. По-скоро сякаш изследваха бъдещето му и бъдещето, което можеше да има с Джесика. Той свали ципа на панталона си, после веднага го вдигна и на няколко пъти дълбоко си пое въздух.

Неговата беше лесна. Нямаше нужда да му го казват. Трябваше да се изпразни в малка пластмасова чашка, при това в усамотението на тоалетната в болницата. Джесика се бе подложила на толкова много изследвания, от които се чувстваше, сякаш интимните й части бяха станали публична собственост.

Всички тези изследвания, всички тези заключения! Сякаш нещата не зависеха от това, че се обичаха, а от някаква по-висша сила, древна и жестока. Паоло прелисти страниците на „Петдесет плюс“. От години не беше разглеждал подобни снимки. В училище имаше едно момче, викаха му Картофа, типичен ухилен чекиджия — дебели лупи, червенобуз, глупаво хихикащ отстрани на футболното поле по време на мачовете, — който редовно носеше в клас „помощни материали на чекиджията“.

Паоло, срамежливо и свито момче, което предпочиташе списания за мотори, винаги си оставаше на чина, зачетен в последното издание на „Коли“. Но един ден Картофа му подвикна от групичката възклицаващи и ахкащи пубери, които винаги наобикаляха мръсните му списания през междучасието:

— Ей, Барези, ела да видиш, мека китка такава! Това няма да го намериш при колите.

Паоло беше зърнал за миг списанието и едва не припадна — брадат чисто гол азиатец правеше нещо невероятно на един козел, който очевидно не можеше да повярва на късмета си. Докато всички кози и козли в квартала без съмнение ги налагаха с пръчката и водеха мизерно съществувание, на този му правеха свирка. Като сигурно си мислеше, че е спечелил шестица от козя лотария!