Проклетото бебе Клои.

Дълбоко в себе си Джесика знаеше, че би трябвало да бъде благодарна. Другите мъже тайничко разглеждаха сайтове с имена като „Съвсем нови разгонени курви“, „Палави холандски девойки си просят наказание“, „Тайландски тийнейджърки желаят дебели западняци на средна възраст — веднага!“. Джесика беше сигурна, че единствената й съперница за сърцето на Паоло беше бебето Клои — дъщерята на Майкъл и Наоко, неговата съпруга японка. Джесика разбираше, че би трябвало да е щастлива. Обаче всяка снимка на Клои беше като нож в сърцето й. И всеки път, когато Паоло се любуваше на светилището на племенницата си, на Джесика й идваше да го удуши, да се разпищи или и двете. Как можеше толкова мил и умен мъж да е така неделикатен?

— Майкъл каза, че Клои е на етап, когато пъха всичко в устата си. Майкъл каза — чуй само, Джес! — тя си мисли, че светът е бисквита.

— Хмм — отвръщаше Джесика, загледана студено в снимката на Клои, която изглеждаше напълно безразлична към лепкавата храна, размазана навсякъде по лицето й, — мислех си, че всички деца от евро-азиатски бракове са хубави. — Замълчаване, с цел да подсили въздействието. — Но бебетата се променят, нали?

Паоло винаги избягваше караниците и не каза нищо, само събра снимките на Клои, без да поглежда жена си. Знаеше, че би трябвало да скрие снимките в най-долното чекмедже, а Джесика знаеше, че той също се чувства наранен — по-малкият му брат го превари и пръв стана баща. Само че той не беше засегнат колкото нея. Мъката не го ядеше жив отвътре.

Джесика се мразеше, задето отричаше неоспоримия чар на Клои, задето се чувстваше по този начин и говореше така на съпруга си. Част от нея до смърт обичаше Клои. Само че тя безмилостно й напомняше за собственото й дете; детето, което още не беше родено въпреки годините на опити, и това я превърна в човек, какъвто не би искала да бъде.

Беше напуснала работа, за да си роди дете. За разлика от сестрите й кариерата никога не беше стояла на първо място за нея. Работата просто бе начин да свърже двата края и нещо по-важно — може би да срещне мъжа, с когото да изгради общ живот. По онова време той караше черно такси — преди да започне общ бизнес с брат си — и когато спря да помогне на Джесика с колата, тя си помисли, че ще се държи по мъжкарски наперено. „В моята посока ли си, скъпа?“ Това бе очаквала. Но в действителност той беше толкова срамежлив, че не можеше да я погледне в очите.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Гумата ми се развали.

Мъжът кимна и си взе кутията с инструменти.

— В нашия бранш — обясни и тя за първи път видя онази ленива негова усмивка — му викаме спукана гума.

Малко след това отпрашиха.

През последния й работен ден, преди да поеме към бъдещето си на майка, колегите й в рекламната агенция в „Сохо“ се бяха събрали около балоните, шампанското и тортата с подпряна пред нея голяма картичка с щъркел, на която всички от офиса се бяха подписали.

Това беше най-хубавият работен ден в служебния живот на Джесика. Стоеше с грейнала усмивка сред колегите си, някои от които преди изобщо не бяха забелязвали съществуването й, и продължи да се усмихва, когато някой каза, че не трябва да прекалява с пиенето.

— Нали разбираш? В твоето положение.

— О, още не съм бременна — поясни Джесика, но прощалното тържество вече не бе същото.

Колегите й си размениха недоумяващи и смутени погледи, докато тя се усмихваше щастливо като горда бъдеща майка — когато забременееше, разбира се — и разглеждаше картичката с щъркела, заобиколена от балони и шампанско, насред цялата розова и синя украса.

Това се случи преди три години, когато Джесика беше на двайсет и девет. Бяха женени с Паоло от две години и единственото нещо, което ги бе спряло да си направят бебе още щом свещеникът обяви „Можете да целунете булката“, беше бизнесът, който Паоло и брат му тъкмо бяха започнали. Не му беше времето за бебе. Когато изведнъж бизнесът им потръгна и Джесика скоро щеше да навлезе в трийсетте, дойде времето за бебе. Само че никой не беше уведомил бебето.

Три години опити. Мислеха, че ще е лесно. Сега нищо не беше лесно. Сексът също. Нито разговорите какво не е наред. Нито плановете какво да правят по-нататък. Нито чувството за провал, когато цикълът й дойдеше с болки, които целият „Нурофен плюс“ на света не можеше да облекчи.

Тези парализиращи неописуеми цикли! Тогава се чувстваше сама. Как би могла да опише пронизващата болка на съпруга си? Каква база за сравнение имаше той? Това беше един от видовете болка. Имаше и други. Капаните бяха навсякъде.

Дори това, което би трябвало да е обикновено, простичко удоволствие — като да разглежда снимките на племенницата си — за Джесика беше мъчение. Един ден се разплака в тоалетните на петия етаж на „Джон Луис“, където бяха бебешките стоки, и си помисли дали не полудява. Но не, не беше лудост. Докато бършеше очите си с тоалетна хартия, Джесика осъзна, че никога преди това сърцето й не е било така разбито.

В миналото я бяха наранявали — доста зле, много преди Паоло. Ала никое момче или мъж не би могъл да я нарани така, както нероденото им дете.

Беше вярвала, че зачатието е чисто техническа подробност по пътя към щастливото и безоблачно майчинство. А сега, след цялото това време на опити, овулацията идваше като последно предупреждение да плати наема, за който нямаше пари.

Сега, когато тестът за овулация „Лесно семейно планиране“ предписваше, че е дошъл моментът, Джесика и Паоло — който си бе представял, че винаги ще бъдат млади и възторжени любовници — мрачно се заемаха със задачата като дребни нарушители, осъдени на общественополезен труд.

Същата сутрин Джесика бе пишкала върху малкия пластмасов оракул и той чинно бе оповестил началото на четирийсет и осем часовия период на плодовитост. Довечера бе моментът. Утре вечер също — макар че дотогава Паоло и без това щеше да е направил най-добрия си опит. Усещането беше като да платиш цената за среща със съдбата, като час при зъболекаря.

Паоло се беше настанил със студена бира в ръка, за да гледа дербито на северен Лондон. Вдигна очи, когато тя влезе в стаята, и сърцето й трепна както винаги когато видеше лицето му. Въпреки че сега правеха секс с някаква безчувствена принуда, сякаш той беше нещо като „Направи си сам“ за сглобяване на купени на части мебели, а не за създаване на нов живот, Джесика все още обичаше мургавото нежно лице на съпруга си. Все още обичаше своя Паоло.

— Не знам какъв е резултатът — предупреди я Паоло, докато отпиваше от италианската си бира, — затова ако знаеш кой е спечелил, не ми казвай, Джес.

Тя знаеше, че в този мач нямаше отбелязани голове. Обичайното мрачно севернолондонско дерби. Ала запази информацията за себе си.

— Лягам си.

— Гледай ти! — възкликна коментаторът по телевизията.

— Добре — разсеяно отвърна Паоло.

Джесика кимна към бирата.

— Не прекалявай с това, моля те.

Паоло се изчерви.

— Добре.

— Защото… се изморяваш.

Каза го с подобие на усмивка. Като при една от онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги. По начина, помисли си Джесика, по който майка ми винаги подмяташе неприятните истини. Безполезната стара крава!

— Знам — отвърна Паоло и остави бирата. — След пет минути се качвам.

— Трябва да признаем, че тези младежи имат дух — каза другият коментатор. — Все още се държат.

Нещо подсказваше на Джесика, че трябва да закали сърцето си, ако иска да премине през това изпитание. Защото какво щеше да стане, ако бебето не дойдеше? Тогава? Тя не знаеше как щеше да го понесе, нито какъв живот щеше да има с Паоло, който искаше деца като всеки човек — но със сигурност не колкото нея, — нито как бракът им можеше да издържи на разочарованието, което преследваше дома им като зъл наемател.

— До след малко тогава — каза Джесика.

— До скоро, Джес — отвърна Паоло, избягвайки погледа й.

Преди го побъркваше. Сега се държеше като че ли сексът беше изпит, за който той не се беше подготвил.

— Майко мила! — възкликна коментаторът. — Никога няма да може да вкара оттук.



Конусовиден сноп златиста светлина падна върху претрупаното бюро на Меган.

Тя вдигна очи от компютърния екран и погледна през таванския прозорец на тясната стаичка. Приличаше й на прозорче в затворническа килия, където те заключват и изхвърлят ключа. Светлината и шумът, които се просмукваха, бяха знаци на света навън, но той й изглеждаше много далечен. И въпреки всичко тя обичаше тази стая — първият й кабинет в първата й истинска работа. Потръпваше от доволство всяка сутрин, когато влезеше. Усмихвайки се на себе си, Меган стана от бюрото и се покатери на стола. Ставаше все по-добра.

Три пъти на ден се покатерваше внимателно на въртящия се стол с изтъркана тапицерия от задните части на хората, седели там преди нея, и се хващаше за рамката на прозорчето, като изпъваше шия. Ако се вдигнеше на пръсти, можеше да види по-голямата част от детската площадка зад сградата. Меган обожаваше да слуша шума, който вдигаха играещите деца. Имаше малки дечица, шумни, с бебешки нежна кожа. Звучаха като ято разбунени птици. Ясно й беше, че няма голям опит с малки деца. Беше свикнала да бъде най-малката.

— Докторе?