Нора Робъртс - Свещеният камък

— Много се радвам да те видя. — От кървавата река се надигна огън. — Не бях сигурна, че ще успея да се свържа чрез телепатичния ни сигнал.

Търсейки опора, Сибил посегна към ръката му. Създанието издаде вик на ярост, скочи и се гмурна в потока от пламтяща кръв.

— Забележително оттегляне.

— Имаш железни нерви — тихо отбеляза той.

— Професионален комарджия би трябвало да разбере, че блъфирам.

Всяка частица от тялото й затрепери и Гейдж обхвана брадичката й, повдигайки лицето й към своето.

— Нужен е страхотен кураж, за да блъфираш така.

— То се храни от страха. Проклета да съм, ако му осигуря обяд. И двойно по-проклета, ако отново вляза сама в къщата точно в този момент.

— Да се приберем ли вътре, или да отидем някъде другаде?

Тонът му бе нехаен, почти безгрижен, без ласкави уверения, че всичко е наред. Свитият й на топка стомах най-сетне се отпусна и Сибил осъзна, че последното, което е трябвало да превъзмогне, е било гордост, а не страх.

— Искам да съм в Бимини и да пийвам коктейл „Белини“ на плажа.

— Да тръгваме.

Когато Сибил се засмя, воден по-скоро от инстинкт, отколкото от разума си, Гейдж впи устни в нейните.

Знаеше, че е глупаво, но умна постъпка далеч не би му донесла такава наслада. Вкусът й приличаше на външността й — екзотична и загадъчна. Не се престори на изненадана и не се съпротиви, а отвърна на целувката. Когато я освободи, погледът й остана вперен в неговия, докато се отдръпваше.

— Е, не беше „Белини“ в Бимини, но беше хубаво.

— Уверявам те, че може да стане и повече от хубаво.

— О, не се и съмнявам. Но… — Изправяйки се, Сибил приятелски го потупа по рамото. — Мисля, че е най-добре да влезем и да проверим дали всичко е наред. — Тя погледна свежата зелена трева, после — предния прозорец, чието стъкло сега блестеше на следобедното слънце. — Едва ли има следа, но нека надникнем.

— Добре. — Той стана и тръгна с нея. — Трябва да се обадиш в кантората на Фокс, да им кажеш, че си добре.

— Да. Бях в кухнята, когато започна всичко. — Сибил посочи към поваления стол в хола. — Сигурно това е прелетяло през стаята и ме е ударило. Копелето е хвърлило стол по мен.

Гейдж го върна на мястото му и вдигна ножа.

— Твой ли е?

— Да, жалко, че не можах да го използвам. — Тя влезе в кухнята с него и бавно въздъхна. — Задната врата е затворена и залостена, прозорецът — също. То го направи. Тази част е била реална. Важно е да разграничаваме реалното от нереалното.

След като изми ножа и го остави на мястото му, тя позвъни на Лейла.

Предполагайки, че би искала нещата да бъдат както преди, Гейдж отвори вратата и прозореца.

— Ще сготвя — заяви Сибил, когато затвори телефона.

— Добре.

— Готвенето ще ме държи спокойна и съсредоточена, ще ми трябва това-онова, така че ме откарай до пазара.

— Аз ли?

— Да, ти. Ще взема чантата си. Като заговорихме за „Белини“, ще се отбием в магазина за алкохол и ще вземем шампанско.

— Искаш шампанско — промълви Гейдж след миг.

— Кой не би искал?

— Нещо друго в списъка за пазаруване?

Тя само се усмихна.

— Няма да забравя чифт гумени ръкавици. Ще ти обясня по пътя.

Сибил с интерес разглеждаше и изучаваше предлаганата стока. Избра доматите така внимателно и решително, сякаш бяха скъпо бижу. В ярко осветения супермаркет с пъстри щандове тя приличаше на приказна кралица, може би Титания. Но едва ли Титания можеше да съперничи на царствената й осанка.

Бе очаквал баналното пазаруване да го изнерви, но Сибил представляваше интересна гледка. Придвижваше се бавно и погледът й издаваше, че забелязва всичко. Малцина биха се разхождали така спокойно с количка за покупки, след като ги е споходил демон. Не можеше да не й се възхити.

Сибил прекара цели петнадесет минути до хладилника с птичи продукти, докато най-сетне намери пиле, което да отговаря на стандарта й.

— Значи ще ядем пиле? За това ли са ти нужни всички тези неща?

— Не просто пиле. — Сибил тръсна коси назад и се обърна към него с онази своя загадъчна усмивка. — Печено пиле с вино, градински чай, чесън, балсамов оцет и прочие. Ще плачеш от радост при всяка хапка.

— Не ми се вярва.

— Да видим какво ще кажат вкусовите ти рецептори. Навярно странстванията ти са те отвеждали в Ню Йорк един-два пъти през годините.

— Да.

— Хапвал ли си някога в „Пикант“?

— Шикозен френски ресторант в Ъпър Уест.

— Да, и гордостта на града. Готвачът там беше първото ми сериозно гадже. Беше по-възрастен, французин, идеалният първи любовник за жена на двайсет. — Усмивката й стана хитра и малко похотлива. — Научих доста неща от него… за готвенето.

— Колко по-възрастен?

— Значително. Имаше дъщеря на моите години. Разбира се, тя ме ненавиждаше. — Сибил побутна една франзела. — Не, няма да купя хляб от тук по това време на деня. Ще се отбием във фурната. Ако не работи, ще опека нещо.

— Печеш хляб?

— Ако се наложи. И ако съм в настроение. Понякога има терапевтичен ефект и носи голяма наслада.

— Като секса.

Усмивката й бе кратка и шеговита.

— Точно така. — Обърна количката встрани и се облегна на дръжката. — Е, кое беше твоето първо сериозно гадже?

Не забеляза, или не я беше грижа, че жената пред тях извърна глава назад с широко отворени очи.

— Все още не съм имал.

— Много жалко. Не си изживял тази дива страст, жестоките кавги, отчаяните копнежи. Сексът е забавен и без тези неща, но го правят по-вълнуващ. — Сибил се усмихна на жената отпред. — Нали?

Непознатата поруменя и сви рамене.

— А… да, разбира се.

Изведнъж клюкарските списания в коша преди касата събудиха у жената огромен и, според Гейдж, престорен интерес.

— Всъщност жените са по-склонни да търсят всички тези емоции. Това е генетично заложено… хормонално. — Сибил продължи с непринуден тон: — Нашият пол изпитва по-голяма сексуална наслада, когато влагаме емоции и вярваме, дори и да се заблуждаваме, в чувствата на партньора. — Върху конвейера се освободи достатъчно място и тя започна да нарежда покупките. — Аз готвя, ти плащаш.

— Това не беше споменато.

Сибил потупа пилето.

— Ако вечерята не ти хареса, ще ти възстановя сумата.

Той продължи да се взира в нея, докато разтоварваше и останалите продукти. Дълги пръсти, блед лак на ноктите и няколко бляскави пръстена.

— Мога да излъжа.

— Няма да го направиш. Обичаш да печелиш, но както е при жените с емоциите и секса, победата не носи същото удовлетворение, ако не си играл честно.

Гейдж проследи маркирането на покупките и видя крайната сума.

— Дано пилето си струва — промърмори той, изваждайки портфейла си.