Нора Робъртс - Свещеният камък

Със свободен памучен панталон и потник, които ползваше само за спане, Сибил тръгна към жизнеутвърждаващия аромат на кафе, носещ се от кухнята. Чудесно бе, че някой се бе събудил преди нея и бе включил кафеварката. Това досадно задължение често се падаше на нея, защото ставаше преди другите.

Разбира се, никоя от съквартирантките й не спеше сама, така че получаваха и кафе, и секс. Не й се струваше никак честно, но такъв бе късметът й. От друга страна, така не се налагаше да води разговори, преди да е поела дозата си кофеин, и имаше време да прегледа сутрешния вестник на спокойствие, преди веселите кутрета да изпълзят от леглата си.

На половината път от кухнята към стълбите се спря, доловила приятен мирис във въздуха — не само на кафе, носеше се и аромат на бекон, заради който си струваше да отбележи датата с червено. Някой друг, освен нея готвеше.

От прага видя Лейла до печката и я чу да си тананика, докато разбърква и обръща нещо в тигана. Тъмните й коси бяха прихванати на малка опашка. Изглеждаше толкова щастлива, че Сибил изпита странно умиление, чувствайки се като по-голямата сестра.

Макар и да не бе пътувала колкото нея, съквартирантката й бе живяла в Ню Йорк няколко години и дори в дънки с отрязани крачоли и тениска създаваше впечатление за градска изтънченост. С Куин се бе сближила веднага след запознанството им в колежа, а сега изживяваше същото и с Лейла.

Никога не бе чувствала толкова близка родната си сестра. С Риса никога не се бяха разбирали напълно, а и тя се обаждаше само когато иска нещо или се е забъркала в поредната каша.

Сибил реши, че е късметлийка. Имаше Куин, с която бяха като части от едно цяло, и сега с Лейла то бе завършено.

Лейла остави бекона да се изцеди, обърна се за яйца и подскочи, щом видя Сибил.

— Господи! — Смеейки се, сложи ръка на сърцето си. — Изплаши ме.

— Извинявай. Рано си станала.

— И с хъс за бекон и яйца. — Лейла изпревари Сибил и наля кафе. — Изпържих предостатъчно бекон. Предположих, че ще слезеш, преди да съм свършила, а Фокс никога не би отказал закуска.

— Хм — каза Сибил и сипа мляко в кафето.

— Както и да е, дано си гладна, защото сякаш съм изпържила половин прасе. А яйцата са пресни, от фермата на семейство О’Дел. Взех вестника. — Лейла посочи към масата. — Защо не поседнеш с кафето си, докато приключа?

Сибил отпи първата ободряваща глътка.

— Не мога да не попитам какво си намислила, Дарнел?

— Толкова ли съм прозрачна? — Лейла направи гримаса и чукна първото яйце в купа. — Имам нужда от малка услуга, а не бих могла да подкупя Куин със закуска, дори и да беше тук, а не у Кал. Тази сутрин почивам и получих каталог с мостри на бои. Надявах се да придумам двете ви да дойдете с мен до магазина и да ми помогнете в избора на цветови съчетания.

Сибил отметна косите си назад и отпи пак кафе.

— Още един въпрос. Как ти хрумна, че някоя от нас двете ще ти позволи да се измъкнеш и вземеш решение за цветовете в бутика си, без да ти досаждаме с мнението си?

— Как наистина…

— Никой не може да избяга от моето мнение, но все пак ще хапна бекон и яйца.

— Добре, добре. Просто ми се струва лудост да мисля за бои и цветосъчетания, когато имаме грижи, свързани със съдбовни неща.

— Цветовите съчетания също са нещо съдбовно.

Лейла се засмя и поклати глава.

— Имаме си работа с демон, който желае смъртта ни и след шест седмици ще застане срещу нас с цялата си мощ, а аз съм тръгнала да гоня дивото, като започвам собствен бизнес в града, избран за бойно поле. Междувременно Фокс трябва да интервюира и обучи — за което сигурно ще трябва да му помогна — моя заместничка като офис мениджър, докато намерим начин да оцелеем и унищожим вековното зло. И се каня да му предложа да се ожени за мен.

— Не можем да престанем да живеем, защото… О-хо! — Сибил повдигна ръка и изчака, докато умът й се проясни от сутрешната замаяност. — В курса по журналистика наричахме това „поемане на инициатива“. Важна стъпка.

— Налудничаво ли е?

— Все някой трябва да поеме инициативата. — Сибил протегна ръка и взе парче бекон. — Да, разбира се, бракът е лудост… затова е нещо човешко.

— Нямам предвид брака, а предложението. Толкова е необичайно за мен.

— Да, не мога да си те представя да пълзиш пред мъж и да го умоляваш да те вземе за жена.

— Винаги съм си мислила, че когато всичко е наред, когато настъпи подходящ момент, ще очаквам любимият ми да се реши на тази стъпка, да купи пръстен и да ми предложи. — Лейла въздъхна и отново се залови да разбива яйцата в купата. — Това е типично за мен… или беше. Но вече не ме е грижа дали всичко е наред, пък и как може човек да знае, особено ние, дали моментът е подходящ? И не искам да чакам.

— Върви и го грабни, сестричке.

— Ти би ли… искам да кажа, при тези обстоятелства?

— Да, бъди сигурна.

— Чувствам… Ето го, идва — прошепна Лейла. — Не казвай нищо.

— О, възнамерявах да се раздрънкам и да хвърля шепа конфети.

— Добро утро. — Фокс погледна Сибил със сънена усмивка, а онази, с която се обърна към Лейла, бе ослепителна. — Ти готвиш?!

— Шефът ми даде половин ден почивка, така че имам свободно време.

— Твоят шеф трябва да ти дава всичко, което поискаш. — Фокс посегна към хладилника за обичайната си кока-кола и отпи, подозрително поглеждайки ту Лейла, ту Сибил. — Какво има? Какво става тук?

— Нищо. — Предвид способността му да долавя чужди мисли и чувства, Лейла размаха пръст срещу него. — Не се опитвай да надничаш. Просто разговаряхме за бутика, за мостри на бои и други подобни неща. Колко яйца искаш?

— Две. Три.

Лейла самодоволно се усмихна на Сибил, когато Фокс се наведе, за да потърка нос в шията й и да грабне парче бекон.

Сградата, в която щеше да се помещава бутикът на Лейла, бе просторна, светла и на добро място. Важни плюсове според Сибил. Лейла имаше години опит в търговията с модни облекла, както и отличен усет за стил — други големи предимства. Като се добавеше и споделяната с Фокс дарба да чете мисли и да отгатва какво точно търси клиентката, предимствата ставаха много.

Сибил закрачи из помещението. Харесваше й старият дъбов паркет, топлият му цвят и широките дървени парапети.

— Уют или шик? — попита тя.

— Уют, с известна доза шик. — Лейла стоеше до предния прозорец с Куин и държеше една от мострите срещу естествената светлина. — Искам да запазя пространството и да добавя някои щрихи. Женствено, предразполагащо, но без сладникавост. Достъпно, но не напълно предсказуемо.

— Нищо в розово, виолетово или мораво.

— Не — решително отсече Лейла.

— Два удобни стола за сядане — предложи Куин, — за пробване на обувки или чакане на приятелка, която е в пробната, но никакви флорални или лъскави тъкани.

— Представи си го като галерия, а стоката — като картини.

— Именно. — Лейла засия срещу Сибил. — Затова предпочитам неутрални тонове за стените. Топли неутрални цветове, заради дървото. И, мисля, вместо щанд — тя сложи ръка пред талията си — да намеря хубаво старинно бюро или маса за касата. А тук… — Тя подаде мострите на Куин и пристъпи по голия под. — Тук ще има раздвижени стъклени етажерки за излагане на обувки и малки чанти. А ето тук…

Сибил я следваше, докато приятелката й преминаваше от сектор в сектор и излагаше плановете си за разположението. Имаше ясно оформени идеи — открити релси, рафтове, красиви витрини за аксесоари.

— Ще помоля бащата на Фокс да направи две вградени пробни в дъното.

— Три — каза Сибил. — По-практично, по-интересно за окото, и магическо число.

— Три тогава, с хубаво, ласкаво осветление и от онези безмилостни тройни огледала.

— Мразя ги — промърмори Куин.

— Както всички, но са необходимо зло. И малка кухня тук, отзад. — Лейла ги подкани с жест и тръгна пред тях. — Запазили са я при различните превъплъщения на магазина. Мисля, че мога да слагам малки закачливи аранжировки всеки месец. Например свещи и вино на масата, цветя, някоя всекидневна или вечерна рокля, преметната върху стол. Или кутия със зърнена закуска на плота, чинии в мивката и куфарче или грубовата чанта на масата, чифт обувки с дебели подметки под нея… Нали се досещате защо?