Нора Робъртс

Свещеният камък

За старите приятели

„Без откровение свише народът е необуздан.“

Притчи Соломонови, 29:18

„Нямам друго, което да предложа,

освен кръв, къртовски труд,

сълзи и пот.“

Уинстън Чърчил

Книга трета от трилогията "Знакът на седемте"



Пролог

Април 2001 г.

Мазатлан, Мексико

Слънцето изпъстряше небето с перленорозови ивици над сини, сини води, които се плискаха в бял пясък, докато Гейдж Търнър вървеше по брега. Обувките му, овехтели „Найк“, висяха със завързани връзки, окачени на рамото му. Подгъвите на дънките му бяха оръфани, а самите дънки — отдавна съвсем избелели по шевовете. Тропическият вятър играеше с косите му, невидели фризьор повече от три месеца.

Навярно в момента не изглеждаше по-добре от бездомниците, които все още похъркваха на пясъка. Неведнъж бе спал по плажове, когато късметът му изневеряваше, и знаеше, че скоро ще дойде някой да ги изгони, преди платежоспособните туристи да се събудят за сутрешното си кафе от румсървис.

В момента, въпреки отчаяната нужда от душ и бръснене, късметът бе на негова страна. Доста му бе провървяло. С печалбата от нощта, все още топла в джоба му, Гейдж се замисли дали да не замени хотелската стая с изглед към океана за по-луксозен апартамент.

Грабвай каквото можеш, каза си той, защото утре може да загубиш всичко.

Времето вече изтичаше, изплъзваше се между пръстите му като този бял, затоплен от целувката на слънцето пясък. Двадесет и четвъртият му рожден ден бе след по-малко от три месеца и сънищата отново се прокрадваха в главата му. Кръв и смърт, огън и лудост. Всичко това и Хокинс Холоу сякаш бяха на светлинни години от омайното тропическо утро. Но живееха в него.

Отключи широката стъклена врата на стаята си, влезе и хвърли обувките си. След като включи осветлението и спусна пердетата, извади печалбата от джоба си и нехайно заигра с банкнотите. По сегашния курс имаше около шест хиляди щатски долара. Не бе никак зле. Влезе в банята, извади дъното на кутия от крем за бръснене и пъхна пачката в кухия цилиндър.

Умееше да пази своето. Още като дете се бе научил да крие малките си съкровища, защото се боеше, че баща му ще ги намери и унищожи в изблик на пиянска ярост. Въпреки че идеята за следване в колеж му бе напълно чужда, Гейдж вярваше, че е добил завидни познания за своите ненавършени двадесет и четири години.

Бе напуснал Хокинс Холоу през лятото след завършването на гимназия. Просто бе събрал багажа си и тръгнал на автостоп.

„Свободен“, помисли си Гейдж, докато се събличаше, за да вземе душ. Никак не бе трудно да намери работа. Беше млад, силен, здрав и непридирчив. Но докато копаеше канавки, мъкнеше дърва и особено през месеците, в които се потеше на нефтена платформа, бе усвоил ценен урок. Че може да изкарва повече пари на карти, отколкото като превива гръб.

Един комарджия не се нуждаеше от дом. Важното бе да бъде в играта.

Застана под душа, пусна горещата вода. Струите обляха мургавата му кожа, издължените мускули, черните коси, които се нуждаеха от подстрижка. Хрумна му да поръча кафе, нещо за закуска, но реши първо да открадне няколко часа сън. Още едно предимство на професията му, помисли си Гейдж. Пристигаше и си тръгваше, когато поиска, ядеше, когато е гладен, спеше, когато е уморен. Сам си създаваше правила и ги нарушаваше, ако се наложи.

Не дължеше нищо на никого.

Не е така, призна Гейдж, загледан в тънкия бял белег на китката си. Не бе съвсем вярно. Човек винаги се чувстваше задължен към приятелите си, истинските приятели. Нямаше по-верни приятели на света от Кейлъб Хокинс и Фокс О’Дел.

Кръвните му братя.

Бяха родени в един и същи ден, в една и съща година, дори според мнозина — в един и същи момент. Той не помнеше някога тримата да не са били неразделни. Момче от средната класа, дете на хипита и син на пропаднал пияница. Изглеждаше невъзможно да имат нещо общо, помисли си Гейдж и на устните му заигра усмивка, зелените му очи се изпълниха с топлота. Но те бяха едно семейство, бяха братя дълго преди Кал да среже китките им със скаутския си нож в тайнствен ритуал.

Това бе променило всичко. Дали наистина, запита се Гейдж. Дали просто бяха отприщили нещо, което винаги се бе таило там в очакване?

Помнеше всичко съвсем ясно, всяка стъпка, всяка подробност. Бе започнало като приключение — три момчета в навечерието на десетия си рожден ден, предприели поход през гората. Заредени с голи списания, бира и цигари — неговият принос — вредна храна и кока-кола от Фокс и кошница за пикник, пълна със сандвичи и лимонада, опаковани от майката на Кал. Не че Франи Хокинс би дала на сина си кошница с провизии, ако знаеше, че планира да прекара нощта край Свещения камък в Хокинс Ууд.

Гейдж си спомни онзи летен зной, гърмящата от радиото музика и детската невинност, която тримата носеха наред с лакомствата „Литъл Дебис“ и „Нътър Бътърс“ и щяха да загубят, преди да поемат обратно на сутринта.

Гейдж излезе от банята, подсуши мокрите си коси. Тогава усещаше мъчителни болки в гърба от побоя, който му бе нанесъл баща му предишната вечер. Докато тримата седяха около лагерния огън сред откритата местност, резките пулсираха. Помнеше това, както и светлината, която бе затрептяла и полетяла над сивата гладка повърхност на Свещения камък.

Помнеше и думите, които бяха написали, за да изрекат, докато стават кръвни братя. Помнеше и кратката болка при плъзгането на ножа по кожата му и как с Кал и Фокс бяха допрели китки, за да смесят кръвта си.

Експлозията, горещината и студа, силата и страха, когато тази смесена кръв бе докоснала обгорялата земя край камъка.

Помнеше онова, което бе излязло от земята, огромната черна маса и ослепителната светлина, пламнала след нея. Злият мрак и яркото бяло сияние.

Когато всичко бе отминало, по гърба му нямаше резки, нямаше болка и в ръката му лежеше една третина от камъка. Все още я пазеше, както Кал и Фокс своите. Три части от едно цяло. Изглеждаха еднакви.

В онази седмица градът бе обхванат от лудост, която върлуваше като чума, заразяваше и подтикваше обикновени добри хора към немислимото. За седем дни на всеки седем години тази лудост се завръщаше.

Както и той. Какъв избор имаше?

Гол, все още влажен от душа, Гейдж се изтегна на леглото. Имаше време, достатъчно за още няколко игри, за горещи плажове и разлюлени от вятъра палми. Зелените гори и сините планини на Хокинс Холоу бяха на хиляди километри, до юли.

Затвори очи и както бе свикнал с тренировки, почти веднага заспа.

В съня дойдоха писъците, риданията и огънят, който ненаситно поглъщаше дърво, дрехи и плът. По ръцете му се стичаше кръв, докато отнасяше ранени на безопасно място. Докога, запита се той. Къде беше безопасно? И кой можеше да каже кога и дали жертвата ще се превърне в нападател?

Лудостта властваше по улиците на Холоу.

В съня Гейдж стоеше с приятелите си в южния край на главната улица, срещу бензиностанцията с четири колонки. Треньорът Моузър, който бе довел „Хокинс Холоу Бъкс“ до участие в шампионската футболна лига, когато Гейдж бе в последния клас, се тресеше от смях, докато поливаше себе си, земята и околните сгради с обилна струя бензин.

Тримата побягнаха към него, когато Моузър тържествуващо извади запалката си и заподскача през бензиновите локви като момче под дъжда. Не се спряха и когато я щракна.

Последвалата експлозия заслепи очите му, ушите му заглъхнаха от тътена. Топлината и ударната вълна го тласнаха назад и той се приземи със сила, която едва не изпотроши всичките му кости. Огън на огромни кълба се издигна към небето, докато хвърчаха парчета дърво и бетон, стъкла и горящи метални отломки.

Гейдж почувства как счупената му ръка се опитва да зарасне, а болката от слепването на раздробената капачка бе по-мъчителна от самия удар. Стискайки зъби, той се претърколи и онова, което видя, накара сърцето му да замре.

Кал лежеше на улицата и гореше като факла.

Не, не, не! Допълзя до него, крещейки, борейки се за малко кислород от замърсения въздух. Там по очи лежеше и Фокс, а локвата кръв под него нарастваше.

То се появи, черно петно в нажежения въздух, и се превърна в човек. Демонът се усмихна. Мъртвите не могат да оздравеят, а, хлапе?

Гейдж се събуди, плувнал в пот и разтреперан. Мирисът на изгорял бензин изгаряше гърлото му.

Време е, реши той.

Стана, облече се и започна да събира багажа си за отпътуване към Хокинс Холоу.

Първа глава

Хокинс Холоу, Мериленд

Май 2008 г.

Видението го събуди призори и това го вбеси. Гейдж знаеше от опит, че е безполезно да се опитва да заспи отново, докато в ума му се въртят картини с пламъци и кръв. Колкото повече наближаваше юли, колкото повече наближаваха Седемте, толкова по-ярки и ужасяващи ставаха сънищата. Предпочиташе да е буден и зает с нещо, отколкото да се бори с кошмари. Или с видения.