— Забавно. Хитро. Да, досещам се. Дай да погледна мострите.

Сибил ги грабна от Куин и тръгна обратно към предния прозорец.

— Имам и още — каза им Лейла, — но сведох избора си до тези.

— И вече имаш любимо съчетание — довърши Куин.

— Да, но искам да чуя мнения. Сериозни мнения, защото… колкото се вълнувам, толкова и съм изплашена, и не искам да проваля всичко, като…

— Ето тази. Шампанско. Бледозлатисто, съвсем леко загатнат цвят. Нежно, неутрално, но весело. Всички цветове ще се открояват на този фон.

Куин присви устни и се вгледа над рамото на Сибил в мострата.

— Права е. Женствено, изтънчено, топло.

— Това беше и моят избор.

— Което доказва, че и трите имаме отличен вкус — заключи Сибил. — Тази седмица ли ще кандидатстваш за бизнес кредит?

— Да. — Лейла въздъхна и залюля филираните краища на косите си. — Фокс казва, че работата е в кърпа вързана. Имам препоръки от него, от Джим Хокинс, от бившата ми шефка в бутика в Ню Йорк. Финансите ми са… скромни, но в ред. И градът се нуждае от нов бизнес. За да има местни приходи, вместо парите да отиват в мола…

— Добра инвестиция. На идеално място си, на главната улица и само на няколко крачки от площада. Отраснала си с този бизнес, защото родителите ти са имали магазин за дамски тоалети. Имаш опит и набито око за стил. Много добра инвестиция. Бих искала да участвам в нея.

Лейла примигна срещу Сибил.

— Моля?

— Финансите ми са добри… не достатъчно, за да получа кредит, но мога да инвестирам в обещаващо начинание. Какви разходи предвиждаш за начало?

— Около…

Сибил замислено кимна при назованата цифра.

— Мога да си позволя една трета. Куин?

— Да, и аз мога да вложа една трета.

— Шегувате ли се? — бе единственото, което Лейла успя да каже. — Вие се шегувате.

— За теб остава последната третина от скромните ти финанси или от банковия кредит. Аз бих отделила от кредита, не само за да имам време да стъпя на крака, както и за данъчни облекчения. — Сибил отметна косите си назад. — Или не искаш инвеститори?

— Искам, щом ще сте вие. Господи, това е… Почакайте. Трябва да помислите малко. Сериозно. Помислете. Не искам да…

— Вече сме го обмислили.

— И обсъдили — добави Куин. — Още когато реши да се захванеш с това начинание. За бога, Лейла, залагаме толкова много една на друга и на този град. Не става дума само за пари… а както би казал Гейдж, искаме да вдигнем мизата.

— Ще се постарая да потръгне. Обещавам. — Лейла изтри една сълза. — Обещавам. Зная какво означаваме една за друга, но щом ще участвате, нека всичко да е документирано и законно. Фокс ще… уреди подробностите, ще се погрижи за тази част. Мога да се справя. Вече съм убедена, че мога. — Тя обви ръце около Куин, а после притегли и Сибил в прегръдка. — Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви!

— Няма нужда. Не забравяй и нещо друго, което би казал Гейдж — напомни й Сибил.

— Какво?

— Че може да не доживеем до август. — Смеейки се, Сибил я потупа отзад и се отдръпна. — Мислила ли си вече за име на бутика?

— Шегуваш ли се? Разбира се. Имам цял списък с имена. Всъщност — три списъка в папка. Но ще ги изхвърля, защото току-що ми хрумна идеалното. — Лейла разпери ръце с дланите нагоре. — „Сестрите“.



Разделиха се и Лейла тръгна към кантората, Куин — да обядва с майката на Кал и да обсъждат планове за сватбата, а Сибил — обратно към дома. Искаше да потърси нещо за хелиотропа като оръжие и да проучи по-подробно легендите за разпръснатия на парченца по-голям източник на сила.

Обичаше тишината и уединението. Даваха й възможност да размишлява, да прехвърля и размества идеи като части от пъзел, докато паснат най-добре. Чувствайки нужда от смяна на обстановката, взе лаптопа и папката с разпечатани записки за камъка и слезе в кухнята. На отворена врата и прозорци, за да влиза свеж пролетен въздух, приготви чай с лед и забърка купа салата. Обядвайки, препрочете бележките си.

„07.07.1652 г. Джайлс Дент (Пазителят) носел амулет с хелиотроп в нощта, когато Лазаръс Туис (Демонът) повел тълпа заблудени хора към Свещения камък в гората Хокинс Ууд, където Джайлс живеел в малка колиба. Преди тази нощ Дент говорел за камъка, показвал го на Ан Хокинс, неговата любима и майката на синовете му, тризнаци (родени на 07.07.1652 г.). Ан загадъчно споменава за него в дневниците си, водени, след като Дент я изпратил на друго място (там, където сега се намира фермата на семейство О’Дел), за да роди в безопасност.

Следващото документирано сведение е за появата на камъка, разделен на три равни части, в шепите на Кал Хокинс, Фокс О’Дел и Гейдж Търнър след извършения от тях ритуал за кръвно братство до Свещения камък в полунощ на десетия им рожден ден (07.07.1987 г.). Ритуалът, при който била пролята кръв, освободил демона за период от седем дни, на всеки седем години, през което време влиянието му се разпространявало като зараза в Хокинс Холоу и подтиквало жителите на града към насилие, дори убийства.

Но при освобождаването на демона трите момчета добили необичайна способност за самоизцеление и ясновидски дарби. Оръжия.“

Сибил кимна, когато стигна до подчертаната дума.

Да, тези оръжия им бяха помогнали да оцелеят и да се бият. И техният източник бе камъкът от амулета, или бяха свързани с него.

Тя прегледа в записките си откъсите от дневниците на Ан Хокинс, в които се говореше за съединяване на третините, и разговорите й с Кал и Лейла. „Едно на три части, и три в едно цяло“, замислено си преповтори Сибил и изпита лек гняв към Ан, че не се е явила на нея.

Би било вълнуващо да интервюира призрак.

Започна да нахвърля мислите си, използвайки метода поток на съзнанието, който според нея бе най-ефективен. После можеше да ги доизглади. От време на време прекъсваше, за да отбележи на листче някой факт, с който да се заеме по-късно, или област, която си заслужава да проучи по-внимателно.

Чу входната врата да се отваря, но продължи работата си. „Куин се прибира рано“, нехайно си каза тя. Дори когато вратата се затвори с трясък като изстрел, не спря. „Предсватбена треска“, предположи тя.

Но вратата зад гърба й също се затръшна, резето щракна и това привлече вниманието й. Над мивката прозорецът се плъзна надолу и бавното движение й се стори по-заплашително от внезапното затваряне на вратата.

Можеше да го нарани, напомни си тя, стана и посегна към поставката за ножове на плота. Вече го бяха наранявали. Извади най-големия нож и се закани, че ако демонът е дошъл в къщата, няма да си тръгне без болка. Но инстинктът й подсказа, че е по-добре да излезе навън, отколкото да остане затворена с него вътре. Посегна към резето.

Шокът разтърси ръката й, Сибил издаде сподавен вик, залитайки назад. От чешмата внезапно бликна силна кървава струя. Тя се втурна към телефона. Помощта бе на две крачки, ако се нуждаеше от нея. Но когато посегна към апарата, последва втори, по-разтърсващ шок.

„Тактики за сплашване“, каза си Сибил и запристъпва навътре. „Затвори жената сама в къщата. Вдигни шум“, добави тя, когато тътен разтърси пода, стените, тавана.

Видя момчето през прозореца на хола. Бе притиснало лице към стъклото и се хилеше.

Не мога да изляза, но и то не може да влезе, бе следващата й мисъл. Интересно. Но докато го гледаше, съществото пропълзя нагоре по прозореца, през него и после надолу като грозна буболечка.

От стъклото потече кръв, докато напълно почервеня, и заприиждаха рояк мухи — кръвопийци.

Те скриха светлината и в стаята стана тъмно като в рог. Слепота, помисли си тя, докато сърцето й препускаше. Ето това искаше да я накара да чувства. Да разчовърка този стар, дълбок страх. Сред тътена и бръмченето, Сибил опря ръка на стената за ориентир. Усети топлата лепкава течност, която я обля, и разбра, че и по стените тече кръв.

„Ще изляза“, каза си тя. На светло. Щеше да преодолее шока и да се измъкне. Достигна до парапета на стълбището и почувства облекчение. Почти бе успяла.

Нещо полетя към нея в мрака и я повали на пода. Ножът издрънча, напълно безполезен. Запълзя на четири крака. Когато вратата се отвори със замах, светлината я заслепи. Сибил скочи на крака като бегач на стартовата линия.

Втурна се напред и се сблъска с Гейдж. По-късно щеше да му хрумне, че би преминала през него, ако можеше. Хвана я, готов да укротява ритаща, истерична женска. Вместо това погледът й срещна неговия със спокоен и хладен израз.

— Виждаш ли го? — попита тя.

— Да. Но не и съседката ти, която мете плочките в двора си и ни маха за поздрав.

Едната й ръка все още стискаше неговата, когато се обърна и помаха с другата. На предния прозорец момчето драскаше по стъклото като паяк.

— Продължавай — хладно заговори Сибил. — Пилей енергията си, както при днешното сутрешно забавление. — Тя решително пусна Гейдж, седна на стъпалата отпред и попита: — Е, на разходка ли си тръгнал?

Той остана втрещен за миг, поклати глава и седна до нея. Момчето скочи и хукна през тревата. След него течеше кръв като река.

— Отбих се при Фокс. Докато бях там, той долови сигнал. Имало много смущения, сякаш каналът не е настроен. Лейла каза, че си сама тук, и дойдох да погледна.