Това не е съвсем вярно. Извлечението от общата ни банкова сметка всъщност пристигна вчера, обаче аз го пъхнах директно в чекмеджето с бельото ми. Изпитвам лека тревога относно някои от точките там, така че съм решила да проверя дали не мога да направя нещо, за да оправя създалата се ситуация. Истината е, че въпреки думите, които наговорих на Дани, намирам работата с тази наша обща банкова сметка малко завързана.

Не ме разбирайте погрешно — аз изцяло подкрепям идеята парите ни да бъдат общи. В интерес на истината, с ръка на сърцето си признавам, че обожавам да харча общите пари на Люк. Преживяването направо ме замайва! Просто не ми допада особено, когато той внезапно попита: „За какво са тези седемдесет долара, похарчени в «Блумингдейлс»?“, а аз не мога да си спомня веднага. Затова съм си изработила една изцяло новаторска тактика — колкото проста, толкова и брилянтна.

И тя се състои в следното: случайно разливаш нещо върху банковото извлечение, така че да не може да се разчете.

— Ще си взема един душ — заявява Люк, като прибира пощата. И почти е излязъл от стаята, когато внезапно се заковава на място. Обръща се много, много бавно и се вторачва в шкафчето за коктейли, като че ли го вижда за първи път.

— Какво е това? — изрича бавно.

— Това е шкафче за коктейли — изчуруликвам весело аз.

— И откъде се появи тук?

— То… ами… купих го днес.

— Беки… — Люк притваря очи. — Мисля, че се разбрахме — стига повече боклуци.

— Но това не е боклук! Това е истински образец на 1930-те! С негова помощ всяка вечер можем да си приготвяме вълшебни коктейли! — Забелязвам изражението му и незнайно защо по гърба ми запълзява мравучкане, което ме кара да забърборя объркано: — Виж сега, знам, че се споразумяхме да не купуваме повече никакви мебели. Но това тук е различно. Искам да кажа, че когато човек зърне нещо такова, просто няма как — трябва да го грабне веднага!

Млъквам и прехапвам устни. Без да каже и думица, Люк тръгва бавно по посока на шкафчето. Прокарва ръка по повърхността му, а после вдига един от шейкърите, здраво стиснал устни.

— Люк, скъпи, просто си помислих, че ще е добре да го имаме! Смятах, че ще ти хареса! Човекът в магазина отбеляза, че имам око за тези работи и…

— Око за тези работи — повтаря като ехо Люк, но определено невярващо.

Аз ахвам и изпищявам, когато го виждам да подхвърля шейкъра във въздуха, а после примигвам, чакайки го да падне и да се строши на дървения ни под. Обаче точно в този момент Люк неочаквано го хваща. Двамата с Дани пак ахваме, когато той отново го подхвърля нагоре, завърта го с жест на експерт и го изтъркулва по ръката си.

— Боже, направо не мога да повярвам, че толкова време вече живея с Том Круз!

— Едно лято работих като барман — отвръща Люк и по лицето му се разлива усмивка.

— Научи ме как се прави! — изписквам възторжено аз. — Искам и аз да стана експерт като теб!

— И аз, и аз! — включва се Дани. Грабва другия шейкър, опитва се неумело да го завърти, после ми го подхвърля. Аз се опитвам да го хвана, обаче шейкърът пада на дивана.

— Кашкавалени пръсти! — присмива ми се Дани. — Хайде, Беки! Трябва да се поупражняваш за хващане на булчинския букет!

— Няма нужда! За какво ми е?!

— Напротив, има нужда! Нали искаш да бъдеш следващата, а?!

— Дани, моля ти се… — опитвам се да се разсмея безгрижно.

— Вие двамата определено трябва да се ожените — продължава Дани, без изобщо да обръща внимание на настойчивите погледи, които му хвърлям. После взема отново шейкъра и започва да си го подхвърля от ръка в ръка. — Перфектни сте! Вижте се само! Живеете заедно, не се опитвате да се убиете взаимно, нямате роднинска връзка помежду си… Аз бих могъл да ти ушия приказна рокля… — оставя шейкъра на място и внезапно ме поглежда сериозно. — Ей, Беки, слушай! Обещай ми, че когато се зажениш, ще ми позволиш да ти ушия роклята!

Но това е истински кошмар! Ако продължава така, Люк веднага ще си помисли, че аз се опитвам да го принудя на тази стъпка! Може даже да си въобрази, че съм помолила Дани нарочно да повдигне тази тема!

Трябва веднага да поправя щетите! Светкавично!

— Всъщност, аз не искам да се омъжвам — чувам се незнайно защо да изричам. — Или поне не и за следващите десет години.

— Така ли?! — възкликва невярващо Дани. — Наистина ли не искаш?!

— Вярно ли е това? — включва се и Люк и ме поглежда с неразгадаемо изражение. — Нямах представа, че се чувстваш така.

— Нямаше ли? — отвръщам, като се старая да звуча напълно безгрижно. — Е, сега вече знаеш!

— И защо не искаш да се омъжваш още десет години? — пита Дани.

— Аз… хммм… — прочиствам си гърлото. — Работата е такава… в общи линии… има много неща, които ми се иска да свърша преди това. Искам да се концентрирам върху кариерата си и искам да… да реализирам пълния си потенциал… и… да се опозная по-добре… първо… и… да се превърна в завършен… цялостен човек. Да.

Млъквам и отправям предизвикателен поглед към удивените очи на Люк.

— Разбирам — изрича накрая той и кимва. — Е, звучи ми напълно разумно. — Поглежда шейкъра за коктейли в ръцете си, после го оставя на мястото му и заявява: — Хубаво. Май е най-добре да започвам да си стягам багажа.

Чакайте малко! Ама от него нали не се очакваше да се съгласи с мен, не е ли така?!

Две

Пристигаме на лондонското летище „Хийтроу“ в седем на другата сутрин и веднага се качваме на взетата под наем кола. Докато пътуваме към дома на родителите на Сузи в Хампшир, аз съзерцавам унесено заснежените поля наоколо, живите плетове, нивите и китните селца, сякаш никога досега не съм ги виждала. След Манхатън всичко ми се струва толкова миниатюрно и някак си… кукленско. За първи път ми става ясно защо всеки попаднал във Великобритания американец се лута като обезумял и непрекъснато чирика колко „чудато“ е всичко наоколо.

— Сега накъде? — стряска ме гласът на Люк и аз осъзнавам, че сме попаднали на поредното кръстовище.

— Ами, тук определено трябва да завием наляво. Така де… надясно. Не, искам да кажа наляво!

Докато колата взема завоя, аз започвам да тършувам в чантата си, за да открия поканата и да проверя още веднъж адреса.

„Сър Гилбърт и лейди Клийт-Стюарт

Ви канят най-учтиво на…“

Вторачвам се като хипнотизирана в изисканото калиграфско писмо на поканата. Боже, още не мога да повярвам, че Сузи и Таркуин се женят!

Така де. Не че не вярвам. В крайна сметка двамата ходят вече повече от година, а Таркуин даже се е преместил да живее при Сузи в апартамента, в който някога живеех и аз — макар че, доколкото разбирам, те прекарват все по-голяма част от времето си в Шотландия. И двамата са много сладки, и улегнали, и всички са единодушни, че от тях ще излезе прекрасна двойка.

Но от време на време, когато не съм концентрирана, непослушното ми съзнание внезапно изпищява: „Каквооо?! Сузи и Таркуин?!“

Та доскоро Таркуин си беше просто странният братовчед на Сузи! Години наред той беше просто онзи непохватен тъпанар в ъгъла, който се разнася навсякъде със старомодните си сака и страда от неконтролируемия импулс да си тананика Вагнер на публични места. Той беше онзи тип, който рядко се осмеляваше да пристъпи извън стените на шотландския си замък — а в редките случаи, когато събереше смелост, бе, за да направи някоя идиотска грешка, като например онзи случай, когато ме изведе на най-гадната среща в живота ми (макар че по взаимно съгласие никой повече не отваря и думица по този въпрос).

Обаче сега същият този тип е… ами, гаджето на Сузи. Макар че си е все така непохватен и все така неспособен да се излекува от пристрастеността си към вълнените пуловери, плетени от старата му бавачка. И все така нуждаещ се от малко шлифовка. Но Сузи си го обича и такъв — а в случая това е най-важното.

Боже, не бива отсега да се разплаквам! Още не! Трябва да се стегна!

— Харбъро Хол — прочита Люк, спирайки за миг пред две ронещи се каменни колони. — Това ли е?

— Хммм… — подсмърчам аз и се опитвам да си придам делови вид. — Да, това е. Продължавай напред.

Гостувала съм на Сузи сигурно хиляди пъти, но винаги забравям колко импозантна е къщата им. Влизаме в дългия, подобен на тунел път, от двете страни на който се възправят огромни дървета, и накрая стигаме до чакълената алея. Къщата е сива и величествена, а колоните отпред и бръшлянът по стените подсказват, че е и много стара.

— Хубава къщичка — отбелязва Люк, докато се насочваме към парадния вход. — Знаеш ли на колко години е?

— Нямам представа — отвръщам неопределено. — Предава се в семейството им вече поколения наред.

Дръпвам шнура на звънеца — ей така, за всеки случай, просто за да проверя дали случайно някой не го е оправил — но очевидно не са стигнали още до него. После почуквам два пъти с тежкото древно чукало — и когато и този път никой не отваря, аз бутвам вратата и се озовавам в огромното, покрито с каменни плочи фоайе, където край пращящите съчки в камината спи кротко стар лабрадор.

— Ехо! — виквам. — Сузи!

И в този момент забелязвам, че в стария удобен фотьойл край камината похърква и бащата на Сузи. Честно да ви призная, изпитвам известен страх от този човек. И за нищо на света не ми се ще да го будя.

— Сузи! — прошепвам изтръпнала.

— Беки! Стори ми се, че чух нещо, но…

Вдигам глава — и ето я моята Сузи, изправена на огромнотс стълбище, с халат от шотландско каре, спускаща се величествено по гърба й руса коса и превъзбудена усмивка.

— Сузи!

Изстрелвам се по стълбите и я притискам в обятията си. Когато най-накрая се отдръпвам, забелязвам, че и двете сме се сдобили с някакъв необичаен цвят около очите. Изкисквам се смутено. Боже, колко ми е липсвала Сузи — много повече, отколкото съм си давала сметка!

— Хайде в стаята ми! — дърпа ме нетърпеливо тя. — Искам да ти покажа роклята си!