Направо нямам търпение да зърна каква изненада ми е приготвил! Всички скици, които ми показа, бяха буквално зашеметяващи — а освен това ръчно ушита рокля би изисквала далеч по-голямо майсторство и изпипване на подробностите от онези, които просто сваляш от закачалката и обличаш. Например горната част ще представлява ръчно бродиран корсет, към който Дани предложи да прикачи рождените камъни на всички главни гости на сватбата. Толкова е оригинален!

Единственото ми дребно притеснение (нищо особено, само леко нрисвиване под лъжичката) е, че сватбата е след два дена, а аз още не съм направила дори първа проба. Даже не съм зървала роклята. Тази сутрин звъннах на вратата му, за да му напомня, че полетът ми за Англия е днес, а след като той най-накрая успя да се довлече до прага, ми обеща, че до обяд ще я е завършил. Заяви, че винаги оставя идеите си да ферментират в главата му до последния момент — тогава внезапно получавал прилив на адреналин и вдъхновение и работел невероятно бързо. Просто по този начин работел — или поне така ме увери — и никога досега не бил закъснявал с крайните срокове.

Отварям вратата и весело извиквам: „Здрасти!“ Никакъв отговор. Отварям вратата към многофункционалната ни всекидневна. От радиото се носи гласът на Мадона, телевизорът е включен на МТУ, а кучето робот на Дани се опитва да се качи на дивана.

Самият Дани се е проснал върху шивашката си машина сред облак от златиста коприна и здраво похърква.

— Дани! — изписквам ужасена. — Хей, човече, събуди се!

Дани се стряска, сяда и потрива слабоватото си лице. Къдравата му коса стърчи на всички страни, а бледосините му очи са още по-кръвясали дори от сутринта, когато се дотътри, за да ми отвори вратата. Мършавата му фигура е облечена в стара сива тениска, а от прокъсаните му дънки стърчат костеливите му колене, в комплект с раната, която получил, докато карал ролери през уикенда. Прилича на десетгодишен хлапак с набола брада.

— Беки — изломотва едва той. — Здрасти! Какво правиш тук?

— Това е моят апартамент. Да не би да си забравил? Реши, че ще работиш тук, защото токът ти спрял.

— Да бе, вярно — смотолевя той и се оглежда замаяно. — Така беше.

— Добре ли си? — втренчвам се притеснена в него аз. — Имам кафе, ако искаш.

Подавам му пълна догоре чаша и той отпива жадно две големи глътки. После погледът му се приземява върху купчината поща в ръцете ми и за първи път, откакто го видях сутринта, изглежда, като че ли се събуди.

— Ей, това там британският „Вог“ ли е?

— Кое?… А, да — отвръщам неопределено и небрежно оставям списанието максимално далече от ръцете му. — Е, как върви моята рокля?

— Страхотно, да знаеш! Всичко е напълно под контрол.

— Вече мога ли да я пробвам?

Тишина. Дани заковава поглед върху купчината златиста коприна пред него, сякаш я вижда за първи път през живота си.

— Не, все още не можеш — изрича накрая.

— Но ще бъде ли готова навреме?

— Разбира се! Непременно! — Дани отпуска крак върху педала на машината и тя започва да бръмчи. — Знаеш ли какво? — опитва се да надвика бръмченето той. — Няма да ти се разсърдя, ако ми донесеш чаша вода.

— Идва веднага!

Влизам стремително в кухнята, завъртам кранчето на чешмата и чакам водата да се изстуди добре. Водопроводната инсталация в тази сграда има твърде ексцентрично поведение, затова непрекъснато тормозим собственичката госпожа Уотс да я поправи. Но тя живее на хиляди километри оттук — във Флорида, и очевидно изобщо не я интересува какво става в собствеността й. Като изключим този малък проблем, всичко тук е прекрасно. Апартаментът ни е направо огромен по нюйоркските стандарти, с дървени подови настилки и камина, както и големи прозорци от пода до тавана.

(Мама и татко, разбира се, изобщо не бяха впечатлени, когато ни идваха на гости. Първо, изобщо не проумяха защо не живеем в къща. Не можаха да разберат и защо кухнята ни е толкова малка. После пък започнаха да ни опяват, че е срамота, че си нямаме градинка и че не съм ли чувала, че съседът Том се е преместил в къща с градина от двеста и петдесет квадрата? Ама как може така! Само че те изобщо не знаеха, че ако в Ню Йорк се намери двеста и петдесет квадрата свободна площ, някой автоматично ще издигне на нея огромен небостъргач с офиси.)

— Добре, ето. Е, как е… — Влизам във всекидневната и думите ми увисват. Шевната машина е спряла, а Дани се е захласнал по моя „Вог“.

— Дани! — надавам вой аз. — Ами моята рокля?!

— Видя ли това! — писука Дани и забива пръст в една страница. — „Колекцията на Хамиш Фаргъл се превърна в ярка демонстрация на обичайния за него замах и въображение“ — чете на глас той. — Ама чакай малко! Та талантът на този човек е равен на кръгла нула! Кръгла нула, чуваш ли ме?! Знаеш ли, че бяхме състуденти с него? Веднъж буквално ми измъкна изпод носа една страхотна идея… — Вдига поглед към мен и присвива подозрително очи. — В „Барнис“ имате ли негови неща?

— Ами… нямам представа — решавам да излъжа аз.

Дани страда от фикс-идеята неговите дрехи да се продават в „Барнис“. Това е единственото нещо, което иска от живота. И само защото аз работя там като личен продавач-консултант, той очевидно си е въобразил, че ще мога да му уреждам срещи с мениджъра по продажбите.

В интерес на истината аз действително му уредих среща с мениджъра по продажбите. Първия път Дани пристигна на срещата със седмица закъснение, през което време тя бе заминала за Милано. Втория път той й демонстрира едно сако, но докато шефката го пробваше, всичките му копчета изпопадаха като конфети.

Господи! Къде ми е бил акълът, когато му предложих да ми ушие шаферската рокля?!

— Дани, кажи ми честно. Роклята ми ще бъде ли готова навреме?

Продължителна пауза.

— Толкова ли е важно да бъде готова точно за днес? — пита той накрая. — Искам да кажа, точно за днес ли?

— След шест часа трябва да се кача на самолета? — Гласът ми се извисява с една октава. — А към олтара след булката трябва да тръгна само след… — Не довършвам и поклащам глава. — Виж какво, в крайна сметка не се тревожи. Ще облека нещо друго.

— Нещо друго ли?! — граква невярващо Дани, хвърля списанието и се втренчва пребледнял в мен. — Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?

— Е, ами…

— Да не би да ме уволняваш? — И ме поглежда така, сякаш току-що съм му съобщила, че с десетгодишния ни брак е свършено. — Само защото малко позакъснявам с графика?!

— Не те уволнявам! Просто искам да кажа… така де, каква шаферка ще съм без рокля, а?!

— Но какво друго би могла да облечеш?

— Де да знам… — започвам да кърша ръце аз. — Вярно, че в гардероба ми имам нещо като дълбок резерв, но…

Сърце не ми дава да му призная, че всъщност имам три резервни варианта. А в „Барнис“ са ми запазили още две неща.

— От кого?

— Ами… от Дона Карън — преглъщам виновно.

— Дона Карън, а?! — Гласът му се срива от това велико предателство. — Значи предпочиташ Дона Карън пред мен, така ли?

— Не, разбира се! Но, виж сега, искам да кажа, че тя поне е налице, готова е, всичко й е зашито и…

— Облечи моята рокля!

— Дани…

— Облечи моята рокля, моля те! — Той пада на колене на пода и започва да пристъпва към мен, влачейки краката си. — Ще стане готова! Ще видиш! Ще работя денонощно…

— Но ние не разполагаме нито с ден, нито с нощ, Дани! Имаме само… колко — три часа!

— Тогава ще работя цели три часа! Ще я направя!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че можеш да ушиеш ръчно бродиран корсет само за три часа?! — възкликвам невярващо аз.

Дани ме поглежда сконфузено.

— Е, в такъв случай може би ще ни се наложи да попроменим мъничко дизайна…

— Как да го променим?

Известно време той потропва с пръсти по масата, после вдига глава и отсича:

— Имаш ли обикновена бяла тениска?

— Тениска ли?! — едва успявам да скрия потреса си аз.

— Ще стане страхотно! Обещавам ти! — Откъм улицата до нас достига звук от спиране на микробус и той надниква през прозореца. — Ей, да не би да си купила още някоя антика?

* * *

Само час по-късно стоя пред огледалото и се взирам в отражението си. Облечена съм в рокля с богато надиплена пола от златиста коприна, върху която е кацнала моята бяла тениска, напълно трансформирана и неузнаваема. Дани й е изтръгнал рькавите, пришил й е пайети, събрал е подгъва и е създал нови линии там, където доскоро не е имало нищо — с една дума, превърнал я е в най-приказната горна част на рокля, която някога съм виждала.

— Страхотна е! — обръщам се към Дани аз, цялата сияеща. — Буквално се влюбих в нея! Ще бъда най-готината шаферка в целия свят!

— Става, нали? — свива небрежно рамене той, но не може да скрие от мен, че е доволен от себе си.

Отпивам поредната глътка от моя коктейл и пресушавам чашата.

— Божествено! Да си направим ли по още едно?

— Какво имаше в този?

— О-о-о… ами… — започвам и поглеждам несигурно бутилките, подредени върху шкафчето за коктейли. — Май не съм особено сигурна.

Качването на коктейлния шкаф нагоре по стълбите и вкарването му в апартамента малко се позакучи. Ако трябва да бъдем честни, оказа се малко по-големичък, отколкото си го спомням и не съм убедена, че ще влезе в онази малка ниша зад дивана, където бях планирала да го сложа. Въпреки това изглежда фантастично! Сега стои гордо в средата на стаята и ние вече го включихме порядъчно в употреба. Веднага щом шкафът пристигна, Дани се качи у тях и прерови всичките бутилки с алкохол на брат си Рандал, а аз от своя страна пренесох от кухнята всичко, което успях да намеря. Изпихме по една маргарита, както и по един гимлет, после по едно мое изобретение, наречено коктейл „Блумууд“, което се състои от водка, портокал и бонбонки „М & М“, които просто трябва да загребеш с лъжицата и да ги изсипеш в чашата.

— Дай ми горната част. Искам малко да постегна рамото.