— Наистина ли е толкова хубава, колкото изглеждаше на снимките? — питам превъзбудено аз.

— Божествена е! Освен това трябва да видиш и най-жестокия корсет от „Ригби и Пелър“, с който се сдобих, както и разкошното бельо…

Люк си прочиства гърлото и двете се обръщаме стреснато.

— О! — възкликва Сузи. — Много се извинявам, Люк! В кухнята ще намериш готово кафе, вестници и каквото си искаш. Можеш да минеш ето оттам — посочва му тя някакъв коридор. — Ако си гладен, госпожа Гиъринг ще ти приготви яйца с бекон.

— Значи госпожа Гиъринг е точно жената, която ми трябва — усмихва се Люк и добавя: — До скоро, момичета!

* * *

Стаята на Сузи е голяма, просторна и гледа към градината. Макар че думата „градина“ надали е в състояние да обхване дванадесетте хиляди акра площ, с моравите, спускащи се от къщата чак до кедровата горичка в далечината и езерото, в което Сузи едва не се удавила, когато била на три годинки. Вляво се вижда обградената с тухлени стени розова градина, с красивите й алеи и чакълените й пътечки, където Таркуин е направил предложение на Сузи. (Доколкото знам, той е паднал на едно коляно, а когато се е изправил, по панталона му били залепнали камъчета. Напълно в негов стил.) Вдясно е старият тенискорт, след който следва обширна тревна площ, простираща се до живия плет, отвъд който пък се намира църковният двор на селото. Поглеждам през прозореца и зървам огромна палатка, издигаща се чак до другия край на къщата. Над алеята, която се вие през тенискорта и тревната площ и достига до църквата, в момента издигат тента.

— Да не би да възнамеряваш да изминеш пеш цялото това разстояние до църквата?! — възкликвам ужасено, представяйки си безценните сватбени обувки на Ема Хоуп, които Сузи си купи.

— Не, глупаче! Ще отида дотам с каляска. Но гостите ще могат да минат под тентата, без да се намокрят, а освен това на всеки няколко крачки ще има сервитьори с подноси горещо уиски.

— Господи, ще бъде грандиозно! — възкликвам, съзерцавайки някакъв мъж в дънки, който се навежда и започва да забива поредния кол за тентата в твърдата земя. И пряко волята си усещам, че ме пробожда лека завист — винаги съм си мечтала да имам грандиозна сватба, с коне, каляски и други такива приказни неща.

— Така си е! Ще стане много красиво! — разцъфтява щастливо Сузи. — Извини ме за момент, само да си измия зъбите…

И тя изчезва в банята, а аз се замотавам пред тоалетката й, където зървам прикрепеното към огледалото съобщение за годежа й. „Нейно благородие Сюзан Клийт-Стюарт и Негово благородие Таркуин Клийт-Стюарт.“ Ужас! Все забравям колко велика е Сузи!

— И аз искам да имам титла — отсичам, когато Сузи се появява обратно в стаята с четка за зъби в ръка. — Чувствам се толкова невзрачна! Как мога да я получа според теб?

— Въобще не ти трябва! — заявява Сузи, сбърчила нос. — Титлите са голяма глупост! Непрекъснато получаваш писма, които започват например със: „Скъпа госпожо ваше благородие…“ от хора, които изобщо си нямат понятие от благородство.

— Нищо. Ще бъде много готино! Каква бих могла да стана според теб?

— Ами… — замисля се Сузи и започва да навива кичур коса между пръстите си, — какво ще кажеш например за „Дейм (Титла на жена с ордена на Британската империя. — Бел. прев.) Беки Блумууд“?

— Звучи ми така, сякаш съм към деветдесет и три годишна — отвръщам колебливо. — Не може ли например… Беки Блумууд, МВЕ (МВЕ — член на Ордена на Британската империя. На практика това е същото като горната титла. — Бел. прев.). Тези титли в края на имената са по-лесни за получаване, нали?

— Фасулска работа — изрича уверено Сузи. — Можеш да получиш титла за заслуги в областта на индустрията или нещо такова. Ако искаш, мога да те номинирам. А сега дай да ти видя роклята.

— Окей — кимвам, вдигам куфара си на леглото, щраквам ключалката и внимателно измъквам оттам творението на Дани. — Какво ще кажеш? — вдигам я върху себе си аз и гордо разстилам златистата коприна. — Много е шик, нали?!

— Направо е фантастична! — ахва Сузи и се втренчва в роклята с широко отворени очи. — Никога не съм виждала подобно нещо! — Опипва пайетите на рамото и добавя: — Откъде взе този разкош? Да не би да е онази, дето си беше запазила в „Барнис“?

— Не, това е роклята от Дани. Не си ли спомняш? Споменах ти, че той ми шие рокля.

— Да бе, вярно — сбърчва нос Сузи. — Само ми припомни кой беше този Дани.

— Съседът ми от горния етаж. Дизайнерът. Онзи, с когот се сблъскахме веднъж на стълбите.

— Да, ясно — кимва тя. — Сега си спомням.

Но по начина, по който го изрича, веднага разбирам, че не си спомня абсолютно нищо.

Не че мога да й се сърдя — срещата й с Дани надали продължи повече от две минути. Той тъкмо се бе отправил на гости на родителите си в Кънектикът, а точно тогава краката на Сузи се бяха скапали от ходене, така че двамата да са си разменили не повече от две думи. Все пак е доста странно, като си помисля, че Сузи не познава добре Дани, нито пък той нея, но и двамата значат толкова много за мен. Като че ли водя две напълно различни съществувания и колкото по-дълго стоя в Ню Йорк, толкова повече двата ми живота се раздалечават.

— А ето и моята! — заявява тържествено и развълнувано приятелката ми.

Отваря вратата на гардероба, смъква ципа на платнения калъф и отвътре се показва най-зашеметяващата булчинска рокля — цялата от бяла коприна и кадифе, с дълги ръкави и традиционния дълъг шлейф.

— Боже мой, Сузи! — ахвам аз, прочиствам си гърлото и добавям: — Ще бъдеш направо неотразима! Още не мога да повярвам, че се омъжваш! „Госпожа Клийт-Стюарт“!

— Я не ме наричай така! — смръщва се Сузи. — Такава е майка ми! Обаче иначе е доста удобно да се омъжиш в семейството — добавя, като затваря гардероба. — Защото едновременно си запазвам фамилията и приемам неговата. Така че инициалите на моите рамки ще си останат все същите: „С К-С“. — Протяга ръка към една кутия и измъква оттам красива стъклена рамка, цялата спирали и извивки. — Виж, това е новата ми серия!

Сузи се е посветила на кариерата на създаването на красиви рамки за снимки, които станаха голям хит и се продават в цялата страна. А миналата година тя реши да разшири асортимента си с фотографски албуми, опаковъчна хартия и подаръчни кутии.

— Темата на новата ми серия е „мидени форми“ — изтъква гордо тя. — Харесва ли ти тази?

— Много е красива! — възкликвам и прокарвам пръсти по спиралите. — Как ти хрумна тази идея?

— Всъщност, виновникът за идеята е Тарки! Един ден двамата се разхождахме и той ми разказа как някога, когато бил малък, е обичал да събира мидички, после ми заговори за удивителните форми, които съществуват в природата и… тогава ме осени!

Вторачвам се в светналото й от щастие лице и в съзнанието ми веднага изниква картина как двамата с Таркуин се разхождат из призрачните блата, хванати за ръце, облечени в идентични вълнени пуловери, а в далечината се възправя шотландският им замък.

— Сузи, убедена съм, че ще бъдеш много щастлива с Таркуин! — изричам прочувствено.

— Наистина ли го вярваш? — изчервява се тя.

— Абсолютно! Та виж се само! Ти направо цъфтиш!

Което си е абсолютната истина. До този момент не го бях забелязала, но сега установявам, че тя е напълно различна от старата Сузи, която познавам. Деликатният й нос си е все същият, скулите й — все така ясно очертани, но лицето й е някак си по-заоблено, излъчващо някаква особена мекота. И си е все така елегантна, но в в тялото й личи някакво изпълване… почти като… може би…

Погледът ми се спуска към корема й и спира.

Чакай малко! Какво е това?

Не. Не е възможно… Не.

— Сузи?

— Да?

— Сузи, ти да не би да си… — преглъщам едва-едва. — Нали не си… бременна?!

— Нищо подобно! — надига възмутено глас тя. — Естествено, че не съм! Така де, какво толкова те накара да си помислиш, че… — Очите й се приковават в моите, тя бие отбой, свива рамене и отговаря: — Добре де, какво пък толкова? Да, бременна съм! Как се досети?

— Как се досетих ли? Ами от твоя… Погледни се само! Та ти изглеждаш бременна!

— Изобщо не изглеждам! Никой досега не се е досетил!

— Не е възможно! Фактът е повече от очевиден!

— Не, не е очевиден! — натъртва тя, глътва си корема и се поглежда в огледалото. — Пък и щом си сложа онзи корсет на „Ригби и Пелър“…

Направо не ми го побира умът! Приятелката ми е бременна!

— Значи е тайна, така ли? Или родителите ти вече знаят?

— Нищо подобно! Никой не знае още! Даже и Тарки! — Смръщва се леко и добавя: — Малко е неудобно да си бременна точно на сватбата си, не мислиш ли?! Смятах да се престоря, че бебето е плод на медения ни месец!

— Но ти трябва да си вече минимум в третия месец! — възкликвам изумено.

— По-точно в четвъртия. Терминът ми е в началото на юни.

Втренчвам се невярващо в нея.

— Тогава как, за Бога, ще го минеш като плод на медения ви месец?!

— Ами… — замисля се тя, — би могло да се роди малко преждевременно.

— Цели четири месеца!

— Никой няма да забележи, повярвай ми! Нали знаещ колко отнесени са родителите ми!

Това си е чистата истина. Веднъж родителите на Сузи се появили в пансиона й, за да си я приберат вкъщи след края на срока — в което не би имало нищо странно, ако тя не бе завършила колежа преди цели две години!

— Ами Таркуин?

— О, той изобщо няма представа колко време му трябва на едно бебе, за да се роди! — махва небрежно с ръка Сузи. — Нали е свикнал да отглежда овце, а овцете носят по пет месеца. Ще му кажа, че при хората е същото. — Протяга ръка към четката си за коса и добавя: — Знаеш ли, веднъж му казах съвсем на майтап, че жените трябва да ядат шоколад минимум два пъти на ден, иначе ще припаднат, и той напълно ми повярва!

* * *

Сузи е права поне в едно нещо — щом се намърда в корсета си, коремът й напълно се изгуби. В интерес на истината, докато двете седим пред тоалетката й на сутринта в деня на нейната сватба, тя изглежда даже по-слаба и от мен, което си е малко нечестно! Така де!