Аз смъквам горната част, подавам му я и се пресягам за моя пуловер, без ни най-малка доза свенливост. Така де, та това е Дани. Той вдява игла и конец и започва уверено да събира подгъва на тениската.

— Я ми разкажи повече за тези твои смахнати приятели, братовчедите, които ще се женят? Каква е историята им?

— Изобщо не са смахнати! — въкликвам възмутено аз. След известно колебание обаче добавям: — Добре де, Таркуин е може би мъничко смахнат, обаче Сузи изобщо не е такава! Тя е най-добрата ми приятелка!

Дани повдига вежди и пита:

— Хубаво, ама не можаха ли да намерят да се оженят за някой друг, а не да се женят в собственото си семейство? Да не би да е било като: „Окей, мама вече са я взели… сестра ми е прекалено дебела… кучето… пфу, не ми харесва козината…“

— Престани! — скастрям го аз, но не мога да спра да се хиля. — Просто внезапно осъзнаха, че са родени един за друг.

— Както в „Когато Хари срещна Сали“ ли? — обажда се Дани, преправя си гласа и започва тържествено, като говорителите по по телевизията: — „Те бяха приятели. Те произхождаха от едно и също генетично блато.“

— Дани!

— Окей — предава се той и скъсва експертно конеца. — Ами вие с Люк?

— Какво ние с Люк?

— Не смятате ли да се жените?

— Аз… ами нямам никаква представа — смотолевям и усещам, че се изчервявам. — Ако трябва да си призная, тази мисъл дори и не ми е минавала през ума.

Което си е напълно вярно.

* * *

Добре де, не съвсем. Не е напълно вярно. Може и да ми е минавало през ум от време на време. Ама много рядко. Няколко пъти съм си драскала съчетанието „Беки Брандън“ в бележника, просто за да видя как изглежда. Вероятно се е случвало един-два пъти да прехвърля и списанието „Сватбите на Марта Стюарт“. Ей така, от чисто любопитство.

Може и също така да ми е хрумвало, че Сузи се омъжва, а двамата с Таркуин ходеха много по-малко, отколкото ние с Люк се познаваме.

Но… как да ви кажа. Не е чак толкова важно. Аз наистина не си падам много по сватбите. Всъщност, ако Люк ме попита, аз вероятно ще кажа „не“.

Хубаво де, не съм съвсем честна. Може би ще кажа „да“.

Важното в случая е, че това надали ще се случи. Люк не желае да се жени „още много дълго време, ако въобще се ожени“. Изрекъл тези думи в едно интервю за „Телеграф“ преди три години, което открих случайно в неговата папка с изрезки. (Не че търсех нарочно. Просто се оглеждах за някакво ластиче.) Статията бе посветена главно на неговия бизнес, но са го питали и за лични неща. А под снимката му са поставили надписа: „Брандън: бракът е на последно място в моя списък.“

Мен това ме устройва. И в моя списък е на последно място.

* * *

Докато Дани ми довършва роклята, аз се заемам с малко домакинска работа. Което означава, че хвърлям мръсните чинии в мивката — да си киснат на воля, изтривам едно петънце от барплота, а после пренареждам бурканчетата с подправки според цвета. Тази работа е толкова удовлетворителна. Почти като да организираш флумастрите си както в доброто старо време.

— А трудно ли ви е да живеете заедно на вас двамата? — чувам гласа на Дани, който е застанал на прага на кухнята и ме наблюдава.

— Не — обръщам се и го поглеждам изумено. — Защо питаш?

— Приятелката ми Кърсти веднъж се опита да поживее с приятеля си. Истинска катастрофа. Непрекъснато се караха и биеха. Та тя сподели с мен, че направо не разбира как хората го правят — да живеят заедно де.

Премествам бурканчето с кимион до това със замбун (абе, какво е това „замбун“, за бога?), изпълнена със самодоволство. Истината е, че откакто живеем с Люк, нямаме почти никакви проблеми. (Освен може би онзи случай, когато реших да пребоядисам банята и изцапах новия му костюм със златиста блажна боя. Обаче това не се брои, защото, както и самият той призна по-късно, малко е прекалил с реакцията си, защото всеки, който има макар и капчица мозък в главата си, е щял да забележи, че боята по стената е прясна.)

Сега, като се замисля, може и да сме имали от време на време по някое и друго търкане относно колко дрехи си купувам. Може би понякога Люк е отварял гардероба и е възкликвал раздразнено: „Смяташ ли да облечеш някога всичко това?“

Може и да сме имали също така и по някое и друго пререк… — открита дискусия относно часовете, които Люк прекарва на работа. Той ръководи своя собствена, изключително преуспяваща компания за връзки с обществеността, наречена „Брандън Къмюникейшънс“, която има клонове в Ню Йорк и Лондон и непрекъснато се разраства. Люк много обича работата си и е възможно един-два пъти да съм му отправяла обвинения, че нея обича повече от мен.

Важното обаче е, че ние сме зряла, способна на гъвкавост двойка, която умее да разговаря и така да решава проблемите си. Наскоро ходихме на обяд и си поговорихме хубавичко — тогава аз дадох искрено обещание да се опитам да пазарувам малко по-малко, а Люк даде искрено обещание да се опита да работи по-малко. После той се върна в офиса си, а аз се отправих къв „Дийн и Делука“, за да купя вечеря. (И намерих онзи вълшебен студено рафиниран зехтин с пресовани портокали, за който все някога трябва да намеря някоя рецепта.)

— Върху съвместното съжителство трябва да се работи непрекъснато — изричам дълбокомислено аз. — Трябва да се проявява гъвкавост. Трябва не само да вземаш, а и да даваш.

— Сериозно?

— Ами да! Двамата с Люк споделяме и парите, и задачите си — всичко е въпрос на добра екипна работа. Най-важното е никога да не живееш с илюзията, че нещата завинаги ще си останат същите, каквито са били и в началото. Трябва да се приспособявате.

— Така ли? — възкликна Дани, искрено заинтригуван. — И кой, според теб, се приспособява повече повече от другия — ти или Люк?

Хвърлям му порция доста сериозно мислене и накрая отвръщам:

— Всъщност е доста трудно да се каже кой. Предполагам, че и двамата. По равно.

— Ами всичките тези неща? — пита Дани и обхваща с жест натурията в апартамента ни. — Кои са повече — твоите или неговите?

— Ммммм… — оглеждам се замислено, обхващайки с поглед всичките ми свещи за ароматерапия, старомодните дантелени възглавнички от най-висока класа и купчините списания. За части от секундата спомените ми се връщат към безупречно подредения някогашен апартамент на Люк в Лондон, обзаведен в минималистичен стил.

— Как да ти кажа — изричам бавно, — по малко и от двете.

Което си е отчасти вярно. Така де, лаптопът в спалнята нали е на Люк?

— Най-важното е, че между нас няма никакви търкания — продължавам компетентно. — Ние мислим като един човек. Ние сме като… едно цяло.

— Това е страхотно! — констатира Дани и протяга ръка към една ябълка във фруктиерата наблизо. — Значи сте късметлии.

— Знам, че е така — кимвам и го поглеждам съзаклятнически. — И ще ти кажа една тайна: двамата с Люк сме толкова синхронизирани, като че ли… като че ли между двама ни съществува някакво ълка във фруктиерата наблизо. авам ения [???] някогашен апартамент на Люк в Лондон, обзаведен в минималшесто чувство.

— Сериозно?! — възкликва изумено Дани. — Ти да не ме премяташ?

— Нищо подобно! Много добре знам какво се кани да отговори той или поне го чувствам, когато е някъде наблизо…

— Като… като Силата?

— Нещо такова — отвръщам и свивам рамене с престорена равнодушие. — Но за нас то е като някаква дарба и затова не се замислям особено много какво е всъщност.

— Поздрави, Оби уан Кеноби! — изрича плътен глас зад нас и двамата с Дани си изкарваме ангелите. Аз се обръщам рязко. И ето ти го Люк, застанал на прага, ухилен до уши. Лицето му е зачервено от студа навън, по тъмната му коса са полепнали снежинки и изглежда толкова висок, че стаята внезапно ми се струва много по-миниатюрна.

— Люк! — изпищявам. — Уплаши ни!

— Извинявай! Предположих, че вече си усетила моето присъствие.

— Да, ама… Добре де, май че наистина усетих нещо… — изломотвам отбранително.

— Със сигурност си усетила — казва той и ме дарява с целувка. — Здрасти, Дани!

— Здрасти! — отвръща Дани и погледът му проследява как Люк си съблича тъмносиньото кашмирено палто, как си разхлабва ръкавелите и едновременно с това си разхлабва и вратовръзката — с онези толкова характерни за него уверени движения.

Веднъж, когато бяхме доста нафиркани, Дани ме попита: „Люк по същия начин ли прави любов, както отваря бутилка шампанско?“ И въпреки че тогава аз изписках и го ударих, и му заявих, че това не е негова работа, схванах какво е имал предвид. Люк никога не се тутка, не се колебае и не изглежда объркан! Той винаги изглежда така, като че ли отлично знае какво иска и винаги го получава — независимо дали става въпрос за отваряне на бутилка шампанско или за нов клиент на неговата компания, или в леглото.

Както и да е. Неко просто кажем, че откакто живеем заедно, хоризонтът ми доста се разшири.

А сега той взема купчината с писма и започва бързо да ги преглежда.

— Е, какво става с теб, Дани?

— Всичко е наред, благодаря — отговаря Дани и отхапва от ябълката. — А как е светът на големите финанси? Днес вижда ли се с брат ми?

Братът на Дани — Рандал, работи в една финансова компания и двамата с Люк са обядвали два-три пъти.

— Точно днес не.

— Тогава, когато го видиш, попитай го да не би да е понапълнял малко. Ей така, между другото. Кажи просто: „Рандал, струваш ми се малко понаедрял в последно време.“ А после може и да направиш някакъв коментар във връзка с избора му на ордьовър. Той е абсолютен параноик на тема напълняване. Направо е абсурден.

— Това е тя, братската любов — отбелязва Люк. — Чудничко, нали? — Стига до края на купчината пликове и ме поглежда с леко смръщена физиономия.

— Беки, не е ли пристигнало още извлечението от общата ни банкова сметка?

— Ами… не е. Засега. — Усмихвам му се успокояващо. — Предполагам, че ще пристигне утре.