Отначало просто й харесваше да чете на удобното кресло край прозореца, но с времето откри, че гледката през него предлага известно облекчение след напрежението от тези безрадостни истории, защото като вдигнеше очи от книгата, съзираше полето и мъгливите хълмове, които се издигаха на вълни към сините хребети на Студената планина. Гледката от креслото предлагаше всички форми и цветове, отговарящи на състоянието й в момента. През цялото лято пейзажът остана мрачен и мъглив. Влажният въздух, нахлуващ през прозореца бе изпълнен с аромата на гниене и растеж, а окото откриваше в него същата проблясваща плътност, като при гледане на голямо разстояние през телескоп. Влагата, натежала във въздуха действуваше върху зрението като некачествени очила, изкривяващи, уголемяващи и смаляващи разстоянията и височините, променяйки ежеминутно усещането за тежестта си. Прозорецът научи Ейда да различава всички форми на видимата влага — лека мараня, гъста мъгла в долините, късчета облаци, провиснали като парцали на рамото на Студената планина, сивкав дъжд, по цели дни изливащ струите си право надолу като върви, спуснати от небето.

Да харесва тази облачна, хълмиста земя, откри тя, е общо взето по-трудно и по-сложно, отколкото да се наслаждаваш на спокойствието в Чарлстън по време на вечерната си разходка край Батъри, откъдето в далечината се вижда форт Съмтър, с големите бели къщи зад гърба ти и шумоленето на листата на палмите, раздвижвани от морския бриз. Докато словата, които нашепваше този полупланински пейзаж, бяха по-грубовати и не толкова тихи. Долчинките, билата и върховете изглеждаха труднопроходими и недостъпни — добро място за скривалище.

Книгата пред Ейда този ден бе приключенски разказ от пограничните райони, чийто автор бе Симс, жител на Чарлстън и приятел на Монро, когото Ейда бе срещала много пъти, при идванията му в града от плантацията си в Едисто. Бе се сетила за Симс, тъй като отдавна не бе получавала писмо от приятелката си в Чарлстън, която веднъж мимоходом й бе споменала за голямата скръб, завладяла го след смъртта на съпругата му. Само опиатите му помогнали да не полудее, беше писала тя, и това не излизаше от мислите на Ейда.

Тя започна да чете, но колкото и вълнуващи да бяха описаните в книгата събития, мисълта, че е гладна не излизаше от ума й. След като търсенето на яйца се бе провалило, тя още не бе закусвала, макар да наближаваше пладне. След още няколко страници сложи книгата в джоба си, слезе в кухнята и затършува из килера с надеждата да открие нещо годно за ядене. Цели два часа се мъчи да запали пещта и да опече хляб от пшенично брашно със сода — единствената подкваска, която откри. Когато хлябът се опече, приличаше на зле оформена питка. Кората му бе твърда, а вътрешността клисава и с дъх на сурово брашно. Ейда отхапа малко, отказа се и го захвърли на двора за храна на пилетата. За обяд изяде само чиния с дребни доматчета и краставици, нарязани и поръсени с оцет и сол. Въпреки че тази салата й хареса, имаше чувството, че е гълтала само въздух.

Остави мръсната чиния и вилица на масата. Взе шала си, намачкан на топка на дивана, поотърси го и го уви около раменете си. Излезе на верандата. Небето бе безоблачно и синьо, макар и леко замъглено, поради което изглеждаше като покрито с тънък блед воал. Зърна златисто-черния петел край хамбара. Ровеше земята, кълвеше разровеното място, после сърдито обикаляше в кръг. Ейда тръгна към портата и излезе на улицата. Напоследък движението по нея бе толкова намаляло, че между коловозите бяха израсли високи богородички и класица. Покрай оградите се простираше ивица от ситни жълти и оранжеви цветчета. Ейда се приближи и докосна едно от тях, за да види как се отваря и семенцата му се изсипват на земята.

— Устенца — каза тя на висок глас, щастлива, че е открила нещо, на което може да даде име, било то и измислено от нея.

Измина около миля по улицата, после излезе от Блек Коув и зави по пътя към реката. Докато вървеше, набра букет от най-различни диви цветя, които грабваха погледа й — метличина, камилка, равнец. Като стигна реката, пое срещу течението, за да стигне до църквата. Това бе главният път в района и колелетата на често преминаващите каруци бяха издълбали дълбоки следи в него. На по-ниските места копитата на конете, кравите и свинете го бяха превърнали в кално мочурище и пешеходците бяха утъпкали обиколни пътечки, за да не затъват до колене в тинята. Клоните на крайпътните дървета се огъваха под тежестта на зелените листа в края на лятото. Изглеждаха уморени от буйния растеж и клюмнали, макар и не от суша, тъй като лятото се бе случило дъждовно и тъмната река течеше дълбока и пълноводна.

След петнайсет минути Ейда стигна до малката църква, за която се бе грижил Монро. В сравнение с внушителните каменни църкви в Чарлстън, по архитектурата си тази напомняше повече на капан за птици, но пропорциите й — наклонът на фронтона, съотношението между дължината и ширината, местоположението на простичката камбанария — безспорно се отличаваха с пестеливо изящество. Монро се бе привързал към църквата, може би защото строгата й геометрия съответстваше на простите импулси, които го движеха в последните му години. Често пъти, докато вървяха с Ейда към църквата, той казваше: „Ето как говори Господ на тукашното наречие“.

Ейда изкачи хълма, насочи се към гробището зад църквата и застана пред гроба на Монро. Черната купчина пръст все още не бе обрасла в трева. Още нямаше и надгробен знак, тъй като Ейда не бе харесала местните стилове — или плосък речен камък, или дъбова дъска с името и датите, надраскани плитко на повърхността. Бе поръчала гранитен надгробен камък от столицата, но поръчката се бавеше. Сложи цветята в горния край на гроба и махна предишния букет, вече увехнал и подгизнал от влага.



Монро бе починал през май. Късно следобед същия ден Ейда се бе приготвила да излиза с кутия акварелни бои и блок, за да нарисува новите цветове на рододендрона край потока. Преди да излезе, се спря да поговори с Монро, който четеше книга, седнал на брезентов походен стол под крушата. Изглеждаше уморен и каза, че няма сили дори да дочете страницата, защото му се спи, но я помоли да го събуди, когато се върне, защото не искал да остане навън във влажната вечер. Каза още, че вече е прехвърлил възрастта, когато може сам да стане от толкова нисък стол.

Ейда отсъства по-малко от час. Като влезе през портата, видя, че Монро лежи абсолютно неподвижно. Устата му бе отворена и тя си помисли, че е задрямал и че по време на вечерята ще трябва да го смъмри, задето се е оставил да лежи в такава неприлична поза. Тръгна към него, за да го събуди, но като приближи, забеляза, че очите му са отворени, а книгата е паднала на земята. Измина последните три крачки тичешком, хвана раменете му и го разтърси, но още щом го докосна, разбра, че е мъртъв и че плътта в ръцете й е напълно безжизнена.

Ейда хукна да търси помощ по пряката пътечка, която пресичаше хълма и се спускаше към крайречния път близо до фермата на Суангърови. По тази пътечка те бяха най-близките им съседи, бяха от паството на баща й и Ейда ги познаваше, откакто бяха дошли в планините. Стигна до къщата им, задъхана и разплакана. Докато Еско Суангър впрегне конете в двуколката и докато се върнат с Ейда по обиколния път, заваля дъжд. В долината вече притъмняваше. Монро бе напълно мокър, а лицето му бе обсипано с цветчета от кучешки дрян. Водните бои, които Ейда бе захвърлила под крушата, се бяха превърнали в абстрактна цапаница в розово и зелено.

Прекара нощта у Суангърови, без да мигне и без да плаче, съжалявайки, че не си е отишла преди Монро, макар да знаеше, че в природата си има ред: първо умират родителите, после децата. Но това бе жестоко, защото не предлагаше кой знае какво утешение и защото спазването му означаваше, че щастливците в един момент се оказват сираци.

Два дни по-късно Ейда погреба Монро на могилката над източния ръкав на река Пиджън. Утрото бе ясно. Откъм Студената планина духаше свеж вятър и раздвижваше всичко наоколо. Въздухът бе изненадващо сух и всички цветове и очертания на предметите изглеждаха свръхестествено ярки. Четиридесет души, облечени в черно, почти изпълваха малката църква. Ковчегът бе положен без капак на две дървени магарета пред амвона. Лицето на Монро се бе смъкнало. Гравитацията бе изсмукала бузите и очните гнезда, а носът му изглеждаше по-остър и по-дълъг, отколкото приживе. Изпод единия полуотворен клепач проблясваше смътната белота на очната ябълка.

Ейда, затулила уста с шепа, се наведе и тихо каза нещо на човека от другата страна на пътеката между скамейките. Той се надигна, бръкна в джоба си и извади две монети. После се приближи до ковчега и сложи по една и върху двете очи на Монро, защото ако покриеше само отвореното, трупът щеше да заприлича на пират.

Опелото бе изцяло импровизирано, тъй като в околността нямаше друг ръкоположен свещеник от тяхната вяра, а всички други от различните разновидности на местния баптизъм бяха отказали да го отслужат, за да си отмъстят на Монро заради нежеланието му да повярва в един Бог, изискващ сурови ограничения по отношение търпението и милостта Му. Всъщност Монро бе проповядвал, че Бог изобщо не е като нас и не е склонен да ни подлага на мъки, докато кръвта ни избликне и изцапа бялото Му одеяние, а по-скоро гледа и на добрите, и на лошите люде с кротко и недоумяващо състрадание.

Така че трябваше да се задоволят със словата на няколко души от паството. Един след друг те се качваха на амвона и заставаха с наведени глави, за да не гледат хората в очите, особено Ейда, която седеше на първата скамейка на женската страна. Траурната й рокля, боядисана предния ден в черно със зеленикав оттенък като перата на главата на паток, все още миришеше на боята. В студената й скръб лицето й бе бяло като оголено сухожилие.