В центъра на дългото и тясно изложбено пространство около застланата с килим платформа, която служи за малка сцена, са подредени столове. Върху нея има три стола – един за Клод, един за Мариана и един за куратора на музикалните инструменти Андрю Макинтош, който ще ги представи.

– Преди четиринайсет години на точно същата дата, дами и господа, имах огромното удоволствие да представя тук покойния велик челист Александър Фелдмън. Някои от вас може би са присъствали тогава и си спомнят повода – имахме привилегията да чуем маестро Фелдмън, който ни демонстрира и ни говори за легендарния инструмент. Онази вечер той свири на страдивариуса, несравнимия Сребърен лебед, а дъщеря му Мариана свири на негово копие, изработено през 19. век от Жан Баптист Вилом. През годините маестро Фелдмън бе превърнал в свое хоби да поръчва репродукции на челото при съвременни лютиери. Сега има всичко на всичко девет такива копия.

– Тази вечер Мариана Фелдмън е отново тук с нас. Госпожица Фелдмън е известна челистка, учител и наставник, канена по целия свят да преподава майсторски класове, да учи младите челисти във великата традиция, предадена й от баща й. Също с нас тази вечер – продължава Макинтош – е й уважаваният швейцарски челист Клод Розел, ученик на Фелдмън. Той има международна концертна кариера и свири на Сребърния лебед, който нашият музей му е заел. Двамата с госпожица Фелдмън направиха възможно този невероятен подарък да се присъедини към Колекцията „Мартен“.

– Досега най-голямата скъпоценност на нашия музей беше страдивариусът Бата-Пиатагорски от 1714 г. Сега имам честта да ви представя още един велик пример за умението на майстора – инструмент, изработен две години по-рано от големия лютиер от Кремона – през 1712 след Христа. Няма друга институция, която може да се похвали с подобна двойка.

Клод и Мариана седят заедно на малката сцена; публиката се надига да ги аплодира. Тя е направила един донякъде сантиментален жест – макар че в избора й има и елемент на гордост – облякла е сребристата, дълга до земята рокля, която е носела тук с баща си през 2000 г. Все още й става. По слепоочията на Клод се забелязват първите прошарени къдрици, но той е само на трийсет девет и ще запази още дълго вида си на идол от матинетата. Двамата са впечатляваща двойка.

– Всъщност нашият музей цели да колекционира точно онова, което Александър Фелдмън търсеше дълги години и което го отведе в един прашен шкаф на някаква частна къща близо до Страсбург – превъзходното в изкуството. Той искаше да открие инструмента, който ще даде най-добро проявление на собствения му глас, на музикалните му идеи. За Пиатагорски това беше Бата; за Бърнард Грийнхаус това бе Контесата на Щайнлейн; за Фелдмън – Сребърния лебед. Дал на себе си клетва да го пази и цени, той се надяваше да осигури на този превъзходен страдивариус условия, при които да остане ненакърнен в целостта си. Това сега ще бъде отговорността на Колекцията „Мартен“. А Клод Розел ще поддържа звука му жив в концертните зали – дано дълго да го прави, – а когато спре да концертира, Лебеда ще се върне в тази красива стая, за да могат бъдещите му почитатели да му се възхищават.

– Но сега сте дошли – продължава Макинтош, – за да чуете как тези двама превъзходни артисти свирят на най-големите инструменти, а не да слушате мен. Госпожица Фелдмън и мосю Розел ще свирят за вас заедно същото музикално произведение, което тя и баща й свириха при последната си поява тук – Сарабандата от Сюитата в ми минор на Бах. Розел ще свири на вилома, а госпожица Фелдмън – на Сребърния лебед.

Мариана се изправя и повдига високо челото. Блясъкът на дървото пази ярката красота, която я е омагьосала още в ранното й детство. Там, отзад, вдясно е избелялото място, където някой някога е разлял бренди и е оставил сърцевидно петно. Тук, където Александър е поставял ръката си, също се вижда подобно избледняване и почти невидима, защото Фернан е направил майсторска реставрация, е запечатаната пукнатина отзад.

Тя казва:

– Баща ми посвети живота си на музиката. Този великолепен инструмент беше негов приятел, негов непрекъснат сподвижник в продължение на повече от четирийсет и пет години. Той беше късметлия, че имаше тази чест. За него стойността на страдивариуса е половинчата, ако околните само го гледат, но не го слушат; предназначението му е да свирят на него. Затова музеят, който разбира това, прояви щедрост и го предложи на Клод Розел за периода, който ще обхване музикалната му кариера. Това невероятно чело, Сребърния лебед, беше гласът на баща ми. Сега то ще пее за мосю Розел и както двамата се надяваме, това ще продължи за много поколения напред.

По стар навик, тя докосва сребърните медальони, изработени от Челини. След дълга пауза вдига лъка си. Отново сяда. Очите й срещат погледа на Клод и двамата започват да свирят.

ЕПИЛОГ

2018

Мариана седи край басейна в градината на „На път към Суан“ Въздухът е притихнал и топъл. Облечена е в избеляла лятна рокля, изпод която се подават дългите й крака, изпружени върху шезлонга. Босите й прасци се потъркват един в друг, за да отпъдят една муха. Средата на юни е и сияйните маргаритки, които са завзели цялата градина, са започнали да оклюмват, а пчелите се скупчват отгоре им, докато те повяхват. Тя няма да ги окоси до есента; вярва, че нищо, създадено от природата, не може да е неприятна гледка. Независимо от това, видът на клюмналите, мъртви цветя я натъжава. По земята има килим от сгърчени, поизсъхнали листенца, които преди са били толкова ярки.

Мариана чува как вратата към двора се отваря. Млада жена с престилка приближава, хванала тефтерче в ръка. Прекосява градината и застава до стола й.

– Имам няколко въпроса, госпожице Фелдмън. Неприятно ми е, че ви обезпокоявам.

– Не ставай глупава, Бети – казва Мариана. Усмихва се на икономката си. – Всъщност само съм се размечтала.

– Имате ли някаква последна бройка за утрешното парти? Време е да подреждаме масата.

– Последно – двайсет души. Освен ако самолетът на г-н Розел не закъснее. Тогава – деветнайсет. Но – отреди му място. Почти съм сигурна, че ще дойде навреме.

– Добре. Проблеми с времето няма да имаме със сигурност. Утре ще е идеалният летен ден – тя е написала в тефтерчето си „двайсет“. – Също, съжалявам, но ягодите ви не са съвсем узрели. Да променим ли плановете си за десерта?

– Както ти прецениш, Бети. Ти вземаш решенията тук.

– Трудно ми е да повярвам, че лятото пак е тук, нали, г-це Фелдмън? Сякаш сте давали този прием всеки месец, а неведнъж в годината.

Мариана всяка година открива сезона на Тангълуд с грандиозен прием. Макар че се мъчи да го координира с пристигането на Клод, невинаги й е възможно. Доставя й удоволствие това ежегодно връщане и престоят на нейния полубрат тук. Той идва за два месеца и половина, за да участва във фестивала на Тангълуд, в Равиния в Чикаго, в Mostly Mozart в Ню Йорк, в Карамор и други концертни серии.

Независимо от неодобрението на Франсин, Клод и Мариана си остават приятели, чувстват се удобно един с друг. Франсин е направила само един опит да общува с нея, през 2011 г., когато й изпраща бележка с текст: „Винаги, през всичките тези години, съм се мъчила да правя онова, което е най-добро за семейството ви“. Мариана не й отговаря. Двете с Франсин не общуват и Клод вече не позволява на майка си да споменава името на полусестра му; на преклонната възраст, на която е, тя трябва да приеме нещата такива, каквито са.

Мариана е преместила дома си в „На път към Суан“. Година след смъртта на баща си е започнала да преподава. Репутацията й е нараснала и сега я търсят много – да обучава следващото поколение челисти. По време на учебната година тя пътува, за да води майсторски класове в Америка и Европа, но винаги е благодарна да се завърне у дома. Превърнала е „На път към Суан“ в свое убежище и много цени планинската тишина, която в нейните уши звучи като музика.

Летата в съжителство с Клод са пълни и удовлетворяващи. Когато той пристигне след цяла година на концертиране, двамата си имат изградена рутина. Лебеда отново заема мястото си върху индийския шал, постлан върху пианото „Стейнуей“. През седмицата те се разхождат и се упражняват на инструментите си, после обядват заедно на задната веранда – напълно възстановена след пожара. Следобедите работят – Клод репетира, а Мариана води часовете си в Тангълуд. В малката общност тук естеството на взаимоотношенията им е обект на постоянен интерес и предположения.

Това лято за първи път за две седмици ще ги посети синът на Клод, Мартин. Той е на седем години и учи чело, и както с гордост се изразява баща му – има специален талант. Мариана с нетърпение очаква да опознае момчето и да го чуе как свири.

Макар че изпитва известно неудобство, Клод се държи, ако не сърдечно, то поне приятелски с нейния обожател Андрю Епстейн, преподавател по френска литература в Харвард. Тъй като е ангажиран с написването на обстойна и както се надява, дефинитивна литературна биография на Пруст, любопитството на Андрю се възбудило, когато забелязал табелата НА ПЪТ КЪМ СУАН, докато пътувал с колата си по обиколните пътища на Стокбридж. Кой ли би нарекъл дома си по името на великата книга на Пруст? Той свърнал по входната алея и почукал на импозантната врата. Мариана се появила. Разказала му за Сребърния лебед и обяснила, че баща й никога не е чел Пруст, но харесал комбинацията (swan/лебед и Swan/Суан) между неговото известно виолончело и книгата на Пруст Un amour de Swan. Двамата се разсмели. Тя го поканила на кафе. Това се случило преди две години.

Андрю прекарва дълги уикенди с Мариана и се връща в Кеймбридж през седмицата, за да преподава и да пише. Когато Клод пристигне, те двамата си говорят само на френски. Това дразни Мариана; собственият й френски не е много гладък. Но го приема като естеството на приятелството между тези двама мъже.

Сега тя се е изтегнала в шезлонга със затворени очи заради яркото слънце и размишлява за Александър. В крайна сметка, мисли си, той не бе напуснал нея или майка й. Беше го чувала публично да се описва като всеотдаен баща и съпруг. Но толкова често, говореше ли за себе си, той й звучеше сякаш описва някой съвсем друг човек. Чуди се доколко самият той бе се познавал. И смята, че отговорът е: изобщо не е познавал себе си не защото не е бил в състояние, ами просто защото не е имал интерес или пък дарба за интроспекция. Изучавал е единствено нещата, за които го е било грижа – музика и правенето на музика.