– Хайнрих Баум е на път – каза им той, докато ги канеше да седнат на високите столчета край масата.

Мариана попипа един охлюв. Не беше лакиран, още „на бяло“.

– Пиер – започна тя, – случи ми се премеждие с Лебеда.

– Тъй и дочух – отвърна той. Двамата с Клод се стреснаха.

– Да, разбира се, чухме за тоз ужасен пожар. Почти трагедия – добави Фернан. – Но казват, че копията били спасени, пък Лебеда, той имал някаква си повреда, но не бил горял. Баум говорил с някой от Тангълуд.

Мариана и Клод размениха погледи. Тя каза:

– Боя се, че е пукнат. На задната дъска, близо до душичката е и се вижда лесно. Дойдохме да те помолим да го погледнеш и да ни кажеш какво мислиш – колко работа ще му трябва и колко ще ни вземеш за поправката.

Той я погледна в очите.

– Разочарован съм от теб, Мариана; първо бягаш с Лебеда, а след това го въвличаш в пожар и го трясваш някъде. Бедният ти баща. Сигур се обръща в гроба си. Ти не си се отнесла с уважение към него и сега – виж кво е станало. Тъжно ми е, че мосю Розел има таквиз неприятности – а и за баща ти също – той въздъхна. – Но нека да погледнем.

Пиер отвори кутията и внимателно положи Лебеда върху работната си маса под провисналата крушка. Когато го обърна, се смръщи. Челото беше лошо наранено. Известно време не продума, а продължи да проверява кленовото дърво с огромна нежност. Като го гледаше, Мариана потъна в земята от срам.

– Кво да ти кажа? – най-сетне продума. – Това е, helas, голяма повреда. Мога да го поправя, да, но гарантирам единствено за външния му вид. И ще отнеме месеци, а не седмици.

– Кога можеш да започнеш? – попита го Клод.

– Трябва да го отворя, както знаете. Няма да е лесно и евтино. Ще трябва да подпишете документи. Мосю Розел съгласен?

– Да – отговори Клод, – имаме пълно разбирателство.

– Добре тогава. Искате ли да зърнете пукнатина отвътре? Да го отворя ли? Ако искате, заедно ще преценим повредите.

– Да, разбира се – пак се съгласи Клод, но Мариана мълчеше.

Пиер свали струните и тъй като техният опън вече не го придържаха, свали и магаренцето. Махна и грифа, седалката и струнника. После внимателно намаза със спирт горната дъска на челото там, където влизаше под стремената. Повтори няколко пъти.

След това извади дълъг и тънък нож и опита острието му върху палеца си. Внимателно го пъхна между дъното и стремената на виолончелото. Мариана имаше чувството, че ще припадне. Той вдигна поглед, леко усмихнат.

– Изпълнявал тази операция стотици пъти, скъпи мои, но никога върху толкова красив пациент.

Чуха дращещ звук, после серия проскърцвания – дървото, което се оплакваше от ножа. Накрая се чу стряскащ пукот и раздиращо стенание, когато французинът освободи задната дъска. Пиер стоеше под ярката светлина на крушката, а на масата пред него лежеше разчлененият Лебед.

Клод я прегръщаше през рамото, докато я изпращаше до дома и.

– Мисля, че ще трябва да се обадиш в „Метрополитън“ и да разговаряш с шотландеца. Ако ти направи разумна оферта, сигурно ще е най-добре да я приемем. Пукнатината ще я поправят, но изглежда, новината се е разнесла.

Тя се съгласи с него.

Тя съсредоточено го слушаше. Изтегната на дивана, отпусната, го изучаваше. Когато стигна в края на пролога, Мариана изведнъж подскочи до изправено положение и му викна:

– Накарай кучето да вие, Клод! Трябва да накараш кучето да вие!

Той я изгледа озадачено.

– Моля?

– Така обичаше да казва Александър. Нашият малък шпаньол цял ден си седеше тихо в студиото му, докато той свиреше или даваше уроци. Но щом Александър подхванеше Виктор Хърбърт, кучето пощуряваше. Започваше да стене, сякаш свиреше заедно с него по време на бавната част, а по време на алегрото направо виеше. Баща ми умираше от кеф. Смяташе, че това е признак за изострена музикална чувствителност. И когато усещаше, че не свиря на емоционалното ниво, което музиката изискваше – при което и да е произведение, не само при Хърбърт, – започваше да ми вика: „Накарай кучето да вие!“. Това означаваше: „Намери музиката, иди по-дълбоко, дай повече от себе си“. То беше и най-голямата му похвала. Сега започни отначало, Клод, от самото начало.

Отпърво той се разсмя заради музикалното куче. После стана по-сериозен и започна отначало. Тя стана неговият учител, напътстваше го, спираше го да му обяснява с настървеност, не по-малка от тази на Александър, но далеч не толкова груба, когато Клод не се справяше с музиката.

„Свириш правилно нотите, но не свириш музиката.“ Колко често бе чувала тя тези думи от Фелдмън. Или пък: „Така както свириш, не ме учиш на нищо за живота“. И колко често беше виждала ученици от майсторските му класове да се стряскат и да се разплакват. А на нея й се искаше да ги предупреди: „О, не правете това! Той мрази сълзите. Правят го още по-гаден. Ще си помисли, че нямате достатъчно вътрешни сили да бъдете творци“. Но естествено, не смееше да ги прекъсне и когато ученикът повтореше упражнението, имаше забележително подобрение. Тя все се чудеше – така ли трябва да бъде? Знаеше, че никога няма да има този подход.

Клод повтаряше ли повтаряше, докато не му каза да мине нататък. Продължиха така два часа и когато за последно й изпълни концерта от началото до края, тя отметна глава назад и започна да вие „Аууу!“.

Той се усмихна и й благодари.

– Много ми помогна – стана и й подаде инструмента. – Сега ти ми посвири!

Тя отново понечи да протестира, но той я прекъсна:

– Обеща ми.

– Нищо не съм подготвила.

– Знам, че е така, нали виолончелото ти беше при мен. Просто ми изсвири някоя част от сюитата на Бах. Каквото и да е. Каквото ти дойде на ум. Искам да те видя, да те чуя да свириш...

Мариана седна на стола. Клод се настани на дивана, докато бършеше челото си и раздвижваше врата си. Тя отново настрои инструмента, дърпайки струните и нагласяйки лъка. После отметна назад коса и сведе мълчаливо поглед надолу. Остана известно време така. Накрая вдигна лъка към струните и начена Сарабандата от Втората сюита на Бах в ре минор. Протяжното въведение – бавно, меланхолно, мъчително – отразяваше толкова точно чувствата й в момента. Усещаше ръцете си непохватни, пръстите си – слаби; трудно се справяше с двойните и тройни спирания. Знаеше, че техниката й, занемарена от дълго време, беше далеч от идеалната. Въпреки това свиреше, достигайки до дълбините на тази музика, разсъдителна, молитвена, изтегляше всяка фраза докрай, докато не достигна финалната, едва прошепната нота.

Подпря глава в шийката на челото и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че Клод плаче. Той беше почувствал страстната, но сдържана чувствителност, която тя споделяше с Александър, директната връзка между двамата. Сякаш баща й държеше лъка. Може би и Клод като нея чуваше колко много от техниката си беше загубила, откакто бе спряла да се упражнява по четири часа на ден още преди години. Но изражението му говореше, че разбира какво е можело да бъде и какво е останало от огромния й талант.

Тя остави челото и седна до него на дивана. Клод стоеше замислен. Изведнъж отметна глава назад и зави: „Аууу!“.

Мариана се разкиска и прехвърли крака върху неговите. Той разсеяно я погали по косата. Двамата прекараха сутринта заедно върху дивана, пийваха кафе и преглеждаха неделния брой на „Таймс“, който той бе донесъл със себе си. Тя се беше облегнала на него, докато на процеждащата се през прозореца утринна светлина разговаряха за любовната връзка на Александър и Франсин.

– Колко е трябвало да планират и да комбинират, за да бъдат заедно – рече Мариана. – Не мога да си представя как може човек да живее в такава потайност и лъжа.

– Може би за известно време – отвърна Клод, – но не и за цял живот. Не са ли се обичали достатъчно?

– От Александър е – отвърна тя, – той никога не е обичал достатъчно.

По обед Клод погледна часовника си, протегна се и стана. Хвана я за двете ръце, за да я изтегли от дивана и я задържа в прегръдките си, докосвайки с устни челото й. Макар че пулсът й моментално се ускори, тя отвори вратата, за да го изпрати.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

2014

В седем часа на тази октомврийска вечер гостите се тълпят под знамената на Блумбърг корт, разменят си поздрави, пият шампанско и си вземат предястия от таблите наоколо. Някои разглеждат изложбата на средновековно снаряжение, конете и мечовете и смешно малките човешки фигури, целите обвити в метал и ризници. Други зяпат алебардите и пиките. Стотина от музейните попечители и дарители са поканени на приема с вечерно облекло и на лекцията в Галерия „Андре Мартен“ за музикални инструменти; залите й са били наскоро обновени. На тазвечершната гала на поддръжниците на колекцията се дава възможност да видят известното виолончело Сребърния лебед.