СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

Клод й се обади на следващата сутрин от хотела, за да й напомни, че е обещала да му посвири, преди да си замине. Щял да й донесе вилома. Тя го покани в апартамента си и го посрещна босонога, обута в джинси и с бяла тениска. Той й подаде букет от фрезии, плик с пасти и челото в яркосинята кутия.

– Ако нямаш нещо против, сега, докато съм тук, ще се упражнявам на твоя вилом, за да поддържам във форма ръцете си.

– Няма проблем. Чудесно. Но аз все още не съм готова да ти свиря.

Той я целуна по бузата.

– Как ти е главата? Доста пийнахме снощи.

Мариана взе цветята и отиде за ваза. Клод се разходи из хола, разгледа картините по стените и снимките. Домът й бил очарователен, и каза. Тя се зачуди колко дълго ще изтрае, преди да я помоли да види Лебеда. Седнаха до френските прозорци, пиха кафе и хапнаха пастите, които той донесе. Той изпи кафето си и каза:

– Трябва да видя Лебеда, колкото и да е мъчително. Знам, че не искаш да го гледам.

Не му трябваше много време, помисли си тя. Отиде в спалнята, отвори гардероба и положи Лебеда върху леглото си с гърба надолу. После повика Клод вътре и го остави сам с инструмента, защото не желаеше да стане свидетел на първоначалния му шок. Когато се върна, откри го седнал върху леглото с челото в скута му. Прокарваше пръсти по пукнатината, нагоре-надолу, галеше го, като че беше някое умиращо животно, а по лицето му се стичаха сълзи. Мариана хвана Лебеда и го остави настрани, като същевременно прегърна Клод с възобновена нежност. Той обичаше страдивариуса не по-малко от нея. Шепнеше му непрекъснато: „Съжалявам, толкова съжалявам“.

– Лебеда не е донесъл никому щастие – прошепна той, – с изключение на Александър.

– Странно, нали, колко много неприятности създаде.

– Като се почне – или поне така съм чувал – от жертвите, които ти и майка ти е трябвало да правите, за да може да го изплащате.

– Не. Като започнем от факта, че твоята майка и моят баща са се срещнали, когато той е отишъл в Страсбург, за да го открие.

– Нашият баща – припомни й Клод.

– А после двамата с теб се срещнахме в Бостън – въздъхна Мариана. – Лебеда ни запозна. Нека да не му позволяваме да ни раздели – тя взе челото и го постави в кутията му. Време бе да му съобщи за предложението на „Метрополитън“.

– Това се случи, докато бях с Антон в Европа.

– Във връзка ли си с Пиетовски?

– Изпрати ми мило писмо, когато Александър умря. Но, не, не поддържаме връзка.

Разходиха се покрай река Хъдзън в Ривър Парк на път за апартамента й. Вятърът беше силен и облаците бързо бягаха по небето, а през тях проблясваха ту слънчеви лъчи, ту сянка.

– Клод, още нещо трябва да ти съобщя – рече тя. – След като се върнах от Прадес, обади ми се кураторът на колекцията „Мартен“

– Какво е това? Не съм запознат с нея.

– Колекцията от редки инструменти на Музея за изкуство „Метрополитън“. Много е голяма. Кураторът се казва Андрю Макинтош – шотландец. Срещала съм го преди време. Баща ми даде частен концерт за някои от големите дарители преди години. Макинтош предложи да помисля дали не искам да даря Сребърния лебед на „Метрополитън“. Знаеше, че аз вече не концертирам. Той вярваше, че Александър е имал „специално отношение“ към музея. Не осъзнаваше, разбира се, че Лебеда не е мой, че да го дарявам...

Едно момче на скейтборд профуча край тях. Друго го последва, криволичейки.

– А Александър наистина ли имаше такова „специално отношение“?

– Не – отвърна тя през смях. – Много пъти е свирил в „Грейс Рейни Роджърз“, но за него, подозирам, това беше просто една от многото концертни зали. Той не се интересуваше особено от музеи, както ти казах. „Специално отношение“ е фраза, която хората използват, за да стимулират щедростта на околните.

– За моята щедрост, предполагам, че става дума сега.

– Лебеда е твой и ти решаваш как да се разпореждаш с него. Но сметнах, че така или иначе трябва да го спомена, като имаме предвид пукнатината.

Той се сепна и се обърна към нея.

– Защо смяташ, че трябва да даря челото на музея?

– Трябва да помислим какво да правим, ако Лебеда не успее да възвърне красотата на звука си – ако Фернан не успее да го накара да пее отново. Може би ще е разумно да се замислим над предложението. Дилърите ще знаят, че той е бил поправян. Тогава предложението от „Метрополитън“ ще бъде най-доброто, което можем да постигнем.

– Ако предположим, че се съглася да се откажа от собствеността си.

– Да, ако предположим, че сториш това – тя нагласи очилата си и кимна. Реката миришеше отблъскващо. Усещаше, че той не е готов да се откаже от онова, което още дори не бе притежавал.

– Клод, мъча се да бъда от полза, реалистка. Разбира се, всички решения ги вземаш ти.

– Не си ли спомняш – протестира той, – че Александър винаги се е възмущавал, когато големите инструменти са били извън употреба, прибрани в шкафа, заключени зад стъклените витрини на музеите?

– Както повечето културни институции, те ще бъдат готови – след кратко изложение – да ти го заемат обратно. Това често е условие при дарението – свириш на инструмента, докато си жив. Но когато кариерата ти свърши, той отива в Мет за постоянно, освен ако не пожелаят пак да го отдадат на някого.

– Те това ли предложиха – просто да им го даря?

– Не, разбира се, не става дума просто за подарък. Кураторът ме увери, че освен данъчните преимущества на едно дарение и заявлението, което той получава от дарителя, могат да направят изгодно предложение. Не за пазарната цена, но за значителна сума.

– И какво предложиха?

– Не са направили твърда оферта. Това трябва да отправят към теб, не към мен. Отклоних ги. Но след поправките, смятам, че все пак ще ни остане голяма сума.

Объркан, той повтори:

– Ни?

Знаеше, че е дошло време и за това да говорят.

– Не искам да кажа, че очаквам да получа половината или нещо такова. Наистина разбирам, че Александър е оставил Лебеда на теб. Но ако сметнеш, че е честно, бих искала да получа достатъчно, та да мога да си позволя да задържа „На път към Суан“ и да платя данъците на останалото наследство.

Той се намръщи и се загледа в реката.

– Търговците вече научили ли са какво се е случило? На страдивариуса, имам предвид.

– Не, доколкото аз знам. Но е трудно подобни неща да останат в тайна в музикалния свят. Пожарът в Стокбридж със сигурност не е бил отразен в нюйоркската преса, макар че повечето от хората, свързани с Тангълуд, са чули за него. За пожара, имам предвид, не за челото.

– Ами ако пък си запази звука? Тогава ще струва повече, отколкото би могъл да плати който и да е музей.

– Да почакаме и ще видим – предложи тя.

В осем същата вечер Мариана и Клод се срещнаха с Пиер Фернан в офиса на Петдесет и седма улица. Донесоха и Лебеда. Бяха се уговорили Пиер да дойде специално да ги приеме, макар все още да не ходеше редовно на работа. Видя им се болнав, ходеше с леко накуцване. Изложбената зала беше тъмна. Отидоха направо отзад в работилницата.