Може би и неговото детство е било самотно като нейното. И той като нея е бил отгледан от родители, които са били вглъбени в кариерата си и в любовните си афери. Нито тя, нито Клод имаха братя или сестри. Александър често й беше казвал: „Не ти трябва брат или сестра, ти си имаш Лебеда. Виж го как седи до теб на задната седалка. И с него нямаш караници!“. И макар да изпитваше невероятна гордост, че семейството й притежава такова съкровище, тя също бе ненавиждала това любимо второ дете, което пътуваше навсякъде с Александър. Лебеда седеше само в първа класа в самолета и обикаляше европейските столици, които Мариана копнееше да види. Но двете с Пилар си седяха вкъщи.

Беше присъствала на бащините си заминавания, застанала точно зад вратата, докато му я държеше отворена. Макси, техният кокер шпаньол, започваше да вие жаловито още в мига, в който господарят му вдигнеше куфара и калъфа на виолончелото и ги занесеше във вестибюла. Самата Пилар не идваше до вратата. Александър отиваше да я търси в „закусвалнята“ и се мъчеше да я целуне за сбогом и тя виждаше как майка й извръща лице. После той профучаваше покрай нея, като я прегръщаше и я потупваше по главата, грабваше чантата си, палтото и челото. Казваше й да бъде добро момиче и й напомняше да се упражнява.

– Грижи се за майка си – винаги й повтаряше, докато вратите на асансьора се затваряха. И макар да изпитваше гордост, че са й възложили такава задача, нямаше никаква представа как, изправена пред бушуващия гняв и тъгата на майка си, да я изпълни достатъчно добре.

След като Александър заминеше, кучето се измъкваше, за да се свие в един ъгъл на студиото му и да скимти. Тогава сякаш мъжделеещият източник на вътрешна светлина у майка й угасваше – сякаш съпругът й контролираше някакъв човешки превключвател. Пилар седеше на масата, пушеше и драскаше припокриващи се кръгчета върху белите полета на Ню Йорк Поуст с парченце от молив.

Понякога Мариана се мъчеше да я ободри, да й предложи план – посещение при баща й в Куинс, пазаруване в „Мейсис“ със спирка в „Чок фул о’нътс“ за по сандвич с крема сирене и стафиди. Тя виждаше, че майка й страда, затова и тя страдаше – не по-малко от болката на майка си, отколкото от заминаването, което я бе причинило. Знаеше, че Пилар почти няма какво да прави в периода, когато Александър го няма, и малцина бяха приятелите, с които да се срещне. Въпреки това тя сякаш не се радваше, когато дъщеря й се връщаше от училище следобед. Не се надигаше от стола си, нито приготвяше закуска или пък питаше как е минал денят й. „Имаш ли много за домашно?“ – най-много да попита тя. Единствените следи от дейността й през деня бяха пълните пепелници, съобщенията за Александър, които записваше на едно тефтерче до ръката си, купчините издания на „Модерна библиотека“, които нарастваха край стола й.

– Мамо, казаха ми да те попитам дали искаш да се включиш като доброволец в училищния базар тази година? На 7 април е събота.

– Моля те, кажи им, че не мога. Баща ти тъкмо ще си пристигне – Пилар винаги знаеше програмата на Александър, но само дните на заминаване и завръщане, никога къде се намира в определен ден. За тази информация Мариана трябваше да се консултира с дневника му върху бюрото. Тя проверяваше програмата му всекидневно и рядко намираше следи, които да покажат дали майка й го е отваряла. Не се случваше често.

– Мисля, че ще е забавно – настоя Мариана. – Обичам да идваш в училище.

Не си спомняше кога за последен път Пилар бе направила подобна визита. Майките на приятелките й непрестанно кръжаха около училищната администрация, работеха усилено да набират средства за дадена кауза или благотворителност в скъпото частно училище, „Уайд уърлд“, което яко се бе вкопчило в претенциите си за прояви на социално съзнание.

– Не ми се нравят особено другите майки – отвърна Пилар. – Носят дълги до земята визонови палта и изискват от прислугата си да работи по дванайсет часа на ден, докато те самите се возят с такси до училище, набират средства за протестни походи и за Фонда за чист въздух, но оставят децата си да ходят сами до дома всеки следобед, където ги посрещат домашните помощници.

Мариана си помисли, че сигурно е приятно на входа да те приветства прислужница и да ти приготвя закуска. Изненада се от презрителния тон на майка си.

– Прислужниците са в къщата – поясни тя, – и някои са наистина много учтиви. Не сме сами.

Семейство Фелдмън не наемаше прислуга. Беше против принципите на майка й, а и не разполагаха с парите за това. Вноските по покупката на Лебеда все още изискваха големи суми. Мариана често решаваше да посети приятелки след училище, страхувайки се да се върне в техния безмълвен апартамент. Но не можеше да остава дълго заради репетиционната си програма. Вкъщи, в присъствието на Пилар, тя се чувстваше най-самотна.

– Все едно, щом изпитваш подобни чувства, защо сте ме изпратили с татко в „Уайд уърлд“?

– Смятах, че ще е полезно за теб. Един господ знае баща ти какво си е мислил.

– Той дойде ли да го види? Заедно ли го избрахте?

– Не, нямаше нито време, нито пък интерес.

Мариана й се примоли отново, този път с тъга.

– Така или иначе много бих искала да работиш на базара!

Пилар запали цигара и пак взе молива.

– Ще разговарям за това с баща ти, ако се обади. Знаеш, че съботният ден е най-натовареният му откъм ученици и той има нужда от мен тук.

– Добре. Благодаря, мамо.

Тя беше чувала баща си да говори с гордост за майчините й принципи, за работата й като основател и директор на балетното училище, което обучаваше таланти сред по-бедните прослойки чрез изкуство и обществена работа. За да постигне това, тя се бе отказала от службата си в Корпуса на Нюйоркския градски балет. Също като родителите си, Пилар имаше изострено чувство към социалната несправедливост и привилегиите. Беше ходила на юг в ранните дни на движението за човешки права и проповядваше расова равнопоставеност в изкуството. Преподаваше в центрове за комунални услуги и клубове, в държавните училища в бедните квартали. Александър разказваше на хората каква борба е водил, за да привлече вниманието й, толкова всеотдайна била тя към училището си и онова, което той наричаше „нейните социалистически идеали“. (Това не беше самата истина, по-късно щеше да открие, че майка й, много влюбена, бе чакала в продължение на няколко години, докато Александър се реши да се ожени за нея.)

– Но, татко, защо тя седи само вкъщи? – попита го веднъж Мариана.

– Защото трябва да се грижи за теб – отвърна той – и иска да се грижи за мен. Моята кариера изисква много от нея. Имам нужда от нея вкъщи, когато се връщам от турнета, и ти се нуждаеш от нея у дома, когато мен ме няма.

Той, изглежда, смяташе, че с това дава ясен отговор и когато тя го погледна объркано, добави раздразнено:

– Не беше подходящо вече тя да работи с тези хора. Помолих я да се откаже, когато ти се роди. Просто за нея стана непрактично да има толкова много ангажименти, които се биеха със собствената ми програма.

Яростта на майка й се изливаше върху Мариана, страничния наблюдател, и я плашеше. Мъчеше се да разбере как бе възможно тя да бе обичала баща й тъй страстно и самоотвержено, толкова да е копняла за вниманието му, че да му посвети живота си, докато същевременно е негодувала срещу успехите му и е бесняла срещу отсъствията му от дома. Когато той се връщаше, тя винаги го наказваше, но той бавно успяваше да я издърпа обратно от мрака. Веднъж Александър намигна на Мариана и й довери:

– Те двамата с Макси са еднакви в това; държат на достойнството си. Трябва търпеливо да ги умилостивяваш.

На сутринта, след като се върна от Бостън, външният звънец иззвъня и един куриер й връчи букет с цветя. Тя разкъса плика. Бележката в него беше от Клод.

Скъпа Мариана,

Надявам се, няма да приемеш за нахално, че ти пиша след последната ни среща. Тази събота имам концерт в „Алис Тъли Хол“, ще свиря Брамс с Уилям Розен. Ще бъде чест за мен и истинско удоволствие, ако на първата ми изява в Ню Йорк бъдеш мой гост – на концерта, на приема и на вечерята след това, която Елинър Либи дава в моя чест. Чувствам, че имаме толкова много причини да се опознаем, да бъдем приятели. Надявам се, че ще се съгласиш да присъстваш. При всички случаи ще оставя за теб билет на касата и ще помоля г-жа Либи да ти изпрати покана.

С приятелски поздрав,

Клод

Тя почувства как я залива вълна на възбуда, силно контрастираща с раздразнението, което изпитваше, откакто напусна Бостън. Дали се бе надявала Клод да се свърже с нея? Много години бяха минали от последната й и единствено сериозна връзка с мъж, с Антон Пиетовски. Нещата не бяха завършили както се надяваше; той я напусна. Тя разви панделката и хартията около букета и се възхити на екстравагантната аранжировка, на щедрия жест и уханието на свежите пролетни цветя. Нямаше дори ваза, която да побере такова количество цветя, ами донесе най-голямата си стъклена халба от кухнята и ги натъпка вътре. Пиетовски й бе правил подобни подаръци – цветя я чакаха във всяка стая, шоколад и шампанско в хотела, хермелинова наметка, за да се загърне върху роклята през зимата и веднъж, на трийсетия й рожден ден, диамантена гривна. Той беше романтик. Може би и Клод също. Или просто се чувстваше виновен.

Постави цветята на една маса, върху която още стоеше снимка на двамата с Антон и баща й, голяма черно-бяла фотография в рамка, направена през 1989 г. Там тя бе на седемнайсет и с нетърпение очакваше да се запознае с великия руски диригент, с петнайсет години по-млад от баща й, който наскоро бе ангажирал Фелдмън да свири концерта на Дворжак под неговата палка в Москва. На снимката Александър, както обикновено, стърчи над групата; Пилар е зад камерата. Антон е прегърнал Мариана, която вече се е превърнала в красавица и е по-висока от него. Те са в Ню Йорк, в апартамента на родителите й, точно преди да започне тържествената вечеря. Зад тях масата вече е сложена.