Излъгах в автобиографията си. Нямам диплома за завършено висше образование. От

пет години работя за работодателя си, но никой нито веднъж не ме помоли да я покажа.

Ченето ми увисва и очите ми се разширяват, докато стоя и чета всички признания, до

които достига погледът ми. Все още нямам представа каква е тази сграда, нито какво мисля

за всички тези признания, лепнати на показ пред целия свят, но докато ги чета, се изпълвам с

усещане за нормалност. Ако всички тези неща са истина, може би животът ми не е чак

толкова лош, колкото ми се струва.

След по-малко от петнайсет минути приближавам към втория прозорец. Прочела съм

по-голяма част от признанията от дясната страна на вратата, когато тя изведнъж се отваря.

Отстъпвам назад, за да не ме удари, като в същото време се боря с непреодолимото желание

да заобиколя вратата и да надникна вътре в сградата.

Една ръка се протяга навън и дръпва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ. Чувам

скърцането на маркера, който се плъзга по пластмасовата табела, докато стоя зад вратата. С

намерението да видя кой пише или да разбера какво е това място, понечвам да заобиколя

вратата, когато ръката отново провесва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ върху

прозореца.

Прихвам, когато чета промените в надписа. Може би това е съдба. Аз самата отчаяно се

нуждая от втора работа, а този някой отчаяно се нуждае от помощ.

Вратата се отваря по-широко и аз ненадейно се озовавам под изпитателния поглед на две

очи, за които гарантирам, че имат повече оттенъци на зеленото, отколкото мога да открия по

изцапаната с боя риза на непознатия. Косата му е черна и гъста и той използва и двете си

ръце, за да я отметне от челото, разкривайки още от лицето си. Очите му са широко отворени

и пълни с тревога, но след като ме оглежда, той въздъхва. Сякаш се уверява, че стоя тъкмо

там, където трябва да бъда, и той е облекчен, че най-сетне съм тук.

Мъжът съсредоточено се взира в мен няколко секунди. Аз пристъпвам от крак на крак и

отмествам поглед настрани. Не защото се чувствам неловко, а защото начинът, по който той

ме изучва, ми действа някак странно успокояващо. Навярно за пръв път, откакто съм

пристигнала в Тексас, долавям, че някой се радва да ме види.

— Дошла си да ме спасиш ли? — пита той, отново привличайки вниманието ми към

очите му. Мъжът се усмихва, придържайки отворената врата с лакът. Оглежда ме

преценяващо от глава до пети и аз неволно се чудя какво си мисли.

Поглеждам към табелата с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и в главата ми се

превъртат милион сценария какво би могло да се случи, ако отговоря на въпроса му с „да“ и

го последвам вътре в сградата.

Най-лошият сценарий, който ми хрумва, е този, който приключва с убийството ми.

Тъжно, ала това не е достатъчно, за да ме възпре, имайки предвид месеца, който бях

преживяла.

— Ти ли предлагаш работа? — питам аз.

— Ако ти си тази, която се кандидатира.

Гласът му е открито дружелюбен. Аз не съм привикнала на открита дружелюбност и не

знам как да я възприема.

— Имам няколко въпроса, преди да се съглася да ти помогна — заявявам, горда от себе

си, че не изглеждам толкова изгаряща от желание да бъде убита.

Той грабва табелката с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и я сваля от прозореца.

Захвърля я вътре, притиска гръб към вратата, разтваряйки я докрай, и с жест ме подканва да

вляза в сградата.

— Всъщност нямаме време за въпроси, но ако това ще те успокои, обещавам, че няма да

те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Гласът му все още е приятен, въпреки казаното. Както и усмивката му, разкриваща два

реда почти идеални зъби и леко крив горен ляв централен резец. Но този незначителен

недостатък в усмивката му всъщност най-много ми харесва в него. Това, както и пълното

пренебрежение към въпросите ми. Мразя въпросите. Може да се окаже, че тази работа няма

да е чак толкова лоша.

Въздъхвам и се промушвам покрай него, за да вляза в сградата.

— В какво се забърквам? — мърморя под нос.

— В нещо, от което няма да искаш да се измъкнеш — заявява той. Вратата зад нас се

затваря, блокирайки цялата естествена светлина в помещението. Това не би било проблем,

ако имаше вътрешно осветление, но такова отсъства. Само лека светлина се процежда откъм

това, което прилича на коридор в другия край на стаята.

Тъкмо сърцето ми започва да тупка по-силно в гърдите, предупреждавайки ме колко съм

глупава да вляза в някаква сграда с един пълен непознат, когато лампите зажужават и

оживяват.

— Извинявай. — Гласът му прозвучава толкова близо, че аз рязко се извъртам точно в

мига, когато първата луминесцентна лампа светва с пълната си мощ. — Обикновено не

работя в тази част на ателието, затова не включвам осветлението, за да пестя енергия.

Сега, когато цялото пространство е осветено, аз бавно обхождам с поглед залата.

Стените са съвършено бели, украсени с различни картини. Не мога да ги разгледам добре,

защото всички са разположени на няколко метра от мен.

— Това художествена галерия ли е?

Той се засмива, което ми се струва необичайно и аз се извръщам с лице към него.

Той ме наблюдава с любопитство, присвил очи.

— Смятам, че „галерия“ е доста силно казано. — Обръща се, заключва предната врата и

минава покрай мен.

— Какъв ти е размерът?

Мъжът прекосява просторното помещение на път към коридора. Аз все още не

проумявам защо съм тук, но фактът, че той пита какъв ми е размерът, ме кара да се чувствам

малко по-обезпокоена, отколкото бях само допреди две минути. Дали се чуди в какъв размер

ковчег ще се побера? Или какъв размер да са белезниците?

Добре де, доста съм обезпокоена.

— Какво имаш предвид? Какъв размер дрехи нося?

Той се извръща с лице към мен и продължава да върви заднишком към коридора.

— Да, какъв размер дрехи носиш. Не можеш да се появиш тази вечер с това одеяние. —

Той сочи към дънките и тениската ми. Кимва ми да го последвам и се обръща, за да поеме по

стълбата, водеща към стаята над нас. Може и да си падам по симпатичен, леко крив преден

зъб, но да следвам непознати в неизвестна посока е вече прекалено. Време е да тегля

чертата.

— Почакай! — подвиквам и спирам в подножието на стълбата. Той спира и се

извръща. — Не може ли поне да ми обясниш за какво е всичко това? Защото започвам да

преосмислям идиотското си решение да се доверя на един напълно непознат.

Той поглежда през рамо към посоката, накъдето води стълбата, а сетне отново към мен.

Въздъхва раздразнено, преди да слезе с няколко стъпала. Присяда и ме гледа право в очите.

Опира лакти на коленете, накланя се напред и спокойно се усмихва.

— Казвам се Оуен Джентри. Аз съм художник и това е моето ателие. Имам изложба след

по-малко от час и се нуждая от някой, който да се занимава с продажбите, а гаджето ми

скъса с мен миналата седмица.

Художник.

Изложба.

След по-малко от час.

И гадже? Не е моя работа.

Пристъпвам от крак на крак, оглеждам още веднъж ателието зад гърба си, сетне

отмествам поглед към него.

— Не трябва ли да имам някаква подготовка?

— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?

Въртя очи.

— Да.

— Смятай се подготвена. Ще ми трябваш най-много за два часа, после ще ти дам две

стотачки и можеш да си вървиш по пътя.

Два часа.

Две стотачки.

Нещо не се връзваше.

— Къде е уловката?

— Няма уловка.

— Защо ти е нужна помощ, след като плащаш по сто долара на час? Трябва да има

уловка. Тук би трябвало да гъмжи от желаещи.

Оуен прокарва длан по брадичката си, движейки я напред-назад, сякаш се опитва да

отнеме напрежението.

— Гаджето ми пропусна да спомене, че напуска и работата си в деня, когато скъса с

мен. Обадих й се преди два часа, когато не се появи да ми помогне да се подготвим за

изложбата. В случая става дума за търсене на служител в последната минута. Може би ти

просто си се озовала на подходящото място в подходящото време. — Той става и се обръща.

Аз не помръдвам от мястото си в подножието на стълбата.

— Ти си направил от гаджето си своя служителка? Това никога не е добра идея.

— Аз направих от своята служителка гадже. Още по-лоша идея. — Той се спира в горния

край на стълбата, извръща се и поглежда надолу към мен. — Как се казваш?

— Обърн.

Погледът му се отмества към косата ми, което е разбираемо. Всички предполагат, че съм

наречена Обърн заради цвета на косата ми, но в най-добрия случай той може да се определи

като ягодоворус. Червен е доста силно казано.

— А какви са презимето и фамилията ти, Обърн?

— Мейсън Рийд.

Оуен бавно отмята глава назад, сякаш издишва въздух към тавана. Аз проследявам

погледа му и поглеждам нагоре, но там няма нищо, освен бели тавански плочи. Той повдига

лявата си ръка, докосва челото си, после гърдите и продължава движението от едното рамо