мащаб. Отпуска ръце на хълбоците и ме чака да смеля информацията.

— На колко си години? — питам го аз.

Очите му се присвиват и той леко свежда глава, преди да отвърне поглед.

— На двайсет и една. — Казва го, сякаш се срамува от възрастта си. Като че ли не му се

нрави, че е толкова млад и явно вече има успешна кариера.

Предполагах, че е по-голям. Очите му не приличат на очи на двайсет и една годишен

младеж. Те са тъмни и дълбоки и аз внезапно се изпълвам с желание да се гмурна в

глъбините им, за да видя всичко, което е видял и той.

Отмествам поглед и съсредоточавам вниманието си върху картините. Отправям се към

тази, която е най-близо до мен и с всяка крачка все повече се убеждавам в таланта, скрит зад

четката на твореца. Когато приближавам, затаявам дъх.

Творбата е някак си тъжна, завладяваща и прекрасна. Върху платното е изобразена жена,

която едновременно излъчва любов, срам и всяко друго чувство помежду им.

— Какво използваш, освен акрилни бои? — питам, пристъпвайки по-близо. Прокарвам

пръст по платното и чувам приближаващите му стъпки. Той спира до мен, но аз не мога да

откъсна очи от картината дори за миг, за да го погледна.

— Използвам различни бои, от акрилни до аерозолни. Зависи от това, което рисувам.

Погледът ми е привлечен от листчето хартия, залепено на стената до творбата. Чета

думите, написани на него.

Понякога се чудя дали ще е по-лесно да съм мъртва, отколкото да бъда негова майка.

Докосвам хартията, сетне поглеждам отново картината.

— Признание?

Когато се извръщам към него, веселата му усмивка е изчезнала. Ръцете му са скръстени

плътно пред гърдите, брадичката му е сведена до тях. Той ме гледа, сякаш е притеснен

заради реакцията ми.

— Аха — отвръща кратко.

Поглеждам към прозореца — към всички листчета, покриващи стъклото. Погледът ми

обхожда залата, мести се от картина на картина и аз забелязвам малки листчета, залепени на

стената, редом с всяка творба.