ненаситна. Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират.

Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая тук и сега.

Той е прав. Аз определено съм гневна и на нашите родители, и на смъртта. Но през

последните дни прекалено често обсъждахме това, за да знаем, че ние изгубихме, а те

спечелиха. В този миг аз просто искам да се съсредоточа върху него, да попия и да се насладя

на всяка негова частица, докато все още имам възможност.

— Ти каза, че има да ми благодариш за толкова много неща. Кое е следващото?

Адам се усмихва и доближава ръка към лицето ми. Палецът му докосва нежно устните

ми и аз имам чувството, че сърцето ми сякаш се устремява към него в отчаян опит да остане

тук, докато празната ми обвивка е принудена да отлети обратно към Портланд.

— Искам да ти благодаря за това, че ми позволи да бъда първият ти мъж — проронва

той. — И затова, че беше моя.

За миг усмивката му го преобразява. Умиращото шестнайсетгодишно момче се превръща

в красив, пълен с живот тийнейджър, спомнящ си първия път, когато се е любил с момичето

си.

Заради думите му и изражението му по лицето ми пробягва смутена усмивка, докато си

припомням онази нощ. Беше преди да узнаем, че той се мести в Тексас. По онова време

знаехме какво го очаква и все още се опитвахме да го приемем. Бяхме прекарали цялата

вечер, обсъждайки всички неща, които можехме да преживеем, ако имахме възможността

завинаги да бъдем заедно. Пътуванията, децата (дори имената им), всички места, където

бихме живели, и разбира се, секса.

Ние предполагахме, че ще имаме страхотен сексуален живот, ако ни бе даден този шанс.

Всичките ни приятели щяха ни завиждат заради нашия сексуален живот. Щяхме да се любим

всяка сутрин, преди да отидем на работа, и всяка нощ, преди да заспим, а понякога и през

деня.

Смяхме се над това, но постепенно разговорът стихна, когато и двамата осъзнахме, че

това беше единствената част от нашата връзка, която все още можехме да контролираме. За

всичко останало от бъдещето нямахме право на глас, но навярно имахме възможността да

споделим това единствено лично преживяване, което смъртта никога нямаше да може да ни

отнеме.

Дори не го обсъдихме. Не беше нужно. Още щом той ме погледна и аз видях мислите си,

отразени в очите му, започнахме да се целуваме и не спряхме. Целувахме се, докато се

събличахме, докато се докосвахме, докато плачехме. Целувахме се, докато изпитахме

върховното удоволствие и дори и тогава, продължихме да се целуваме, празнувайки нашата

малка победа в тази битка срещу смъртта и времето. И все още се целувахме, когато той ме

прегръщаше, след като лежахме отмалели и Адам ми прошепна, че ме обича.

Така, както ме притиска в обятията си и ме целува сега.

Ръката му докосва шията ми и устните му разтварят моите с печалната обреченост, с

която човек отваря прощално писмо.

— Обърн — шепнат устните му до моите, — толкова много те обичам.

Усещам вкуса на сълзите си в нашата целувка и се ненавиждам, задето моята слабост

съсипва сбогуването ни. Той се отдръпва от устните ми и притиска чело към моето. Аз

поемам повече въздух, отколкото ми е нужен, но паниката ме завладява, прониква дълбоко в

душата ми, заличавайки всички мисли. Тъгата пропълзява като топлина в гърдите ми и

колкото повече приближава към сърцето ми, толкова по-силно усещам непреодолимия й

натиск.

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. — Гласът му е задавен от

сълзите, когато свежда поглед към мен. — Нещо, което мога да запазя за себе си.

Той ме моли за това всеки ден и всеки ден аз му споделям нещо, което никога досега не

съм изричала на глас. Мисля, че това го успокоява — да знае за мен неща, които никой

никога няма да узнае. Затварям очи и мисля, докато ръцете му продължават да галят кожата

ми навсякъде, докъдето той може да достигне.

— Никога не съм разказвала на никого какви мисли минават през главата ми вечер,

преди да заспя.

Ръката му спира на рамото ми.

— И какви мисли минават през главата ти?

Отварям очи и поглеждам право в неговите.

— Мисля за всички хора, които искам да умрат вместо теб.

Отначало Адам не отговоря, но накрая ръката му възобновява движенията си, плъзва се

надолу по моята, докато не достига до пръстите ми. Дланта му захлупва ръката ми.

— Обзалагам се, че не си стигнала много далеч.

Насилвам се да се усмихна вяло и поклащам глава.

— Напротив. Наистина стигам доста далеч. Понякога изричам всяко име, което знам, а

след това започвам да изреждам имена на хора, които никога досега не съм срещала. Дори се

случва да си измислям имена.

Адам знае, че не мисля наистина това, което казвам, но се чувства добре да го чуе.

Палецът му избърсва сълзите от бузата ми и аз отново се сърдя на себе си, че не мога да

издържа дори десет минути, без да заплача.

— Прости ми, Адам. Наистина се опитах с все сили да не плача.

Очите му се смекчават, когато ми отвръща:

— Ако днес беше излязла от тази стая, без да пророниш нито една сълза, това щеше да

ме съсипе.

При тези думи спирам да се боря с напиращия солен поток. Сграбчвам в юмрук ризата

му и се разридавам на гърдите му, докато той ме прегръща. През сълзите се опитвам да чуя

ударите на сърцето му, раздирана от желанието да прокълна тялото му, задето е толкова

слабо.

— Толкова много те обичам. — Гласът му е задъхан и изпълнен със страх. — Винаги ще

те обичам. Дори и когато не мога.

При тези думи сълзите ми рукват още по-силно.

— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.

Вкопчваме се един в друг, докато ни залива толкова мъчителна и задушаваща тъга, че ти

е трудно да искаш да живееш отвъд нея. Казвам му, че го обичам, защото той трябва да го

знае. Отново и отново повтарям любовните думи. Продължавам да ги мълвя, произнасяйки

ги повече пъти, отколкото съм ги изричала досега на глас. Всеки път, когато ги казвам, той

ми отвръща със същото. Толкова много пъти ги произнасяме, че вече не съм сигурна кой след

кого повтаря, но не спираме да ги изричаме отново и отново, докато брат му Трей не докосва

ръката ми и не ми казва, че е време да тръгвам.

Продължаваме да ги мълвим, докато се целуваме за последен път.

Продължаваме да ги изричаме, докато се прегръщаме.

Не спираме да ги казваме, докато отново се целуваме за последен път.

Аз все още продължавам да ги нашепвам…

Глава 1

ОБЪРН

Размърдвам се неспокойно на стола, когато той ми съобщава тарифата си на час. Няма

начин да си я позволя с моя доход.

[1]

— Работите ли на принципа „пълзяща скала“ ? — интересувам се аз.

Той се опитва да не се мръщи, но бръчките около устата му стават още по-забележими.

Слага ръце върху махагоновия плот на бюрото, сплита пръсти и притиска една о друга

възглавничките на палците си.

— Обърн, това, за което ме молиш, струва пари.

Виж ти, нима?

Мъжът се обляга назад в стола и сключва ръце върху корема си.

— Адвокатите са като сватбите. Получаваш това, за което плащаш.

Нямам кураж да му изтъкна ужасната аналогия. Вместо това, свеждам поглед към

визитката в ръката си. Той е горещо препоръчан като изключително способен в професията и

аз знаех, че ще струва много пари, но нямах представа, че ще е чак толкова скъпо. Ще ми е

нужна втора работа. Може би дори трета. Всъщност май ще се наложи да ограбя някоя

проклета банка.

— И няма никаква гаранция, че съдията ще отсъди в моя полза?

— Мога единствено да обещая, че ще направя всичко по силите си, за да издействам

решение, благоприятно за теб. Съдейки по документите, фигуриращи в делото в Портланд, ти

сама си се поставила в доста трудно положение. Това ще отнеме време.

— Времето е всичко, което имам — мърморя аз. — Ще се върна веднага, след като

получа чека за първата си заплата.

Той възлага на секретарката си да ми определи нова среща и ме отпраща. Аз се озовавам

отново навън в тексаската жега.

Вече три седмици живея тук и всичко е такова, каквото очаквах: горещо, влажно и

самотно.

Отраснала съм в Портланд, щата Орегон, и предполагах, че там ще прекарам остатъка от

живота си. Посетих Тексас веднъж, когато бях на петнайсет и макар че онова пътуване не

беше приятно, не съжалявам за нито една секунда от него. За разлика от сега, когато съм

готова на всичко, за да се върна обратно в Портланд.

Надявам слънчевите очила и се отправям към апартамента си. Да живееш в центъра на

Далас съвсем не е като да живееш в центъра на Портланд. Поне в Портланд мога да стигна

пеша почти до всяка част на града. Далас е голям град и се простира на обширна площ.

Споменах ли горещината? Тук е направо жежко. Наложи се да продам колата си, за да си

позволя да се преместя тук, така че сега мога да избирам между придвижването с