— Изгуби ли се? — попита я той.

— Не. Да. Не.

Тя се огледа наоколо, сякаш тъкмо бе пристигнала от друга планета.

— Просто се разхождах. Май съм навлязла в нечия собственост.

— Така е. Искаш ли да изчакаш минутка, докато отида да си взема пушката?

— Всъщност не. Явно това е хижата ти.

— Брей, уцели и двата пъти.

— Хубава е — отбеляза тя, като се загледа в семплата дървена постройка и широката тераса, на която имаше маса и стол. — Уединено е — добави. — Съжалявам.

— Аз пък не. Обичам уединението.

— Имах предвид… е, знаеш какво имах предвид.

Рийс си пое дълбоко дъх и завъртя нервно капачката на шишето с вода. По-лесно й беше с непознати. Непоносими й бяха съжалението и загрижените погледи на хората, които я познаваха.

— Пак го правиш. Гледаш ме вторачено. Невъзпитано е.

Той повдигна вежда. Рийс винаги се бе възхищавала на хора, които успяваха да изпълнят този номер, сякаш имаха отделен комплект мускули за всяка вежда. Броуди се наведе и вдигна бутилка бира от земята.

— Кой решава тези неща? Имам предвид, кое е грубо и невъзпитано? — попита той весело.

— ОПГ.

Нужна му бе само секунда.

— Обществото за предотвратяване на грубостите? Мислех, че вече не съществува.

— Не, продължават добрата си работа. Но на тайни места.

— Прадядо ми беше член на ОПГ, но не говорим много за него, тъй като беше абсолютен задник.

— Е, във всяко семейство има по някоя черна овца. А сега ще те оставя да си четеш на спокойствие.

Тя отстъпи назад, а Броуди се зачуди дали да я покани на една бира. Но това щеше да е жест без прецедент и май не бе разумно да го прави. Внезапно рязък и силен звук наруши тишината.

Рийс се просна на земята, покрила главата си с ръце, като войник в окоп.

Първата реакция на Броуди бе да се засмее. Гражданка! Но после, когато Рийс не помръдна, нито издаде някакъв звук, осъзна, че става дума за нещо повече. Спусна крака от хамака и се изправи.

— Зловещият звук е от ауспуха на пикапа на Карл Сампсън. Истинска развалина е.

— Ауспух…

Броуди я чу как си повтаря думата шепнешком и забеляза треперенето й.

— Точно така — потвърди той и постави ръка на рамото й, за да я успокои, но тя се сви уплашено.

— Недей! Не ме докосвай! Не ме докосвай! Недей! Остави ме за минута.

— Добре — съгласи се той и се протегна да вземе шишето вода, което бе излетяло от ръцете й, когато се просна на земята. — Искаш ли си водата?

— Да. Благодаря.

Тя пое бутилката, но не успя да отвърти капачката, тъй като ръцете й силно трепереха. Без да каже и дума, Броуди взе шишето, отвори го и й го подаде.

— Добре съм. Просто се стреснах.

Стресна се друг път, каза си той.

— Помислих, че е изстрел — добави Рийс.

— Тук често ще чуваш изстрели. Ловният сезон още не е почнал, но хората се упражняват. Тук е Дивият запад, слабаче.

— Разбира се. Да, нормално е да го правят. Ще свикна.

— Ако искаш да се разхождаш из горите и планините, трябва да облечеш нещо ярко — червено или оранжево.

— Да, прав си. Разбира се. Следващия път ще внимавам.

Лицето й поруменя, според Броуди от срам. Рийс се надигна от земята, но дишането й си остана затруднено. Тя се опита да изтръска полепналите по дрехите й треви и боклуци.

— Е, това е краят на развлекателната ни програма — каза тя. — Наслаждавай се на остатъка от деня си.

— Това и възнамерявам да направя.

Броуди си помисли, че някой по-готин тип вероятно би настоял да я изпрати до града или поне би й предложил да поседне. Но той просто не беше готин тип.

Рийс се отдалечи на известно разстояние, после метна поглед през рамо.

— Между другото, аз съм Рийс.

— Знам.

— А. Добре. Ще се видим по-късно.

Да, това не може да се избегне, помисли си той, загледан в нея. Интересна жена с уплашени и големи като на сърна очи. И красива. А ако сложи още шест-седем кила, ще е направо сексапилна.

Но най-вече го заинтригува страхът й. Винаги се опитваше да разбере какво се върти в мислите на хората. А Рийс Гилмор очевидно бе преживяла интересни случки.



Рийс не отместваше очи от езерото, лодките и лебедите. Разходката й покрай него щеше да е доста дълга, но пък щеше да й даде време да се успокои и да забрави за преживяния срам. Започваше да я мъчи главоболие, но това не бе страшно. Ще вземе хапче, когато се прибере в хотела.

Стомахът й бе свит на топка, но и това не я притесни. Важното бе, че не бе повърнала и не се бе изложила напълно.

Защо, по дяволите, не бе сама в гората, когато проклетият ауспух изтрещя? Разбира се, ако бе сама, вероятно още щеше да лежи на земята и да скимти уплашено.

Броуди поне се отнесе небрежно към инцидента. Ето ти водата, стегни се. Много по-лесно й бе да се справи с подобно отношение, отколкото с нежните ласки и успокоявания.

Слънцето заблестя в очите й и тя бръкна в раницата, за да извади тъмните си очила. После си заповяда да вдигне глава нагоре и да върви с нормална крачка. Дори успя да се усмихне на двойката, с която се размина. После пък махна на шофьора, който я поздрави от колата си. Най-сетне стигна до главната улица на градчето.

Администраторката на хотела я поздрави усмихнато и я попита дали разходката й е доставила удоволствие. Рийс й потвърди, но думите й прозвучаха фалшиво.

Нямаше търпение да се скрие в стаята си.

Качи се по стълбите и извади магнитната карта. Влезе в стаята и се облегна на вратата.

Провери два пъти ключалките, изпи си лекарство то и се сви на леглото, напълно облечена. Не свали дори обувките и тъмните очила.

Затвори очи и се предаде на умората от опитите да се преструва на нормална.

4.

Пролетната буря навя двайсет сантиметра влажен тежък сняг и превърна езерото в пенлива сива повърхност. Някои от местните се движеха наоколо със снегомобили, а хлапетата, намъкнали зимни те си дрехи, се забавляваха да правят снежни човеци по брега.

Широкоплещестият Линт си правеше почивки от почистването на снега, като се отбиваше да напълни термоса си с кафето на Джоуни и да се оплаче от хапливия вятър.

Рийс бе изпитала силата на вятъра лично, когато отиваше на работа сутринта. Духаше зловещо из каньона и по езерото и навяваше преспи. Виеше в прозорците лудо и проникваше през всички пластове дрехи.

Токът спря и Джоуни навлече палтото и ботушите си, за да излезе навън и да пусне генератора.

Кошмарният му вой се смеси с писъка на вятъра и бумтенето на снегорина на Лин. Рийс се зачуди, че всички наоколо не откачаха от неспирния шум.

Но хората продължаваха да идват в ресторанта. Линт напусна машината си, за да се порадва на огромна купа с бизонски гювеч. Карл Сампсън, със зачервени от студа бузи, се настани до него и се захвана с обилна порция руло „Стефани“ и две парчета пай.

Хората влизаха и излизаха непрестанно. Някои оставаха по-дълго. Всички търсеха хубава храна и компания. Контактът със себеподобните им и топлите ястия им напомняха, че не са сами.

Рийс също се почувства по-спокойна и весела, докато печеше, вареше и режеше.

Но след като смяната й свършеше, нямаше да има гласове и близост. Рийс се замисли за хотелската стая и реши да се отбие в бакалията, за да купи резервни батерии за фенера си. Просто за всеки случай.

— Зимата не се предава — каза й Мак, докато й ги подаваше. — Ще трябва отново да поръчам батерии. Почти ги свърших. Както и хляба, яйцата и млякото. Защо хората винаги се зареждат с хляб, яйца и мляко по време на буря?

— Сигурно искат да си правят пържени филии.

Той се засмя весело.

— Може и така да е. Как се справяш в ресторанта на Джоуни? Не съм се отбивал там откак бурята започна. По принцип обичам да наобикалям всички заведения, когато времето е толкова лошо. Струва ми се, че това влиза в кметските ми задължения.

— Генераторът работи идеално, така че няма да затваряме. Виждам, че и ти също нямаш намерение да се прибереш у дома.

— Да, не обичам да затварям магазина. Линт разчисти пътищата, а и токът ще бъде пуснат след час-два. Бурята преминава.

Рийс погледна през прозореца.

— Така ли?

— Да. Още преди да пуснат тока, бурята ще е отминала. Ще видиш. Единствената истинска неприятност, която ни причини, бе срутването на покрива на бараката на Кланси. Но пък вината си е негова. Отдавна трябваше да го ремонтира, пък и не бе изринал снега. Кажи на Джоуни, че ще се отбия да ви видя при първа възможност.

След малко повече от час прогнозата на Мак се изпълни. Вятърът зашепна кротко, а джубоксът изтрака и зазвуча песен на Доли Партън.

Макар снегът и вятърът да напуснаха града, Рийс ги виждаше да вилнеят високо в планината. Изпита благодарност, че можеше да си стои на топло и уютно в хотелската стая и да наблюдава природата отдалеч.

Приготвяше казани с яхнии и супи по рецептите на Джоуни, печеше тонове месо, риба и зеленчуци. В края на всяка смяна си броеше бакшишите и ги натъпкваше в плик, който държеше в сака си.

По някое време вечер Джоуни пъхваше чиния с храна под носа й. Рийс ядеше в ъгъла на кухнята, докато месото цвъртеше на скарата, а хората седяха в ресторанта и клюкарстваха.



Три дни след бурята Рийс разбъркваше тенджера с гювеч, когато Ло влезе в кухнята.

— Нещо ухае великолепно — каза той, като задуши въздуха.

— Супа с тортиля — обясни Рийс, която най-после бе убедила Джоуни да й позволи да приготви една от собствените си рецепти. — Много е хубава. Искаш ли купичка?

— Говорех за теб, но не бих отказал и супата.

Тя му подаде приготвената порция и се протегна да вземе нова купичка. Ло се плъзна зад нея и също вдигна ръка нагоре. Класически ход, помисли си Рийс. Но бързата й стъпка настрани бе също така класическа.

— Благодаря, взех я. Майка ти е отзад в офиса, ако искаш да я видиш.