Вписа новите си преживявания в дневника си, после се спазари със себе си колко лампи да остави запалени през нощта. Беше първата й нощ на новото място. Имаше право да остави лампата на бюрото светната, както и онази в банята. Всъщност банята не се броеше. Светлината там бе само за безопасност и удобство. Можеше да й се наложи да стане да се изпишка през нощта.

Рийс извади фенера от раницата си и го остави до леглото. Ами ако токът спреше заради някой пожар? Все пак тя не бе единствената в хотела. Някой можеше да заспи с цигара в ръка или пък хлапе да се заиграе с кибрит.

Тогава сградата щеше да избухне в пламъци посред нощ и щеше да й се наложи да се измъква бързо. Фенерът до леглото й просто означаваше, че е добре подготвена.

Лекото дразнене в гърдите я накара да се замисли замечтано за приспивателните в несесера й. Те заедно с антидепресантите представляваха спасителния й пояс. Но пък бяха изминали месеци откак бе взела приспивателно за последен път, а и сега бе достатъчно изморена, за да заспи без помощта на хапчета. Пък и ако станеше пожар, реакциите й щяха да са забавени и можеше да изгори или да умре от задушаване от пушека.

Мисълта за подобна възможност я накара да седне на крайчеца на леглото и да се наругае заради прекалено развинтеното си въображение.

— Престани, Рийс. Време е да си лягаш. Трябва да станеш рано и да се заемеш с работата си като нормален човек.

Огледа ключалките за последен път и се пъхна в леглото. Лежеше неподвижно и се вслушваше в биенето на сърцето си. Опитваше се да долови странни шумове от съседните стаи или отвън.

В безопасност съм, напомни си тя. Пълна безопасност. Няма да стане пожар. Няма да избухне бомба. Никой няма да нахлуе в стаята ми, за да ме убие.

Небето няма да се продъни.

Но все пак остави телевизора да работи и се приспа със стария черно-бял филм.



Болката бе толкова шокираща и зверска, че тя дори не можа да изпищи. Кошмарна тежест се стовари върху гърдите й и смаза дробовете й. Опита да си поеме дъх, но болката бе прекалено силна, а обхваналият я ужас дори я надминаваше.

Те бяха отвън, някъде в тъмното. Чуваше ги. После чу експлозиите и разбиването на стъкла. И най-страшното — писъците.

Смеховете обаче бяха по-зловещи от писъците.

— Джини? Джини?

Не, не плачи. Не издавай звук. По-добре да умреш тук, в тъмното, отколкото те да те намерят. Но те идваха за нея, а тя не можеше да сдържи хлиповете и тракането на зъбите си.

Внезапната светлина я заслепи.

— Имаме оцеляла!

Тя зарита, за да се освободи от ръцете, които се протегнаха към нея.



Събуди се обляна в пот, грабна фенера и го стисна като оръжие.

Имаше ли някой в стаята? До вратата? Или пред прозореца?

Рийс седна в леглото разтреперана и наостри уши.

Час по-късно, когато будилникът иззвъня, тя все още седеше в леглото напрегната, стиснала фенера. Всички лампи в стаята светеха.

3.

След кошмарната паника през нощта не бе лесно да се изправи срещу хората в кухнята и да се преструва на нормална. Но не само бе останала без пари, а и бе обещала да е там точно в шест часа.

Единствената друга възможност бе да отстъпи и да прати по дяволите всички месеци, в които бе постигнала известен напредък. Знаеше, че само с едно телефонно обаждане щеше да бъде спасена.

Но това щеше да е краят.

Рийс реши да действа бавно и стъпка по стъпка. Обличането бе победа, излизането от стаята — втора. Разходката до ресторанта бе истински триумф. Въздухът беше студен — зимата все още не се предаваше. Дъхът излизаше от устата й на бели облачета, които едва се забелязваха в здрача. Силуетите на планините се очертаваха на фона на развиделяващото се небе. Подножието им бе потънало в мъгла. Тя се надигаше от езерото на леки облаци, тънки като крилцата на вълшебна фея.

Всичко изглеждаше невероятно красиво и спокойно. Сърцето й заби учестено, когато забеляза някакво движение в мъглата. Но се успокои, когато съзря силует на животно. Лос, елен или сърна. Не можеше да е сигурна от това разстояние.

Животното наведе глава, за да пие вода от езерото. В същия момент Рийс чу птичи песни. Поиска й се да седне на тротоара и да наблюдава изгрева на слънцето.

Поуспокоена, тя продължи разходката си. Щеше да й се наложи да се справи с кухненската работа, хората и вечните въпроси, които измъчваха любопитните, колчем се появеше ново лице. Не можеше да си позволи да закъснее, нито да нервничи. Господ знаеше, че не изпитваше абсолютно никакво желание да привлича вниманието към себе си.

Запази спокойствие, заповяда си тя. Съсредоточи се. За да си помогне, започна да рецитира откъси от стихотворения, като наблягаше на ритъма на думите. Внезапно осъзна, че говори на глас, и се стресна. Но си напомни, че наоколо нямаше жив човек. След минута стигна до вратата на „Ангелска храна“.

Заведението бе обляно от ярка светлина и това поуталожи напрежението й. Вътре някой се движеше енергично. Да, Джоуни бе вече в кухнята. Никога ли не спеше тази жена?

Рийс си нареди да почука на вратата. Да се усмихне и да махне с ръка. А след като веднъж влезеше вътре, щеше да удави тревогите си в работа.

Но ръката й тежеше като олово и отказваше да се помръдне. Пръстите й бяха сковани и безпомощни.

— Проблеми с вратата ли имаш?

Рийс подскочи стреснато и се извърна назад. Линда-Гейл затръшна вратата на малката си кола.

— Не. Не. Аз просто…

— Унесе ли се? Имаш вид на недоспала.

— Ами май не спах достатъчно снощи.

Хладният въздух като че ставаше все по-студен след всяка стъпка, която Линда-Гейл правеше към нея. Яркосините очи, толкова дружелюбни предишния ден, гледаха враждебно.

— Закъсняла ли съм? — притеснено попита Рийс.

— Учудена съм, че изобщо се появяваш на работа след нощта, която сигурно си прекарала.

Рийс си припомни как бе седяла уплашена в леглото, стиснала фенера и заслушана в непознатите шумове.

— Откъде знаеш?…

— Ло има репутация на издръжлив.

— Ло? Не… Ох!

Изненада, примесена с развеселеност, поотпусна нервите й.

— Ние не… аз не… Господи, Линда-Гейл, познавам го едва от десет минути. Нужен ми е поне един час, преди да проверя нечия издръжливост.

Линда-Гейл отдръпна ръка от вратата и присви очи.

— Не скокна ли в леглото с Ло?

— Не.

Е, поне с това можеше да се справи.

— Да не съм нарушила градските традиции? Ще ме уволнят ли? Или ще ме арестуват? Ако да спя с клиентите влиза в служебните ми задължения, трябваше да ме уведомят предварително и да ми предложат повече от осем долара на час.

— Хм, тази клауза от договора е доброволна. Извинявай — усмихна се Линда-Гейл засрамено. — Наистина съжалявам. Нямах право да си вадя изводи и да ти се нахвърлям само защото си тръгнахте заедно снощи.

— Ло ме изпрати до хотела, предложи да пийнем, но аз отказах. После ми предложи да ми покаже района, който мога и сама да разгледам, накрая ме покани на езда. Не яздя, но може и да опитам. Ло получава шестица за външен вид и още една за поведение и маниери. Но не знаех, че имаш нещо общо с него.

— С Ло? Пфу — изсумтя Линда-Гейл. — Нямам нищо общо с него. Вероятно съм единствената жена под петдесет в радиус от двеста километра, която не е споделяла леглото му. Според мен, курвата си е курва, независимо дали е жена или мъж.

Келнерката сви рамене, после отново се взря в лицето на Рийс.

— Но наистина изглеждаш изтощена.

— Не спах добре. Първа нощ на ново място, нова работа. Нерви.

— Забрави за тях — нареди й Линда-Гейл, като отвори вратата и я погледна отново дружелюбно. — Ние тук не сме страшни.

— Вие двете цял ден ли ще стоите отвън. Не ви плащам, за да клюкарствате.

— Едва шест и пет е, Джоуни. Я престани. А като говорим за плащане, ето ти дела от вчерашните бакшиши, Рийс.

— Че аз нямам дял. Не съм сервирала по масите.

Линда-Гейл бутна плика в ръката й.

— Според правилата на ресторанта, готвачката получава десет процента от бакшишите. Вярно, че ни дават парите за обслужването, но ако храната е скапана, и ние няма да спечелим нищо.

— Благодаря.

Е, не съм напълно фалирала, помисли си Рийс, като натъпка плика в джоба си.

— Не харчи всичко наведнъж.

— Свършихте ли вече с дрънкането? — попита Джоуни, като се облегна на бара. — Линда-Гейл, започвай да подреждаш масите. Рийс, готова ли си откараш кльощавия си задник в кухнята и да поработиш?

— Да, госпожо. А, за малко да забравя — добави Рийс, като грабна престилката си. — Синът ти е адски чаровен, но спах сама снощи.

— Момчето явно не го бива вече.

— Не бих казала. Но докато съм в града, възнамерявам да спя сама.

Джоуни остави настрани купата с тестото за палачинки.

— Не си ли падаш по секса?

— Напротив — отговори Рийс, като застана до мивката, за да си измие ръцете. — Но в момента не влиза в списъка ми с належащи задачи.

— Тоя списък сигурно е доста кратък и тъжен. Можеш ли да правиш бухти?

— Да.

— Добре. Много се търсят в неделя. Както и палачинките. А сега започвай с бекона и надениците. Ранните посетители ще се появят всеки момент.

Малко преди обяд Джоуни пъхна в ръцете на Рийс чиния с палачинки, пържени яйца и бекон.

— Отивай отзад и сядай да ядеш — нареди й тя.

— Тук има достатъчно за двама души.

— Да, ако и двамата страдат от анорексия.

— Не страдам от анорексия — заяви Рийс и забоде вилицата си в яйцата, сякаш за да го докаже.

— Влез в офиса ми отзад и седни. Имаш двайсет минути.

Рийс бе виждала кабинета на Джоуни, който бе изключително малък.

— Слушай, имам проблем с тесните пространства — каза тя.

— Страхуваш се от тъмното и те мъчи клаустрофобия. Ужас! Добре, иди седни на бара тогава. Все още разполагаш с двайсет минути.