Рийс изпълни нареждането. След минута Линда-Гейл постави чаша чай пред нея и й намигна. Сетне весело поздрави мъжа, който тъкмо се бе настанил до Рийс.

— Здрасти, докторе. Обичайното ли?

— Неделният холестеролен специалитет, Линда-Гейл. Денят ми за отдаване на забранени удоволствия.

— Веднага. Джоуни — провикна се тя, без да си направи труда да запише поръчката. — Докторът е тук. Докторе, запознай се с Рийс, новата ни готвачка. Рийс, да ти представя доктор Уолъс. Може да излекува всичко, което те мъчи, но не го оставяй да те подмами в игра на покер. Голям мошеник е.

— Хайде, хайде, как ще подмамя новодошлите, ако говориш така? — усмихна се мъжът, като се нагласи по-удобно и кимна на Рийс. — Чух, че Джоуни е назначила готвачка, която знае какво да прави в кухнята. Как си?

— Добре, благодаря.

Рийс положи усилие да си напомни, че докторът не е издокаран в бяла престилка и не се протяга към нея със спринцовка в ръка.

— Работата ми харесва — добави тя.

— Най-хубавата неделна закуска в Уайоминг се предлага в ресторанта на Джоуни. В хотела правят огромна шведска маса за туристите, но умните хора идват тук — каза той, като се облегна назад и отпи от кафето, което Линда-Гейл бе сложила пред него. — Почвай да ядеш, докато е още топло — посъветва той Рийс, която изучаваше храната, сякаш бе сложна кръстословица.

Сетне й разказа, че е градският доктор от почти трийсет години. Пристигнал в градчето като млад, в отговор на обява, публикувана във вестника в Ларами.

— Търсех приключения — обясни с лек западняшки акцент. — Влюбих се в това място и в едно красиво момиче на име Сюзън. Отгледах и трите си деца тук. Най-големият ми син също стана лекар. В момента кара стажа си в Шайен. Второто ми дете — сладката Ани — се омъжи за фотограф, който прави снимки за „Нешънъл джиографик“. Преместиха се чак във Вашингтон. Внукът ми също е там. Най-малкото ми дете е в Калифорния, учи философия. Нямам представа за какво ще философства, но той така си реши. А любимата ми Сюзън почина преди две години от рак на гърдата.

— Съжалявам.

— Да, лоша работа — кимна той, като погледна венчалната си халка. — Все още я търся до себе си, когато се събудя сутрин. Сигурно винаги ще го правя.

— Заповядай, докторе — каза Линда-Гейл и постави чиния пред него.

Келнерката и лекарят се засмяха весело, когато Рийс се вторачи с ококорени очи в порцията.

— Докторът ще си изяде абсолютно всичко — заяви Линда-Гейл, преди да се отдалечи.

Чинията съдържаше огромна купчина палачинки, омлет, дебело парче шунка и три наденици.

— Не можеш да изядеш всичко това — възкликна Рийс.

— Гледай и се учи, момиченце. Гледай и се учи.

Рийс си помисли, че възрастният мъж изглеждаше в чудесна форма, като човек, който яде здравословна храна и спортува редовно. Лицето му бе червендалесто и слабо, с дружелюбни кафяви очи, скрити зад очила с метални рамки.

Докторът нападна закуската си като прегладнял шофьор на камион.

— Имаш ли семейство на Изток? — попита я той.

— Да, баба ми е в Бостън.

— Там ли се научи да готвиш?

Рийс не можеше да откъсне очи от чинията му, където храната намаляваше невероятно бързо.

— Да, там започнах. Учих в кулинарния институт във Вермонт, после изкарах една година в Париж. В „Кордон бльо“.

— Кулинарен институт и Париж. Лъскава работа — засмя се докторът.

— Моля?

Осъзна внезапно, че само за две минути е разказала прекалено много за себе си.

— Не е толкова лъскаво, колкото напрегнато — каза тя. — А сега трябва да се връщам на работа. Радвам се, че се запознахме.

Рийс изкара обедната смяна. Остатъкът от следобеда и вечерта й бяха свободни, така че реши да излезе на дълга разходка. Можеше да обиколи езерото и да проучи горите и потоците. Да направи снимки и да ги изпрати по имейла на баба си. Да се порадва на чистия въздух, да поспортува и да се измори.

Обу туристическите си обувки и натъпка в раницата си всичко, което ръководството препоръчваше за разходки под двайсет километра. Потегли към езерото, където си намери чудесно местенце да поседне и да прочете брошурите, които бе взела от хотела.

Реши, че всеки път, когато има свободно време, ще обикаля околностите. Чувстваше се по-добре и по-спокойна на открито.

През първия почивен ден щеше да поеме нагоре по една от по-леките пътеки и да разгледа реката. Но засега бе разумно да следва препоръките на ръководството и първо да свикне с новите обувки.

Тръгна напред бавно. Това поне бе едно от предимствата на сегашния й живот — рядко й се налагаше да бърза. Можеше да прави каквото си поиска и когато й хрумне. Никога преди не бе разполагала с времето си по този начин. През изминалите осем месеца бе видяла и направила повече, отколкото през всичките двайсет и осем години от живота си. Може и да бе малко смахната, и със сигурност бе невротична, пълна с фобии и я гонеше параноя, но вече бе успяла да се възстанови донякъде и се трудеше прилежно да си върне душевното равновесие.

Никога вече нямаше да е каквато бе преди — енергична, амбициозна гражданка. Но откри, че харесваше личността, в която се превръщаше. Сега обръщаше повече внимание на подробностите, които преди изобщо не забелязваше. Да речем, играта на светлините и сенките, шумът на водата, приятното усещане за влажна земя под краката й.

Можеше да спре ето тук и да наблюдава как красив жерав се издига над езерото, безмълвен като облак. Или пък да се радва на леките вълнички, предизвика ни от гребането на момче в червен каяк.

Сети се за фотоапарата прекалено късно, за да направи снимка на жерава, но засне момчето в червената лодка, искрящата синя вода и отражението на планината в нея.

Помисли си, че трябва да напише кратки бележки към всяка снимка. По този начин баба й щеше да се почувства като част от приключението. Рийс знаеше, че баба й се тревожи за нея, но не можеше да направи нищо по въпроса, като изключим редовните писма по имейла и телефонните обаждания, в които й съобщаваше къде е и с какво се занимава.

Е, невинаги споделяше цялата истина.

Около езерото бяха разпръснати къщи и вили. Някакво семейство се наслаждаваше на великолепния ден и неделното барбекю — печено пиле, картофена салата, шишчета със зеленчуци, полети обилно с бира и чай с лед.

Куче се втурна след синя топка, метната в езерото. Хубаво момиче стоеше на брега, смееше се весело й подвикваше окуражително. Животното захапа топката, доплува до сушата, разтърси се лудо и опръска господарката си. Пръските заблестяха като диаманти под слънчевите лъчи.

Лаят на кучето бе изпълнен с дива радост, когато момичето отново хвърли топката.

Рийс извади шишето с вода, отпи щедра глътка и навлезе сред вечнозелените дървета.

Надяваше се да види някой лос или сърна. Или дори елен. Може би същия, когото бе видяла рано сутринта да пие вода от езерото. Е, предпочиташе да мине без мечките, за които се споменаваше в брошурите и туристическото ръководство, макар там да пишеше, че животните избягват контакт с хората.

Все пак някоя мечка можеше да е в лошо настроение днес и да реши да изкара гнева върху нея.

Добре де, щеше да внимава. Нямаше да се отдалечава прекалено много и да се отклонява от пътеката.

Тук е по-хладно, помисли си тя. Слънцето не можеше да достигне преспите, а водата на поточето ромолеше по парчета лед.

Рийс тръгна покрай потока и се заслуша в нежните му звуци. След известно време откри следи от животно и се развълнува. Какво ли беше? Любопитна да узнае, тя извади ръководството от раницата си.

Леко шумолене я накара да застине на място. Не се знаеше кой бе по-изненадан — Рийс или едрият елен срещу нея. В продължение на секунда двамата се гледаха стреснато.

Рийс затърси фотоапарата си. Успя да заснеме красивото животно, но допусна грешката да се засмее до волно. Еленът се уплаши и побягна.

— Знам как се чувстваш — промърмори тя. — Светът е пълен с опасности.

Прибра фотоапарата в джоба си и внезапно осъзна, че вече не чува лая на кучето, нито шума от колите по главната улица на градчето. Само вятърът разлюляваше клоните на дърветата и водата в потока ромолеше.

— Май няма да е лошо да поживея в гората. Да си намеря малка, изолирана от света къщурка и да отглеждам зеленчуци. Мога да стана вегетарианка — каза си тя, като прескочи тесния поток. — Е, не точно вегетарианка. Но мога да се науча да ловя риба. Ще си купя пикап и веднъж месечно ще ходя в града за провизии.

Рийс започна да си представя отшелническия си живот. Не прекалено далеч от водата, нито пък високо в планината. Къщата й ще има много прозорци, за да може да се наслаждава на великолепната гледка.

— Мога да започна свой собствен бизнес. Да готвя по цял ден и да продавам ястията. Сигурно ще си намеря клиенти по интернет. Няма да излизам от къщи и вероятно ще добавя и агорафобия към списъка си с фобии.

Не, щеше да живее в гората, но да работи в града. Ами да, дори можеше да си остане при Джоуни.

— Да, ще изкарам няколко седмици и ще видя как ще потръгне. Но трябва да се махна от проклетия хотел. Къде обаче да отида? Няма да е лошо да видя…

Рийс изпищя, препъна се и едва не се просна по гръб.

Едно бе да се натъкнеш на елен и съвсем различно да се блъснеш в мъж, който си лежи спокойно в хамака с книга на гърдите си.

Беше я чул да идва. А и как да не я чуе, когато тя си говореше на глас, докато вървеше. Беше си помислил, че ще се отбие към езерото, но вместо това бе тръгнала право към хамака му, приковала очи в новите си туристически обувки. Затова Броуди остави книгата си и се загледа в нея.

Гражданка, която се наслаждава на дивите пейзажи, помисли си той развеселено. Раница и обувки от „Л. Л. Бийн“, леко износени джинси, бутилка с вода.

А от джоба й стърчи мобилен телефон. На кого, по дяволите, щеше да се обажда?

Рийс бе опънала косата си назад, а опашката й минаваше през задната дупка на бейзболната шапка. Лицето й бе бледо, очите — огромни и уплашени, с великолепен наситен кафяв цвят.