— Няма къде да избягаш, Рийс — крещеше Рик. — Навсякъде ще те намеря. Това е моята земя, моят свят. Мога да те проследя лесно, все едно се разхождам из града. Искаш ли да довърша Броуди веднага? Искаш ли да му пръсна черепа, докато се криеш, както направи в Бостън? Мислиш ли, че отново можеш да преживееш това?

Пред хижата шерифът дръпна кървящия Броуди да коленичи. Опря пистолета до слепоочието му.

— Извикай я да се върне.

— Не — решително отвърна Броуди, макар че сърцето му потръпна. — Помисли, Рик. Ти би ли го направил, ако беше заложен животът на жена ти? Уби, за да предпазиш човека, когото обичаш. Не би ли умрял заради нея?

— Познаваш я едва от няколко месеца и вече си готов да умреш за нея?

— И една минута стига. Когато си сигурен, си сигурен. Рийс е единствената за мен. Така че стреляй, щом искаш. Но планът ти вече се провали. Държиш служебния си пистолет, а не оръжието на Джоуни. Как ще обясниш, че Рийс ме е застреляла с твоя служебен пистолет?

— Ще си променя плана. Ще се нагодя. Викни я да дойде тук. Веднага.

— Чуваш ли ме, Рийс? — извика Броуди. — Ако ме чуваш, продължавай да бягаш.

Рик го срита свирепо и той падна на простреляната си ръка.

— Нямам избор — каза шерифът с пребледняло лице. — Съжалявам.

И вдигна оръжието.

Рийс се опита да потисне треперенето на ръцете си и се прицели. Пое си дълбоко дъх и натисна спусъка.

Изстрелът прозвуча като бомба, Рийс се просна на земята от отката. Благодарение на това куршумът на Марсдън профуча над главата й.

Тя все пак се надигна. Видя как Броуди и Рик се търкалят по земята, стиснали едновременно пистолета.

— Престанете — втурна се към тях. — Престанете.

Опря пушката до главата на Рик и нареди:

— Престани.

— Дръж се, слабаче — изстена Броуди и стисна пистолета по-здраво.

Рик се търколи към Рийс и я събори на земята. Измъкна пистолета и го насочи към собственото си слепоочие. Броуди го халоса с юмрук в челюстта.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно — процеди той и запълзя да вземе падналия встрани пистолет. — Насочи пушката някъде другаде — нареди на Рийс.

Тя застина за момент, стиснала здраво оръжието.

— Побягнах.

— Да, побягна. Умно.

— Но не избягах.

Броуди изморено се отпусна до нея.

— Да, не избяга.

Ло, само по джинси, и Линда-Гейл, увита в чаршаф, се втурнаха към тях.

— Господи, Броуди! Прострелян ли си?

— Да — отговори писателят, като притисна ръка към окървавеното си рамо. — Вече имаме още нещо общо — ухили се той на Рийс.

Рик, проснат на земята между тях, покри лицето си с ръце и заплака.



На разсъмване Рийс помогна на Броуди да излезе от колата.

— Можеше да останеш в болницата поне един ден.

— И да прекарам няколко часа в удряне на подлогата в главата си. Но подобна перспектива не ми допадна. А видя ли сестрата, която насъскаха срещу мен? Приличаше на булдог. Ужасно страшна.

— Тогава ще изпълняваш всичко, което ти кажа. Можеш да легнеш на канапето или в леглото.

— Ти къде ще си?

— В кухнята, но няма да пиеш кафе.

— Слабаче, може би никога вече няма да ми се пие кафе.

Устните й потрепериха, но преглътна сълзите си.

— Правя ти чай и бъркани яйца. Леглото или канапето?

— Искам да седна в кухнята и да те гледам как ми готвиш. Това ще облекчи болката ми.

— Няма да те боли нищо, ако си вземеш лекарствата.

— Мисля, че и лекарства няма да взимам вече. Имах чувството, че плувам в лепило, когато бях в хижата на Рик. Чувах ви как говорите, но не разбирах думите. Поне отначало. Можех само да се правя на умрял и да се надявам да изникне възможност да го просна на пода.

— Докато беше вързан на стола и упоен с хапчета, Рик можеше да те убие.

— Можеше да убие и двама ни. И би го направил — додаде Броуди. — Но ти не избяга като заек, когато ти се удаде възможност. Страхотна нощ, нали, Рийс? — въздъхна той, когато тя застана с гръб към него и не му отговори.

— Отначало — заговори младата жена, — когато изтичах от хижата, имах само желание да се махна час по-скоро. Просто да избягам. Но после нещо се промени. Не знам кога. Осъзнавах само, че трябва да намеря нещо, с което да му се опълча. Предполагам, че изкарах акъла на Ло и Линда-Гейл.

— Тъкмо ще има какво да разказват на внуците си.

— Да — кимна тя, като извади тигана.

— Загря преди мен. Уж аз пиша криминалета, но готвачката ме изпревари. А аз се набутах в капана като пълен ахмак.

Никога нямаше да забрави как чу гласа й, докато бе замаян от хапчетата. Подобен див ужас не можеше да се забрави.

— Влизането ми в капана можеше да те убие.

— Не. Рик можеше да ме убие. Ти влезе в капана, защото той ти беше приятел.

— Да, беше.

Рийс извади маслото.

— Не знам какво ще стане с Деби и децата. Как ще преживеят този кошмар. Никога нищо няма да е същото за тях.

— И преди нищо не е било каквото са го мислели. По-добре е все пак да знаеш истината, нали?

— Може би. Друг път ще мисля по въпроса — обеща тя, като счупи няколко яйца и започна да ги разбърква с пресен копър и пипер. — Рик наистина си вярваше. Бе убеден, че защитава семейството си и прави каквото трябва. Смяташе, че Дийна го е поставила в безизходица, а той самият е добър човек.

— И наистина беше. Но е имал и тъмна страна, тласнала го да се захване с нещо, което никога не е трябвало да започва. И това му струваше скъпо. Както и на Дийна Блек.

— Той я уби. Зарови трупа й, заличи следите си, скри мотора й. А после го използва, за да отиде в апартамента й и да прибере нейните вещи, да заличи следите си и там. И извърши всичко с абсолютно спокойствие, дори след като му се обадихме да му съобщим какво сме видели.

— Ако беше успял да те уплаши или да те накара да се съмняваш в себе си, щеше да се отърве.

— Ако ти не ми беше повярвал, вероятно точно така щеше да стане. Мисля, че преживяното ме изтръгна от бездната, към която се бях запътила.

Рийс сипа яйцата в чиния и я остави пред Броуди. После го погали нежно по лицето.

— Щях да полудея без теб, Броуди. Щях да умра, ако Рик те беше убил. Затова — тя се наведе и го целуна, — благодаря ти, че остана жив. Изяж си яйцата.

После отиде да направи чай.

— За мен също е сериозно. Разбираш ли?

— Да.

— Един въпрос. Защо не ме пришпорваш?

— Че защо да го правя?

— Влюбена си в мен, нали?

— Да.

— Стигнахме заедно почти до смъртта. Вероятно ме чу как казвам, че съм готов да умра за теб. Но не ме притискаш.

— Не желая да те притискам — каза тя, като остави чашите на масата и се намръщи при почукването по предната врата. — Вече идват — промърмори. — Предполагам, че ще нахлуе цяла тълпа посетители, все хора, които искат да разберат какво точно се случи.

— Не е голяма работа. Чакай, аз трябва да отворя — спря я той, като я сграбчи за ръката. — Очаквам нещо.

— Трябва да почиваш.

— Мога да стигна до проклетата врата. А ти си пий женския чай сама. Аз ще ударя една кола.

Рийс поклати глава, но реши да го остави на мира. Напълни чаша с лед и извади шише кола от хладилника. Наля я и разкара нежеланата чаша чай.

Застина, поднесла собствената си чаша към устата си, когато Броуди се върна в кухнята, като държеше в здравата си ръка гигантски букет лалета.

— Не ми каза кой цвят предпочиташ, затова поръчах от всичките.

— Уха!

— Любимите ти цветя, нали?

— Да. Откъде се взеха?

— Обадих се на Джоуни. Ако наистина имаш нужда, тя е твоето момиче. Искаш ли ги или не?

— Определено да — засия лицето й. — Толкова са красиви и нежни. Като дъга след страшна буря.

— Да, преживяхме страхотна буря, слабаче. Заслужаваш си дъгата.

— И двамата я заслужаваме — усмихна се тя и повдигна лице към него. — Значи ми предлагаш да ходим сериозно?

Броуди не отговори. Сърцето й забави ритъма си.

— Ще купя вилата — съобщи й той.

— Наистина ли?

— Веднага щом успея да убедя Джоуни. А аз съм убедителен. И ще я ремонтирам. Ще разширя кабинета си и ще направя тераса на горния етаж. Виждам два стола на терасата. Виждам и лалета отвън. През пролетта, нали?

— Да, през пролетта.

— Можеш да готвиш в ресторанта на Джоуни или да започнеш бизнес и да се грижиш за собствената си кухня. Можеш да пишеш готварски книги. Каквото искаш. Но ще трябва да останеш при мен. И рано или късно да легализираме връзката си.

— Така ли?

— Обичаш ли ме или не?

— Да. Обичам те.

— И аз те обичам. Какво ще кажеш, а?

Рийс въздъхна доволно.

— Страхотна работа.

Броуди обви ръка около врата й и я придърпа към себе си, после залепи устни в нейните.

— Аз съм точно там, където искам. А ти?

— Аз също — наклони глава тя и се вгледа в очите му. — Точно където трябва.

— Добре. Искам да седнем заедно на терасата в някой от близките дни. Да погледаме езерото и планинските върхове, които се къпят в него.

— Звучи чудесно, Броуди — прошепна тя. — Наистина ще ми хареса.

— Значи ще го осъществим. Заедно — добави той и се отдръпна леко назад. — А сега направи нещо за цветята. После си вземи вилица. Ще си поделим яйцата.

Ранната утрин проблесна с първите слънчеви лъчи, които предвещаваха настъпващото лято. А те двамата седяха до кухненската маса, украсена с ваза с лалета, и ядяха изстиналите яйца.