Джоуни се ококори изненадано.

— Момиче, няма да напускаш кухнята, докато не ти разреша!

— Две минути.

— След две минути хамбургерите ще изгорят. Дай поръчката.

— Мамка му — изруга Рийс, но забърза да изпълни поръчката.



Пред камината в хижата бе сложена маса с бяла покривка, върху която стоеше синя ваза, пълна с розови рози. Имаше свещи и красиви прибори. А отстрани бе поставена висока сребърна кофичка с бутилка шампанско.

Ло взе дистанционно и пусна тъжна песен на Уинона Джъд.

— Какво е това? — объркано попита Линда-Гейл.

— Среща в събота вечер.

Обзет от желание да изпълни ролята си, Ло свали шала от раменете й и почна да пали свещите.

— Надявах се, че ще е по-тъмно, но и така става.

— Хубаво е — замаяна каза тя. — Красиво е, Ло.

Препарираната глава на едър планински овен не успяваше да наруши красотата. Лампата с мечка, катереща се по дърво, дори придаваше уют.

И макар да бе почти юни, Ло клекна да разпали огъня.

— Майка ти знае ли?

— Разбира се. Не дава хижата под наем откак… нали помниш оня тип, дето се застреля тук? — Ло замълча за момент и се намръщи. — Но това не те плаши, нали?

— Какво? Не. Не.

— Добре. Все пак трябваше да я помоля за разрешение да използваме хижата, а и да ми приготви нещо хубаво за вечеря, което само да притопля. Не беше особено доволна. Дори ни беше ядосана и на двамата, но реших, че ще промени мнението си, когато й съобщя каква е причината.

— Каква причина?

Ло се изправи и й се ухили.

— Ще стигнем и дотам. А сега, какво ще кажеш да отворим шампанското?

Господи, толкова е хубав, помисли си Линда-Гейл. Изрусена от слънцето коса, великолепно стегнато тяло, издокарано в сив костюм.

— Мисля, че е разумно.

Тя отиде до масата и нежно погали листенцата на роза.

— Беше ми купил розови рози преди години, помниш ли?

— На шестнадесетия ти рожден ден. Доста време мина оттогава.

— Така е. Ти ли подреди всичко?

— Не беше трудно. Важното бе да се направи потайно — ухили й се той и отвори шампанското. — Исках специална вечеря, но знаеш как е тук — всичко се разчува за миг. Трябваше да отида чак до Джаксън за розите. Реших, че Мак може да ги поръча, но щеше да започне да клюкарства с всеки, когото види. Единственият човек, който може да пази тайна в Ейнджълс Фист, е мама. Затова тя е единствената, която знае, че сме тук. Почти й казах и останалото, но…

— Останалото?

Тапата изскочи и Ло се усмихна доволно.

— Звучи тежкарски, нали?

— Какво останало?

— Тя… ами… Има няколко от твоите неща в спалнята. В случай че решиш да останеш за през нощта.

— Влизал си в къщата ми и си ровил в нещата ми?

— Не. Мама го направи. Не побеснявай. Заповядай — подаде й чаша той. — За всеки случай. Дали да вдигнем наздравица? Какво ще кажеш да пием за изненадите?

Линда-Гейл присви очи, но чукна чаша в неговата. Не възнамеряваше да пропусне луксозното питие.

— Всичко е адски красиво, Ло, и много мило. Но ние с теб си имаме проблеми и няма да забравя за тях.

— Не мислех, че ще забравиш. Просто исках да се успокоиш, да вечеряме и…

— Ло, трябва да знам защо ме излъга. Отпуснах ти време до тази вечер. Наистина ми се иска да седна до красивата маса, да пия шампанско и да ми сервираш вечеря. Искам да съм тук с теб, но не мога. Не и докато не знам.

— Планирах го различно, но няма проблеми. Всъщност и той не вярваше, че нервите му биха издържали до края на вечерята.

— Трябва да дойдеш в спалнята.

— Няма да вляза в спалнята с теб.

— Няма да се опитвам да те съблека. Господи, Линда-Гейл, довери ми се. Влез в спалнята за момент.

— Надявам се да имаш добро оправдание за това — промърмори тя, но остави чашата с шампанско и тръгна с него към спалнята.

Цялата стая бе украсена с цветя и свещи. На възглавницата лежеше самотна роза. Линда-Гейл никога не бе виждала нещо толкова романтично. Сърцето й заби лудо.

— Красиво е и адски романтично. Но няма да ти свърши работа, Ло.

— Това е специалната ти роза. Трябва да я вземеш от леглото. Моля те — каза той, когато Линда-Гейл не помръдна. — Направи само това.

Тя въздъхна, приближи се до леглото и грабна розата.

— Ето! Сега…

Тя се завъртя. Вързаната около розата панделка се залюля и нещо я удари нежно по ръката. Нещо, което блестеше силно.

— О, Господи!

— Сега можеш да замълчиш за момент — усмихна се Ло и дръпна пръстена от панделката. — Отидох да го купя вечерта, когато ти казах, че ще работя. Исках да те изненадам. А не желаех момчетата да разберат. Щяха да започнат да ме дразнят и да се наложи да халосам някого по мутрата. Затова те излъгах. Исках да ти го връча в специален момент. Като този.

Сърцето й запърха от щастие. Стори й се, че й порастват крила.

— Излъга ме, за да отидеш да ми купиш пръстен?

— Точно така.

— И когато разбрах, че си ме излъгал, все пак не ми каза истината.

— Не исках да си крещим, докато ти го давам. Преди и след това — да, но не и докато ти го давам.

— Направи всичко това за мен?

— Крайно време беше да го направя. Харесва ли ти пръстенът?

Линда-Гейл още не беше успяла да го разгледа. Беше абсолютно замаяна. Но сега прикова очи в блестящия диамант, монтиран в семпла златна халка. Елегантен и изчистен. Направо съвършен.

— Харесва ми. Страхотно ми харесва. Но има проблем.

— Сега пък какво?

Тя вдигна лице към него и се усмихна.

— Още не си ме помолил. Не и официално.

— Ще трябва да се омъжиш за мен, Линда-Гейл, и да ми попречиш да си затрия живота с леки жени. Съгласи се, а аз ще положа всички усилия да те направя щастлива.

— Ще се омъжа за теб — обеща тя и протегна ръка. — И също ще те направя щастлив.

В мига, когато пръстенът се озова на пръста й, тя скочи в прегръдката на Ло.

— Това е най-прекрасната съботна вечер в историята на човечеството.

Устните му докоснаха нейните. Стори й се, че чува кола отвън, но бе прекалено замаяна, за да й обърне внимание.



След като се измъкна от ресторанта, Рийс се понесе надолу по улицата. Все още беше с престилка и тя се усукваше около краката й, докато тичаше. Хората спираха изненадано и се отдръпваха от пътя й. Втурна се през отворената врата на туристическата агенция.

— Колието!

Деби, която показваше купчина брошури на двама клиенти, се извърна към нея.

— Рийс — възкликна с изненада, която се замени с леко раздразнение. — Ще ти обърна внимание след минута.

— Имаш колие.

— Извинете ме — каза Деби на клиентите. — Само една минута.

Деби наложи мила усмивка на лицето си, отиде до Рийс и я стисна за ръката.

— Заета съм, Рийс.

— Слънце на златна верижка.

— За какво, по дяволите, говориш? — прошепна Деби.

— Луда съм, не помниш ли? Изслушай ме, защото иначе може да направя сцена. Видяхте да носиш такова колие.

— И какво от това?

— Слънце — повтори Рийс. — Купено от „Делвекио“ в Джаксън.

— Много добре. Печелиш викторината. А сега изчезвай.

Рийс не изчезна, а се приближи още по-плътно към нея.

— Кой ти го подари?

— Рик, разбира се. Миналата Коледа. Какво ти става?

— Ти си неговото слънчице — промърмори Рийс. — Чух го да казва тези думи. Точно противоположното на обратната страна на луната.

Деби отстъпи леко.

— Наистина си луда. Искам да се махнеш оттук.

— Къде е той? Къде е шерифът?

— Пусни ми ръката!

— Къде е?

— В Мус. Има събрание тази вечер. Но след две секунди ще звънна в участъка и ще помоля Дени да дойде да те отведе.

— Обади се на когото искаш. Къде беше той през нощта, когато някой влезе в къщата на Броуди?

— Някой влезе? — презрително се изсмя Деби. — Искаш да кажеш, когато ти си въобрази за пореден път, че виждаш някого?

— Къде беше той, Деби?

— У дома.

— Не мисля така.

— Вече губя търпение. Казвам ти, че си беше у дома, в работилницата си. И щеше да има повече време да си почива там, ако хора като теб не вдигаха фалшива тревога за щяло и нещяло. Трябваше аз самата да отида до работилницата и да го извикам, когато Ханк се обади.

— Така ли? В работилницата няма ли телефон?

— Беше пуснал музиката и електрическия трион… — Деби внезапно млъкна. — Писна ми от тези дивотии. Имам клиенти. Искам да си свърша работата и да се прибера у дома при децата си. Някои хора имат нормален живот.

Или вярват, че го имат, помисли си Рийс. Изпълни се с неочаквано съчувствие към Деби. Скоро вярата й щеше да бъде напълно разбита.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Да, ще съжаляваш — отвърна Деби, когато Рийс тръгна към вратата.

Рийс извади мобифона от джоба си и тръгна бързо към ресторанта. Изруга, когато телефонният секретар на Броуди се включи на четвъртото иззвъняване.

— Дявол да го вземе! Обади ми се веднага щом можеш. Сега ще опитам на мобифона ти.

Но и там се включи гласовата поща.

Бясна, тъй като знаеше, че Броуди може да направи само десетина крачки встрани от вилата си и да се окаже в зона без покритие, тя пъхна телефона в джоба си.

Всичко беше наред, каза си. Рик се намираше в Мус, и дори Деби да му се обадеше, за да се оплаква от лудата Рийс Гилмор, не можеше да се върне поне още два часа. Може би и повече.

А това щеше да й даде време да подреди мислите си. И после да ги сподели с Броуди.

Да, така беше най-добре. Хич нямаше да е лесно да му съобщи, че приятелят му е убиец.



Броуди забеляза пикапа на Ло, когато подмина хижата на Джоуни. Дали Рийс наистина го бе видяла в Джаксън? Не му хареса, че първата му мисъл бе за местоположението на един от заподозрените. Надяваше се само, че в следващия един час щеше да узнае кого Рийс бе видяла край реката. И всичко щеше да свърши.