Нора Робъртс - Смърт край Змийската река

По времето, когато Рийс звънеше на мобифона му, Броуди влезе в кухнята на хижата на Марсдън.

— Има прясно кафе — съобщи шерифът и му наля чаша.

— Благодаря. Щатските ченгета още ли не са пристигнали?

— На път са. Седни да ги почакаш.

— Каза, че не искаш да навлизаш в подробности по телефона.

— Сложна работа. Деликатна.

Рик разбърка захарта и сметаната в кафето на Броуди, после разтри врата си.

— Не знам откъде да започна и какво точно да мисля.

Поведе го към всекидневната и се настани в креслото. Броуди седна на карираното канапе.

— Благодаря ти, че дойде тук. Не искам да разгласяваме нищо засега.

— Няма проблеми. Трябва да ти кажа, почти сигурни сме, че идентифицирахме жертвата. Дийна Блек от Джаксън.

Рик се наведе напред и присви очи.

— И как стигнахте до този извод?

— Ами… — промърмори Броуди и отпи от кафето. — Бяхме прави. Някой позна жената от скицата и ни отведе до Джаксън.

— Е, не ми е приятно да призная, че двама цивилни идентифицираха жертвата по същото време като мен — поклати глава Рик. — Първо, трябва да кажа, че дължа извинение на Рийс. Не й вярвах. И може би не се заех да проуча случая внимателно тъкмо по тази причина. Трябва да сваля това бреме от себе си.

— Но сега й вярваш?

Рик се облегна назад.

— Да. Реших, че наистина може да е видяла нещо, когато открихме трупа в блатото. Но тя не можа да идентифицира жената и…

— Дийна Блек ли беше?

— Не. Някакво момиче от Тъксън. Вече заловиха двамата мъже, които са я убили.

— Значи Рийс и за това беше права.

— Бих казал, че бе права за много неща. Шашнах се, когато щатските полицаи се свързаха с мен. Съобщих им какво е видяла Рийс. Наистина го направих, Броуди. Проверих списъците с изчезнали. Но… вероятно не се потрудих достатъчно.

— А сега?

— Сега — Рик погледна настрани. — Трябваше и можех да направя много неща. Помолих те да дойдеш тук да поговорим, защото реших, че ти първи трябва да узнаеш. През цялото време остана на страната на Рийс.

— Тя знае какво е видяла — отвърна Броуди и усети, че зрението му се замъглява за миг.

— Да, знае — потвърди Рик, стана и отиде до прозореца. — Не можах да я спра, по дяволите.

— Рийс също трябва да е тук — каза Броуди, като отпи нова глътка от кафето, за да прогони сънливостта си.

— Ще бъде.

— Дай ми подробности преди…

Това неговият глас ли беше? Пелтечеше като пиян. Стаята се завъртя пред очите му. Броуди се опита да се изправи. Внезапно осъзна какво става и се запрепъва към Рик.

— Мръсно копеле!

— Не можех да направя нищо друго.

Броуди падна на пода и Рик го изгледа с искрено съжаление.

— Не можех да направя нищо друго — повтори той.

Рийс звъня в дома на Броуди и на мобифона му поне десет пъти. Вече се смрачаваше. Искаше да чуе гласа му и да му съобщи какво знаеше.

Знаеше.

Мисълта за това просто не й позволяваше да продължи да пече пилета или да прави пюре.

— Трябва да вървя, Джоуни.

— В момента е вечерната лудница. А ти си готвачка.

— Не мога да се свържа с Броуди. Важно е.

— А на мен ми писна от бурна любов, която ми пречи на работата.

— Не става дума за любов — отвърна Рийс и свали престилката си. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Трябва да го намеря.

— Вратата на ресторанта не е от въртящите се. Ако излезеш, продължавай напред и не се връщай.

— Трябва да го направя.

Рийс изскочи навън, сподирена от ругатните на Джоуни. Слънцето вече се спускаше зад върховете, езерото бе посивяло от здрача.

Наруга се, тъй като по настояване на Броуди да не шофира сама до работата, сега й се налагаше да отиде пеша до вилата му. Първите два километра тича неуморно, като непрестанно се вглеждаше да види светлината на лампата, която той включваше по здрач.

Излязъл е да си купи бира, каза си тя. Или да се поразходи с колата. Или пък се къпеше.

Беше добре, където и да се намираше. Съвсем добре.

Паникьосваше се без причина.

Но на кого да се обадиш, когато знаеш, че най-важното градско ченге е убиец?

Трябваше да позвъни в щатската полиция. Точно така. Веднага щом поговореше с Броуди.

Слънцето и тъмната страна на луната. Рик Марсдън бе купил и двете колиета. Едното за жена си, другото за любовницата си. Точно той бе любовникът на Дийна Блек, промъквал се тайно в дома й, уплашен някой да не го види с нея.

И после я беше убил.

Рик можеше да проникне и да се измъкне от апартамента над ресторанта по-лесно от всеки друг. Нали всички бяха свикнали да го виждат да се разхожда из града? Знаеше как да вземе ключовете и да направи дубликати. Или да скрие факта, че бе прониквал някъде.

Да заличи следите си.

Рийс забави ход, пое си дъх и се опита да пребори паниката си. Нещо се мяташе във водите на езерото и шумолеше из тръстиките. Затича се отново с разтуптяно сърце.

Трябваше да влезе вътре и да заключи вратите. Да намери Броуди.

Дъхът й замря, когато видя сенките до езерото. Едва успя да потисне писъка си, когато забеляза трите елена, които пиеха вода.

Отби встрани от тях, профуча покрай върбите и най-после стъпи на частния път на Броуди.

Колата му не беше паркирана до нейната. Вилата бе тъмна.

Рийс извади ключа си с треперещи ръце и облегна глава на вратата. Беше много по-трудно да влезе в тъмното, отколкото да го остави зад себе си.

— Шест по едно е шест — започна високо тя, като завъртя ключа в ключалката. — Шест по две е дванадесет.

Влезе и затърси ключа на лампата.

— Шест по три е осемнадесет. Шест по четири е двайсет и четири.

Заключи вратата зад себе си и се облегна. Изчака паниката да отшуми.

— Не е тук. Но ще се върне след минута. Може да ми е оставил бележка. Ама той никога не оставя бележки. Но може пък този път…

Първо кухнята, реши тя. Започна да пали лампите по пътя си, за да прогони тъмнината. В каната имаше утайка от кафе, на плота лежеше отворен плик солети.

Рийс опипа каната. Беше студена. Погледна в хладилника и видя солиден запас бира и кола.

— Значи е отишъл да купи нещо друго. Това е всичко. И вероятно ще се отбие в ресторанта да ме вземе от работа. Адски съм тъпа. Направо идиотка.

Грабна кухненския телефон, за да набере мобифона му.

И чу как кола спира пред къщата.

— Господи! Благодаря ти, Господи!

Затръшна телефона и се затича към задната врата.

— Броуди — извика и отвори вратата.

Видя джипа му.

— Броуди? — повтори Рийс. — Къде, по дяволите, изчезна толкова бързо? Трябва да говоря с теб.

Чу звук зад гърба си и се завъртя доволно. Видя летящ към нея юмрук, усети силна болка и потъна в тъмнина.

Когато се съвзе, челюстта я болеше зверски. Изстена и се опита да вдигне ръка, но откри, че ръцете й са оковани зад гърба.

— Хванах те в капан — обясни й Рик. — Не ми достави никакво удоволствие да те ударя. Но това беше най-бързият начин.

Тя се забори лудо да се освободи, обзета от дива паника.

— С белезници си — каза той спокойно и продължи да гледа пътя, докато шофираше. — Но сложих подплънки на китките ти. Няма да те боли и няма да остави никакви белези по кожата ти. Така е най-добре. Ще имаш синина на челюстта, но… е, имало е борба, така че това е нормално.

— Къде е Броуди? Къде ме водиш?

— Искаше да поговориш с него, нали? Водя те при Броуди.

— Той…

— Добре е. Запазих няколко от приспивателните ти. Дадох му достатъчно, така че ще поспи няколко часа. Може би цели три часа. Предостатъчно време. Той ми беше приятел, Рийс. Не трябваше да става така.

— Хората си мислят, че аз съм луда — каза Рийс, като продължи да се мъчи да се освободи от белезниците, макар да знаеше, че е безполезно. — Но всъщност ти си луд, ако смяташ, че просто можеш да ми сложиш белезници, да ме отвлечеш и да ме изкараш от града по този начин.

— В колата на Броуди. По тъмно. Ако някой изобщо ни забележи, ще види двама души в колата на Броуди. Ти и той. Ще ви видят заедно, защото точно това очакват. Ще направя всичко колкото се може по-просто и по-бързо. Това е най-добрият начин.

— Ти уби Дийна Блек.

— Направих каквото трябваше, а не каквото исках. Също като сега. Опитах и други начини — каза той, като я погледна в очите. — Опитах всичко възможно. Но Дийна не искаше да отстъпи. Също като теб.

Рик отби по частния път към хижата си.

— Сега ще мълчиш и ще правиш каквото ти кажа. Ако решиш да викаш и да се бориш, твоя си работа. Няма кой да те чуе. Но ако го направиш, ще нараня Броуди. — Това ли искаш?

— Не.

— Добре, изпълнявай нарежданията и всичко ще приключи лесно.

Шерифът спря колата, излезе и заобиколи до вратата й.

— Мога да нараня и теб, ако се наложи — предупреди я той. — Изборът си е лично твой.

— Искам да видя Броуди.

— Добре — кимна шерифът, като я хвана за ръката и я поведе към хижата. Бутна я вътре, заключи и запали лампата.