Броуди се засмя. Мак не пиеше, не пушеше и ако преследваше жени, го правеше, без никой да забележи, което, реално погледнато, бе невъзможно. Броуди намираше донякъде пуританския му нрав за чаровен.

— Става дума само за секс, Мак — каза той и се ухили весело, когато ушите на кмета почервеняха. — Спомняш си какво е секс, нали?

— Имам някакъв смътен спомен.

В кухнята Джоуни постави парче ябълков пай на плота.

— Вземи си почивка — нареди тя на Рийс. — Изяж пая.

— Не съм особено гладна и…

— Не те питам дали си гладна, нали? Изяж пая. Няма да те карам да плащаш за него. Последният е, а утре няма да е достатъчно пресен. Видя ли мъжа, който тъкмо седна на бара?

— Онзи, който прилича на каубой ли?

— Казва се Уилям Бътлър. Наричат го Ло. Съкратено от Лотарио, този прякор му лепнаха в тийнейджърските години, когато си постави за цел да преспива с всяка жена в радиус от двеста километра.

— Добре.

— Обикновено в събота вечер Ло има среща с някоя мадама или се мотае в „Кланси“ с приятелите си, като се опитва да реши коя овчица от стадото да си избере. А сега е тук, за да те огледа.

Тъй като видя, че няма друг избор, Рийс се захвана с пая.

— Не мисля, че в този момент може да види много — промърмори тя.

— Все пак… Млада си, жена си и, доколкото виждам, необвързана. Трябва да призная нещо на Ло — никога не се занимава с омъжени жени. Виж сега как флиртува с Хуанита, която чукаше като смахнат в продължение на няколко седмици миналата зима. Но после насочи вниманието си към сексапилните градски туристки, които идват тук на ски.

Джоуни грабна гигантската чаша кафе, която винаги й бе подръка.

— Момчето е адски чаровно. Никога не съм виждала жена, която да го намрази, когато си закопчае дюкяна и я напусне.

— И ми казваш всичко това, защото смяташ, че и мен ще метне в леглото си в някоя от близките нощи?

— Просто ти обяснявам как стоят нещата.

— Загрях. Но не се тревожи, не си търся мъж. Нито за постоянно, нито за временно. Особено пък мъж, който използва пениса си като божи дар за жените.

Джоуни се засмя весело.

— Как е паят?

— Много вкусен. Направо страхотен. Забравих да те питам за печивата. Тук ли го печеш, или купуваш от местната пекарна?

— Аз лично пека всичко.

— Така ли?

— Сигурно си мислиш, че на скарата ме бива повече отколкото с фурната. И си права. А на теб кое ти се удава повече?

— Сладкишите не са най-силната ми страна, но мога да ти помагам, когато имаш нужда.

— Хубаво.

Джоуни взе няколко хамбургера от скарата, постави ги в чинии и изсипа пържени картофи и боб до тях. Тъкмо добавяше домати и краставици, когато Ло влезе в кухнята.

— Здрасти, Уилям — поздрави го тя.

— Мамо — усмихна се той, като се наведе и я целуна по челото.

Стомахът на Рийс се сви.

Джоуни му е майка, а аз направих тази груба забележка за пениса му, помисли си тя.

— Чух, че си решила да повишиш класата на заведението — каза той на майка си, като се усмихна широко на Рийс. — Приятелите ме наричат Ло — представи й се.

— Рийс. Приятно ми е да се запознаем. Аз ще отнеса храната, Джоуни.

Младата жена грабна чиниите и ги отнесе до бара, където раздразнено забеляза, че за първи път тази вечер не я очакваха нови поръчки.

— Скоро затваряме кухнята — съобщи й Джоуни. — Можеш да си тръгваш. Утре си първа смяна, така че бъди тук в шест.

— Добре. Няма проблеми — кимна Рийс и развърза престилката си.

— Ще те закарам до хотела — предложи Ло, като остави бирата си на плота. — Искам да се уверя, че си се прибрала без проблеми.

— Не се притеснявай — отвърна тя, като погледна майка му с надежда да получи помощ, но Джоуни вече се бе отдалечила, за да изключи фритюрниците. — Не е далеч. А и бездруго искам да се поразходя.

— Чудесно. Ще се поразходя с теб. Имаш ли палто?

Рийс реши, че ще е прекалено грубо, ако откажеше повторно. Но пък сега щеше да й се наложи да действа адски предпазливо. Без да каже и дума повече, тя взе якето си.

— Ще бъда тук точно в шест — каза на Джоуни, после се сбогува с останалите и тръгна към вратата.

Усети, че писателят — Броуди — е приковал поглед в гърба й. И за какъв дявол изобщо още седеше тук? Ло й отвори вратата кавалерски и я последва навън.

— Хладна вечер. Сигурна ли си, че няма да настинеш?

— Добре съм. Прохладният въздух ще ме освежи след жегата в кухнята.

— Навярно си права. Нали не оставяш майка ми да те съсипе от работа?

— Обичам да работя.

— Обзалагам се, че тази вечер е била страхотна лудница. Защо не ми позволиш да те почерпя едно питие, за да си отпочинеш малко? Тъкмо ще ми разкажеш историята на живота си.

— Благодаря, но историята ми не заслужава питие, а и утре сутрин съм първа смяна.

— Утре ще е прекрасен ден. Да мина ли да те взема след работа? Ще те разведа наоколо да ти покажа забележителностите. Уверявам те, че в града няма по-добър екскурзовод от мен. Мога дори да ти донеса препоръки, че съм истински джентълмен.

Рийс трябваше да признае, че усмивката на Ло е страхотна, а погледът му — съблазнителен и нежен като гальовна ръка.

А и беше синът на шефката.

— Много мило, но тъй като познавам само няколко души тук, при това по-малко от ден, можеш спокойно да фалшифицираш препоръките. Ще пропусна разходката из града и ще използвам остатъка от утрешния ден, за да се настаня.

— Добре. Някой друг път тогава.

Ло я хвана за ръката и тя подскочи. Младежът сниши глас сякаш успокояваше уплашен кон.

— Спокойно, спокойно. Исках само да позабавиш крачка. Движиш се, като че ли закъсняваш за важна среща, и по това съдя, че си от Източното крайбрежие. Дай си една минута. Погледни нагоре. Страхотна гледка, нали?

Сърцето й биеше прекалено учестено, но тя все пак вдигна очи. Над назъбените планински върхове грееше пълна, почти бяла луна.

Заобикаляха я безброй звезди. Като че ли някой бе заредил пушка с диаманти и ги бе изстрелял в небето. Светлината им оцветяваше снега по върховете в сребристо синьо, а долините тънеха в сянка.

Рийс си помисли колко такива гледки бе пропуснала откак вървеше със забит в земята нос. И макар да й се искаше да е сама в този момент, изпита благодарност към Ло, който я накара да спре и да погледне.

— Невероятно красиво е. Туристическото ръководство описва планините като величествени, но когато ги видях за първи път, реших, че са сурови и малко страшни. Ала сега изглеждат точно величествени.

— Горе има места, които трябва да видиш с очите си, за да повярваш, че съществуват. И се променят непрестанно. По това време на годината, ако се изкачиш горе и застанеш до реката, можеш да чуеш как камъните се търкалят от пролетното топене. Ще те заведа да пояздим из планината. Нищо не може да се сравни с гледката в планината от гърба на кон.

— Не яздя.

— Мога да те науча.

Рийс тръгна напред.

— Екскурзовод и учител по езда — усмихна се тя.

— Ами, основно с това се занимавам. Ранчото за туристи е на около трийсетина километра оттук. Мога да помоля готвачката да ни приготви кошница за пикник и ще ти намеря кротък кон. Обещавам ти великолепен ден, за който ще можеш да пишеш на близките си.

— Убедена съм, че ще е прекрасно.

Искаше й се да чуе тракането на камъните в реката и да види морените и ливадите. И сега, под вълшебната светлина на луната, се почувства изкушена да приеме предложението на Ло.

— Ще си помисля — обеща тя. — Е, аз съм дотук.

— Ще те изпратя догоре.

— Няма нужда. Аз съм…

— Мама ме е учила винаги да изпращам дамата до вратата й — прекъсна я Ло.

После я хвана за ръката и отвори вратата на хотела. Рийс забеляза, че каубоят ухаеше съблазнително на кожа и бор.

— Добър вечер, Том — извика той на дежурния администратор.

— Ло. Госпожо.

Рийс забеляза закачливите пламъчета в очите на администратора.

Когато Ло се насочи към асансьора, тя се отдръпна назад.

— Аз съм на третия етаж. Предпочитам да се качвам по стълбите.

— Да не си вманиачена на тема спорт? Сигурно затова си толкова слаба — ухили се младежът, но побърза да отвори вратата към стълбището.

— Благодаря ти за грижите — любезно каза Рийс и си заповяда да не се паникьосва, тъй като стълбището й се стори ужасно тясно сега, когато Ло бе до нея. — Наистина съм спряла в дружелюбно градче.

— Уайоминг е дружелюбен щат. Не сме много, но сме готини. Чух, че си от Бостън.

— Да.

— За първи път ли идваш насам?

— Да.

Още един етаж и вратата щеше да се отвори.

— Решила си да разгледаш страната ли?

— Нещо такова.

— Смела постъпка. Особено като се има предвид, че си съвсем сама.

— Така ли мислиш?

— Да. Показва, че имаш авантюристичен дух.

Рийс би се засмяла, но изпита прекалено силно облекчение, когато Ло й отвори вратата и тя изскочи в коридора на третия етаж.

— Ето тук съм — посочи и извади магнитната карта. Автоматично хвърли поглед надолу, за да се увери, че лепенката си е на мястото.

Преди да успее да пъхне картата в процепа, Ло я взе от ръката й и свърши работата. Отвори вратата широко и й я върна.

— Оставила си всички лампи да светят — отбеляза той. — И телевизорът ти работи.

— О, явно съм забравила. Нямах търпение да почна работа. Благодаря ти за компанията, Ло.

— Удоволствието е изцяло мое. Скоро ще отидем да пояздим. Ще видиш колко е хубаво.

Рийс се насили да се усмихне.

— Ще си помисля. Благодаря ти отново. Лека нощ.

Влезе в стаята си и затвори вратата. Пусна резето и плъзна веригата. Настани се на леглото и се загледа през прозореца. Остана на мястото си достатъчно дълго, за да се успокои и да си поеме дъх.

След малко се почувства по-добре и погледна през шпионката, за да се увери, че коридорът е празен, после бутна стола под дръжката на вратата. След като провери ключалките отново и се убеди, че скринът блокира идеално вратата към съседната стая, се приготви залягане. Нави будилника на радиото за пет часа, после за всеки случай нави и туристическия си часовник.