Рийс закрачи бавно към колата си.

Когато влезе в бакалията, Мак тъкмо затваряше касата на щанда срещу вратата. Магазинът бе точно какъвто Рийс бе очаквала — по малко от всичко. Хладилници за плодове, зеленчуци и месо, рафтове със сухи храни, железарска секция, рибарски принадлежности и оръжия.

Ако човек искаше да си купи мляко и кутия куршуми, можеше да го стори тук.

Мак приключи с клиента си и тя се приближи.

— Колата ти е готова — съобщи й той.

— И аз така чух. Благодаря. Как да платя?

— Линт остави сметката ти тук. Можеш да минеш през гаража, ако ще плащаш с кредитна карта. Ако предпочиташ пари в брой, можеш да ги дадеш на мен. Аз ще се видя с Линт по-късно.

— В брой е чудесно.

Рийс погледна сметката и отбеляза доволно, че бе по-ниска, отколкото бе очаквала. От задната част на магазина се чуваха разговори и тракане на касов апарат.

— Имам нова работа — похвали се младата жена.

Мак наклони глава и й се усмихна.

— Така ли? Бързо се справи.

— Постъпих в ресторанта. Дори не му знам името — осъзна внезапно.

— „Ангелска храна“. Но всички местни го наричат „При Джоуни“.

— Аха. Значи „При Джоуни“. Надявам се да се отбиеш някой път. Добра готвачка съм.

— Не се и съмнявам. Ето ти рестото.

— Благодаря. Благодаря за всичко. Сега май ще трябва да си намеря стая и да се върна на работа.

— Ако все още предпочиташ хотел, кажи на Бренда от регистрацията, че искаш месечен наем. Обясни й, че работиш при Джоуни.

— Добре. Ще й кажа.

Настроението й бе толкова приповдигнато, че й се искаше да даде обява в местния вестник, в която гордо да заяви колко добре се справя.

— Благодаря, господин Дръбър.

Хотелът бе пет етажен, с жълта гипсова мазилка и изглед към езерото. Долу се помещаваха магазинче за сувенири, щанд за кафе и закуски и интимна трапезария.

Съобщиха й, че разполагат с бърза интернет връзка срещу скромна сума, румсървис от седем сутринта до единадесет вечерта и пералня на самообслужване в мазето.

Рийс се спазари за седмичен наем и стая на третия етаж. Всичко по-ниско бе прекалено достъпно според нея, а по-високите етажи я караха да се чувства като хваната в капан.

Портфейлът й се изпразни, но тя доволно понесе сака и лаптопа си нагоре по стълбите. Не понасяше асансьорите.

Гледката наистина бе зашеметяваща. Незабавно отвори прозореца и се загледа в блестящата вода на езерото, безшумно движещите се лодки и величествената планина, в чието подножие се гушеше уютна долина.

Помисли си, че днес това бе нейното място. Утре щеше да разбере дали наистина й се оставаше тук. Огледа внимателно стаята си и забеляза врата към съседната стая. Провери ключалката, после бутна малката тоалетка отпред.

Да, така беше по-добре.

Не възнамеряваше да разопакова багажа си напълно, но извади най-нужните си принадлежности. Рулото скоч, несесера, зарядното за мобилния телефон. Тъй като банята бе съвсем малко по-голяма от гардероба, остави вратата й отворена, когато влезе да се къпе. Докато стоеше под душа, рецитираше таблицата за умножение наум, за да не мисли за нищо друго. После светкавично се преоблече в чисти дрехи.

Имам нова работа, напомни си тя. Положи усилия да си направи косата и да сложи грим. Днес не съм толкова бледа, реши Рийс. И около очите ми няма тъмни кръгове.

Установи, че има още време до смяната, включи лаптопа, отвори дневника си и натрака набързо последните си преживявания.

Ейнджълс Фист, Уайоминг

15 април

Днес готвих. Намерих си работа като готвачка в малък ресторант в красиво градче в долината, разположено около огромно синьо езеро. Отварям шампанско наум и украсявам стаята си с балони и плакати.

Имам чувството, че се изкачвам по стръмната планина в опит да покоря върховете, които заобикалят градчето. Е, още не съм на върха, но стигнах до билото. То е широко и солидно и мога да си почина малко на него, преди отново да започна да се катеря.

Работя за една жена на име Джоуни. Ниска, набита и учудващо хубава. И твърда, което е чудесно за мен. Не искам да ме глезят. Страхувам се, че ако хората са прекалено благосклонни към мен, ще се задуша, ще остана без въздух както се случва в сънищата ми. Но тук мога да дишам и ще остана в градчето, докато настъпи време да потегля напред.

Останаха ми по-малко от десет долара, но пък чия е вината? Не че има значение. Имамси стая за цяла седмица с изглед към езерото и планината, хубава работа и нов маркуч за радиатора.

Пропуснах обяда, а това е стъпка назад. Но пък бях прекалено заета, за да ям. Е, нищо, ще си наваксам.

Петнадесети април се оказа чудесен ден. Отивам на работа.

Рийс затвори лаптопа и прибра в джобовете си мобифона, ключовете от колата, шофьорската си книжка и последните си няколко долара. После грабна якето си и се отправи към вратата.

Преди да я отвори, надникна през шпионката и огледа празния коридор. Провери ключалката два пъти, наруга се и я провери трети път, а после се върна в стаята за парче лепенка от рулото скоч. Залепи я на вратата, малко под нивото на очите, после тръгна към стълбището.

Втурна се бързо надолу, като броеше стъпалата по пътя си. След кратък размисъл остави колата си на паркинга. Ходенето щеше дай спести пари за бензин, макар че когато свършеше смяната й, вече щеше да е тъмно.

Но пък трябваше да измине само няколко пресечки. Не си струваше да шофира на толкова кратко разстояние. За всеки случай пъхна ръка в джоба си и опипа ключодържателя и паникбутона, закачен за него.

Май нямаше да е лошо да се върне и да се метне в колата. Не бъди глупава, заповяда си тя. Вече си почти в ресторанта. Не мисли за по-късно. Сега имаш друга работа. За да пропъди нервното напрежение, което я обзе, Рийс си представи кухнята. Силна светлина, музика от джубокса, гласове от масите. Познати звуци, миризми, движения.

Дланите й бяха овлажнели, когато стигна до ресторанта, но все пак успя да отвори вратата.

Същата келнерка, с която си бе говорила на обяд, я забеляза и й махна да се приближи. Рийс отиде до сепарето, където жената пълнеше солниците.

— Джоуни е в склада — съобщи й тя. — Каза да ти помогна да се ориентираш, когато дойдеш. Засега сме в затишие, после старците, които вечерят рано, ще започнат да пълнят ресторанта. Аз съм Линда-Гейл.

— Рийс.

— Първо предупреждение. Джоуни не търпи мързела. Ако те пипне да се мотаеш наоколо без работа, ще те захапе здравата.

Келнерката се ухили весело. Яркосините й очи заблестяха, по бузите й се появиха трапчинки. Русата й коса бе сплетена на сложна френска плитка.

Носеше джинси и червена блуза с бели биета. От ушите й висяха сребърни обици с тюркоази. Рийс реши, че келнерката прилича на красива доячка от уестърн.

— Обичам да работя.

— Повярвай ми, тук ще работиш усърдно щеш, не щеш. Днес е събота и ще е доста натоварено. Две от другите келнерки също ще дойдат — Бебе и Хуанита. Мат почиства масите, а Пийт мие чиниите. Ти и Джоуни ще отговаряте за кухнята. Бъди сигурна, че ястребовите й очи ще бъдат приковани в теб. Ако имаш нужда от почивка, кажи й и нямаш проблеми. В задната стаичка има място за палтото и чантата ти. Не носиш ли чанта?

— Не. Не я взех с мен.

— Господи, аз пък не мога да пристъпя навън без моята. Хайде, ела да те разведа наоколо. Джоуни остави някакви формуляри, които трябва да попълниш. Очевидно си вършила тази работа и преди, като се има предвид с каква скорост се справи днес.

— Да, вършила съм.

— Тоалетните са тук. Чистим ги на смени. Радвай се на няколко седмици спокойствие, преди да ти възложат тази задача.

— Е, всеки по реда си.

Линда-Гейл се ухили.

— Семейството ти тук ли живее?

— Не. Аз съм от Източното крайбрежие.

Не й се искаше да говори за себе си, дори не искаше да си го мисли.

— Кой отговаря за газираните напитки?

— Келнерките. Но ако сме претрупани с работа, можеш и ти да изпълниш поръчката. Сервираме също вино и бира. Но повечето хора, които си падат по пийването, отиват в „Кланси“. Ами май това е всичко. Ако искаш да научиш още нещо, просто ме викни. Трябва да довърша масите, иначе Джоуни ще побеснее. Добре дошла.

— Благодаря.

Рийс влезе в кухнята и си сложи престилката.

Прекрасно, широко било, напомни си тя. Чудесно място, където да си починеш, преди да потеглиш отново на път.

2.

Линда-Гейл се оказа права — наистина бяха заети. Местни, туристи и няколко души от близкия лагер препълниха заведението. Двете с Джоуни работеха делово, без да говорят. От скарата и фритюрниците лъхаше жега.

В един момент Джоуни бутна купичка със супа пред Рийс.

— Яж.

— Благодаря, но…

— Имаш нещо против супата ми ли?

— Не.

— Сядай до бара и яж. Работата намаля, а и ти е време за почивка. Ще впиша супата в сметката ти.

— Добре. Благодаря.

Всъщност сега, когато се замисли за ядене вместо само за приготвянето на храната, осъзна, че умира от глад. Това е чудесен знак, помисли си Рийс, като се настани до бара.

Оттук гледката към ресторанта и вратата бе различна.

Линда-Гейл постави пред нея чиния с топло хлебче и масло.

— Джоуни каза, че имаш нужда от въглехидрати. Искаш ли чай?

— Благодаря. Сама ще си го приготвя.

— Няма нужда. В настроение съм. А ти си невероятно сръчна — добави Линда-Гейл, като й подаде чашата и се наведе към нея с усмивка. — По-бърза си от Джоуни. И подреждаш храната красиво. Някои от клиентите вече го забелязаха.

— Така ли?

Рийс не очакваше комплименти, нито внимание, а само заплата.

— Не възнамерявах да променям нищо — оправда се тя.

— Никой не се оплаква — успокои я Линда-Гейл и се усмихна нежно. — Май си доста нервна, а?

— Права си — съгласи се Рийс, като опита супата и установи, че е великолепна. — Нищо чудно, че тук е толкова оживено. Супата не е по-лоша, отколкото в петзвезден ресторант.