Обедно оживление, каза си Рийс. Беше забравила за обяда. Но веднага след като разгледаше хотела…

Внезапно забеляза написаната на ръка обява, залепена на витрината:

ТЪРСИМ ГОТВАЧ. ПРОВЕРЕТЕ ВЪТРЕ.

Знаци, повтори си тя наум, макар че отстъпи крачка назад, преди да успее да се възпре. Застина на място и внимателно заразглежда заведението през витрината. Кухнята бе отворена към ресторанта и това бе добре. С храната можеше да се справи и насън. Или поне на времето можеше.

Май бе настъпил моментът да провери дали все още я бива, да преодолее още едно препятствие. Ако не успееше да се справи, щеше да го усети веднага, но какво пък, положението й нямаше да е по-лошо от сегашното.

Може би в хотела също наемаха служители за предстоящия летен сезон. А и господин Дръбър вероятно се нуждаеше от още една продавачка в магазина си.

Но надписът на витрината я привличаше. Колата й се бе насочила към този град, а собствените й стъпки я бяха довели до ресторантчето, където нарцисите нетърпеливо очакваха да разцъфнат с настъпването на пролетта.

Рийс пристъпи към вратата колебливо, пое си дълбоко дъх и я отвори.

Пържен лук, печено месо, силно кафе, джубокс и жужене от оживени разговори.

Чист червен под, идеално изтъркан бял плот. Няколкото празни маси бяха подредени за обяд. По стените висяха снимки — черно-бели изгледи от езерото и планината през всички сезони.

Рийс се опитваше да си събере мислите, както и поне малко кураж, когато една от келнерките мина покрай нея.

— Добър ден — поздрави я жената жизнерадостно. — Ако идвате за обяд, можете да седнете на бара или на някоя от масите.

— Всъщност търся управителя. Или собственика. Заради обявата на витрината. За мястото за готвач.

Келнерката спря и се вторачи в нея.

— Готвачка ли си?

На времето Рийс щеше да се усмихне пренебрежително на думата, но сега само кимна и отговори:

— Да.

— Чудесно! Джоуни уволни стария готвач преди два дни — разбъбри се келнерката и вдигна ръка към устата си, сякаш обръщаше енергично чаша с алкохол.

— Аха.

— Назначи го през февруари. Той тогава дойде в града и започна да си търси работа. Разправяше ни, че Господ му се открил и трябвало да разпространи учението му из цялата страна.

Жената наклони глава и се усмихна весело.

— Да, повтаряше думите на Христос, ама като апостол, надрусан с крек, така че на човек му се искаше да му затъкне мръсен парцал в устата. После пък откри пиячката и реши, че не му се работи. И това бе краят. Защо не седнеш на бара? Аз ще видя дали Джоуни може да се измъкне от кухнята за минута. Искаш ли малко кафе?

— Чай, ако нямаш нищо против.

— Веднага.

Не съм задължена да приема работата, напомни си Рийс, като се настани на високия хромиран стол, тапициран с кожа, и избърса влажните си длани в джинсите. Дори и да й предложеха мястото, нищо не й пречеше да откаже. Можеше да се насочи към чистенето на хотелски стаи или пък да потърси ранчото за градски туристи.

Джубоксът смени плочата и Шаная Туейн заяви весело на света, че се чувства като истинска жена.

Келнерката отиде до скарата, потупа ниска, яка жена по рамото и се наведе към нея. След секунда жената се извърна, срещна погледа на Рийс и кимна. Келнерката се върна до бара с чаша гореща вода и пакетче „Липтън“ в чинийката.

— Джоуни ще дойде след минута — съобщи тя. — Ще обядваш ли? Днес специалитетът е руло „Стефани“. Гарнитурата включва пюре, зелен фасул и бухтичка.

— Не, благодаря, чаят е достатъчен.

Рийс си знаеше, че не би успяла да задържи и залък в стомаха си, тъй като нервите я тресяха здраво. Паниката също надигаше глава и се готвеше да стовари зловещата си тежест върху гърдите й.

Помисли си, че трябва да си тръгне. И щом й ремонтират колата, да изчезне оттук. Майната им на знаците.

Джоуни имаше гъста руса коса, носеше бяла лекьосана престилка и червени баскетболни маратонки. Излезе от кухнята и избърса ръце в чиста кърпа за чинии.

После прикова в Рийс стоманеносивите си очи.

— Готвиш ли? — попита тя с дрезгавия глас на пушач, който прозвуча учудващо привлекателно.

— Да.

— За да си изкараш прехраната, или за да сложиш нещо в устата си пътем?

— С това си изкарвах прехраната в Бостън — отговори Рийс и скъса обвивката на пакетчето чай.

Нежната женствена уста на Джоуни контрастираше странно със строгите й очи. Рийс забеляза стар избелял белег да се спуска от лявото й ухо почти до брадичката.

— Бостън — повтори Джоуни и разсеяно прибра кърпата за чинии в джоба на престилката си. — Доста далеч.

— Да.

— Не знам дали искам готвачка от Източното крайбрежие, която не може да си държи устата затворена и пет минути.

Ченето на Рийс увисна изненадано, после устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Дрънкам неспирно, когато съм нервна — поясни.

— Какво правиш тук?

— Пътувам. Колата ми се развали. Нуждая се от работа.

— Имаш ли препоръки?

Сърцето й се сви.

— Мога да поискам да ми изпратят.

Джоуни подсмръкна и кимна към кухнята.

— Отивай отзад. Сложи си престилка. Следващата поръчка е сандвич с филе, леко запечено, пържен лук, гъби, пържени картофи и зелева салата. Ако Дик не ритне камбаната, след като му сготвиш, получаваш работата.

— Добре — съгласи се Рийс, смъкна се от стола и влезе в кухнята.

Изобщо не забеляза, за разлика от Джоуни, че бе накъсала чаената торбичка на миниатюрни парченца.

Кухнята бе просторна и добре подредена. Огромна скара, ресторантска печка, хладилник и фризер. Кофи, мивки, работни плотове, двоен фритюрник. Докато си завързваше престилката, Джоуни подреди пред нея продуктите, от които се нуждаеше.

— Благодаря — рече Рийс, изми си ръцете и се залови за работа.

Не мисли, заповяда си тя. Просто се остави на течението. Сложи филето на скарата и започна да реже гъбите и лука. Изсипа нарязаните картофи в кошничката на фритюрника и нави часовника.

Ръцете й не трепереха и макар че сърцето й бе свито, не си позволи да хвърля погледи през рамо, за да се увери, че стените не са се затворили около нея.

Работеше енергично и слушаше музиката от джубокса, цвъртенето от скарата и фритюрника.

Джоуни й метна втората поръчка.

— Порция грахова крем супа — в онази тенджера ей там. Добави крутони.

Рийс кимна, метна гъбите и лука на скарата, после сипа супата.

— Нова поръчка! — извика Джоуни. — Рубен, сандвич с пуешко и две салати.

Рийс изпълняваше поръчките бързо. Атмосферата и менюто бяха различни, но ритъмът си бе същият. Не спираш да работиш и не спираш да се движиш.

Тя подреди първото ястие в чинията и го поднесе на Джоуни за инспекция.

— Слагай го на бара — нареди й шефката. — Заеми се със следващата поръчка. Ако не ни се наложи да викаме лекар през следващите трийсет минути, си назначена. Ще говорим за парите и часовете по-късно.

— Трябва да…

— Почвай следващата поръчка — повтори Джоуни. — Аз отивам да изпуша една цигара.

Рийс работи усърдно още час и половина, после обедната тълпа се разреди и й позволи да се отдръпне от скарата и да изпие шише вода. Видя Джоуни на бара да пие кафе.

— Никой не ритна камбаната — отбеляза тя.

— Пфу! Винаги ли е толкова оживено? — попита Рийс.

— В събота по обяд е така. Но се справяме. Получаваш осем долара на час като начало. Ако след две седмици си все още толкова добра, ще ти вдигна заплатата с долар на час. Заведението работи седем дни седмично. Персоналът сме аз, ти и помощникът. Ще имаш два свободни дни през седмицата. Правя графика няколко дни предварително. Отваряме в шест и половина, а това означава, че първа смяна трябва да е на линия в шест. Клиентите могат да поръчват закуска цял ден, обедното меню важи от единадесет до затваряне, а вечерята — от пет до десет. Ако си готова да бачкаш четиридесет часа седмично, мога да го уредя. Не плащам извънреден труд, така че ако се наложи да висиш пред скарата няколко часа повече, ще те компенсирам следващата седмица. Имаш ли възражения?

— Не.

— Ако пиеш на служебното място, веднага те уволнявам.

— Разбирам.

— Получаваш кафе, чай и вода колкото искаш. Ако нападнеш соковете и газираните напитки, си плащаш. Същото е и с храната. Тук не вярваме в безплатните обеди. Но пък ти бездруго нямаш вид на човек, който ще започне да се тъпче, когато си обърна гърба. Кльощава си като клечка.

— Май си права.

— Готвачът от последната смяна почиства скарата и печката и заключва.

— Това не мога да го правя — прекъсна я Рийс. — Не мога да затварям ресторанта. Мога да отварям и да работя докогато поискаш. Ако се наложи, мога да работя двойна смяна и да поема повече от четиридесет часа, когато се нуждаеш от мен. Но не мога да затварям заведението. Съжалявам.

Джоуни повдигна вежди и допи кафето си.

— Да не би да се страхуваш от тъмното, момиченце?

— Да, страхувам се. Ако затварянето е част от служебните ми задължения, ще трябва да си търся друга работа.

— Добре, ще се справим някак си. Трябва да попълним и безбройните документи, които правителството изисква от нас. Но те могат да почакат. Колата ти е поправена и стои пред магазина на Мак — усмихна се Джоуни. — Всичко тук се разчува светкавично бързо. Ако си търсиш квартира, над ресторанта има стая, която мога да ти дам под наем. Не е нещо особено, но е чиста и има великолепна гледка.

— Благодаря, но засега ще остана в хотела. Нека да поработим заедно две-три седмици и да видим как ще потръгне.

— Да не би да те сърбят краката да потеглиш нанякъде?

— Възможно е.

— Изборът си е лично твой — сви рамене Джоуни и се отправи към летящата врата с чашата си кафе в ръка. — Иди си вземи колата, настани се някъде и се върни в четири.

Рийс излезе от ресторанта леко замаяна. Беше работила в кухня и се бе чувствала добре. Сега бе малко зашеметена, но това бе напълно нормално, нали? Така се чувства човек, когато си намери нова работа и отново върши онова, за което е учил. Да, вече отново готвеше — не бе посмявала да припари до печката през последните две години.