Джулиън простена задавено. Нов пристъп на глад го прониза като с нож. Отпусна се и се обърна настрана. Дювалие коленичи до него и гласът му прозвуча меко, но безмилостно:

— Ти си мъж, който обича жените, нали? Но през всичките тези години не си разрешаваше девица. Защо ли? Сигурно си мислиш, че си недостоен да омърсиш такова съкровище? Или те е страх, че мирисът на невинната кръв ще те подлуди? Страх те е, че ще се събудиш, окъпан в кръв, и няма да си спомниш как бледото момиче със затворени очи и отворена уста се е озовало до теб в леглото?

Джулиън затисна ушите си с две ръце и едва потисна един мъчителен стон.

Дювалие го помилва по косата и докосването му беше почти нежно.

— Бедното ми момче. Аз те създадох, знаеш ли? Докато брат ти се правеше на ловец на вампири и си играеше с новата си курва, какво правеше ти? Никога ли не си помисли, че бих могъл и да те разруша?

Джулиън лежеше напълно неподвижен. Боеше се да мисли, да чувства, да се надява. Без да бърза, Дювалие го освободи от белезниците. Когато железните пръстени паднаха от ръцете му, момъкът въздъхна облекчено.

В мига, когато Дювалие се изправи, Джулиън се нахвърли върху него с оголени зъби. Ала беше надценил силите си. Дювалие отскочи без усилие и той не можа да го достигне. Направи втори опит, но само след две крачки падна на колене. Даже без веригите белегът от разпятието на гърдите му и парещият глад му отнеха силите за борба. Беше твърде слаб. На всяка цена трябваше да се нахрани. Ако не, оставаше му само да умре.

Дювалие цъкна съчувствено.

— Може би е време да ти покажа, че дори чудовище като мен е способно на милост.

Той нахлупи качулката на главата си, за да се предпази от слънцето, и излезе навън. Скоро след това се появи отново, метнал на рамо голям, мърдащ чувал.

Джулиън облиза пресъхналите си устни. Може би Дювалие му носеше овца или друго животно, което да му послужи за храна. Копелето беше достатъчно садистично да го задържи жив — дори само за да удължи мъченията му.

Ала когато Дювалие остави товара си и развърза чувала, безпомощната радост на Джулиън се превърна в див ужас.

Пред него застана Порция. В устата й беше втъкнат копринен парцал, ръцете й бяха вързани. Прекрасните къдрици падаха в безредие по раменете, по бузите се виждаха мръсни вадички от сълзи. Синята муселинена рокля беше разкъсана и цялата на петна. Очевидно се беше отбранявала ожесточено при похищението.

Като го видя, тя нададе задавен вик и в очите й пламна надежда. Нямаше представа, че гледа в очите на убиеца си.

Макар че това му струваше последните сили, Джулиън се изправи на крака.

— Не! — изпъшка той. — Няма да допусна да я убиеш като Елоиза.

Дювалие му се усмихна като нежен любовник.

— О, аз няма да я убия. Ти ще го направиш.

Вампирът се ухили триумфално и блъсна Порция в ръцете на Джулиън. Сетивата на младия мъж бяха толкова изострени от глада, че веднага усети миризмата на страха й, силните удари на сърцето, което помпаше кръв към вените й. Когато тя се притисна, треперейки, към него, тялото му реагира с прилив на желание, каквото не беше изпитвал никога преди.

— Не — пошепна той, защото буквално усещаше как зъбите му растат и стават по-остри.

— Снощи видях тази млада девойка да се измъква през прозореца на стаята си. Помогнах й и тя ме помоли да я отведа при теб. Направих го. Както ти казах, аз не съм немилостив.

Дювалие се уви в наметката си и се обърна да си върви. Джулиън преглътна последните остатъци от гордостта си и извика подире му:

— Не прави това, Виктор, моля те! Умолявам те, недей!

Дювалие вдигна рамене, сякаш думите бяха без значение.

— Ако не искаш да я убиеш, можеш да изчакаш прекрасния момент, когато сърцето й удари за последен път, и да изсмучеш душата от тялото й. Така малката ще стане една от нас и ти ще имаш удоволствието да се радваш вечно на компанията й.

Извърна се, погледна Джулиън в очите и леко кимна.

— Оставям това на теб.

Вратата се затвори с трясък и завъртането на ключа в ключалката отекна злокобно в подземието.



Когато Ейдриън и Каролайн излязоха от стаята за закуска през френския прозорец, за да избегнат любопитните погледи на слугите, завариха Вивиан и Ларкин да ги чакат на терасата.

Вивиан носеше красива шапчица и тъмнозелена наметка. Ларкин беше затъкнал в колана си пистолет със седефена дръжка. Изражението му издаваше желязна решителност.

— Надявам се, че се шегувате — рече Ейдриън, скръсти ръце под гърдите и ги измери с присвити очи.

Каролайн застана до него и удостои сестра си с мрачен поглед.

— Ако дори само за минута си си въобразила, че ще ти позволя да тръгнеш с нас, мила моя, ще ти кажа, че тази красива малка шапка вероятно е спряла притока на кръв към мозъка ти.

Вивиан изпъна рамене.

— И защо да не дойда? Порция е и моя сестра.

След като той се бе провалил в същия спор, Ейдриън си позволи да се наслади на заплашващото поражение на Каролайн — повече, отколкото беше редно, както сам много добре знаеше.

— Сестра ти е абсолютно права, скъпа — не можа да се удържи той.

Каролайн го изгледа обвинително.

— Защо се намесваш?

Съзнавайки, че тя е въоръжена, Ейдриън разпери успокояващо ръце и направи няколко крачки назад, без да отговори на уморената усмивка на Ларкин.

Двете сестри стояха една срещу друга и никоя не даваше вид, че смята да отстъпи.

— Порция вероятно е в опасност — каза Каролайн. — Затова няма да позволя и ти да се изложиш на опасност. Нямам нито време, нито желание да спасявам и двете ви.

— Изобщо не те моля за разрешение — отвърна Вивиан. — Ти си ми сестра, не майка.

Ларкин изведнъж се закашля и Ейдриън трябваше да го потупа по гърба.

След минута учудено мълчание Каролайн изфуча:

— Ти, неблагодарно малко зверче! След всичко, което направих за теб, след всичко, което пожертвах, ти се осмеляваш…

Вивиан я прекъсна без колебание.

— Никой никога не те е принуждавал да играеш ролята на майка или мъченица. Ако не беше толкова горда и ограничена, сигурно щеше поне от време на време да молиш за помощ. Трябваше само да ми кажеш „Вивиан, ще бъдеш ли така добра да вържеш косата на Порция?“ или „Вивиан, би ли отишла набързо до пазара, за да купиш едно хубаво…“

— Казвала съм го поне сто пъти, но ти беше заета да седиш пред огледалото и да разресваш дългите си руси къдрици. Или да се упражняваш в рисуване на сърчица. Или да изпробваш всички хубави рокли, които мама беше поръчала за мен!

— Ти ревнуваш! — извика възмутено Вивиан. — Вярно е, че от време на време вземах по някоя твоя рокля, но поне не оставих неволно любимата ти кукла пред камината, за да изгоря дългите й руси къдрици!

Каролайн се наведе и носът й докосна този на сестра й.

— Кой казва, че е било неволно?

Когато се впуснаха в нови тиради, за да изброят и последните си грешчици в детайл, Ейдриън потупа Ларкин по рамото и посочи с глава към края на гората.

Тъкмо бяха навлезли между дърветата, когато Каролайн се обърна и ги видя.

— Ехей, къде отивате?

Ейдриън въздъхна тежко.

— Да намерим Порция и Джулиън. Или поне така се надявам.

— Никъде няма да отидете без нас! — Каролайн улови ръката на Вивиан и двете хукнаха към гората.

— Мъжете са невъзможни! Една нощ в леглото им и вече си мислят, че след като са те дарили с няколко часа неописуемо удоволствие, през остатъка от живота ти ще решават кое е най-доброто за теб.

Вивиан кимна в знак на съгласие.

— Наистина са невъзможни. Знаеш ли, Алистър отказа да ме вземе със себе си, ако не се съглася да обуя неговите ботуши! — Тя повдигна полата си и се потърси отвратено. — Сложила съм половин дузина чорапи, за да не ги изгубя някъде по пътя. Но дори така са огромни и грозни като свински бутове.

— Бедното ми агънце — промърмори утешително Каролайн и стисна ръката й. — Щом намерим Порция и Джулиън, ще ти приготвя хубава гореща баня пред камината.

Когато настигнаха мъжете и ги задминаха, крякайки като възбудени кокошки, Ейдриън и Ларкин си размениха невярващи погледи.

— По всичко личи, че са намерили общ неприятел — обясни тихо Ларкин.

— Прав си — кимна смутено Ейдриън. — Нас.



След като изкачиха едно възвишение и прекосиха тясна долина, минаха през няколко студени поточета и претърсиха всички скривалища от детството на Ейдриън и Джулиън, Каролайн си пожела и тя да е обула чифт от ботушите на любимия си. Подметките на леките й обувки бяха толкова износени, че усещаше болезнено всяко камъче и дори всеки стрък трева.

На няколко пъти щеше да рухне от изтощение, но всеки път, когато се спъваше, Ейдриън протягаше ръка и я подкрепяше. Всеки път, когато силите й застрашително отслабваха, решителното му изражение я подканваше да бърза.

Когато й помогна да се прехвърли през едно паднало стъбло, зад което започваше стръмен, скалист склон, той се осведоми тихо:

— Неописуемо удоволствие, значи?

Каролайн сведе глава, за да скрие усмивката си.

— Не ме гледай така самодоволно, ако обичаш. Мога да кажа, че като цяло беше… приятно.

— Приятно? — Ейдриън я дръпна и тя падна на гърдите му. Меката й гръд се притисна към коравия му гръден кош. Ейдриън я погледна отвисоко и в замъглените му очи блесна обещание. — Тогава не ми остава нищо друго, освен тази нощ да удвоя усилията си.

Тази нощ… Но само след като намерят Порция и Джулиън и ги върнат в замъка. Тази нощ щяха да лежат в огромното легло на Ейдриън и да коват планове за сватбата. И да се смеят на страха, който са изпитали заради глупавите си брат и сестра. Когато го погледна в очите, Каролайн разбра, че и двамата много искаха да вярват в общото си бъдеще.

Ала денят минаваше, а заедно с него угасваха и надеждите им. Слънцето се скри зад пелена от облаци, заваля лек дъжд, падането на мрака се ускори. Красивата шапчица на Вивиан се намокри и увисна тъжно. Когато формата й окончателно се развали, тя я свали от главата си и я захвърли отвратено. Вместо това скри косите си под качулката на наметката.