Най-сетне излязоха на голяма поляна в гората. В средата се издигаше четириъгълна сграда. Старите камъни бяха обрулени от ветровете, обрасли с мъх и папрати. Над входа бдеше каменен ангел и строгото лице ги предупреждаваше, че това не е убежище за уморени пътници.

— Какво е това? — попита шепнешком Каролайн.

Неестествената тишина я разтревожи.

— Семейната гробница — отговори също така тихо Ейдриън.

Тя потрепери и си каза, че не е чудно, дето се чувстваше така неловко. Гласовете на живите не бяха добре дошли тук.

Ейдриън мина решително през лехата от увехнали, мокри цветя и се приближи предпазливо до гробницата. Другите го последваха колебливо. Ала щом стигна до вратата, той застана пред от нея и се вгледа мълчаливо в желязната брава.

— Какво има? — попита тихо Ларкин и бутна Вивиан зад себе си.

Ейдриън вдигна глава. Каролайн си каза, че сигурно е изглеждал точно така, когато е стоял пред игралния салон и го е гледал как гори — заедно с трупа на Елоиза.

— Вратата към гробницата обикновено не се заключва с катинар. Никой не се страхува, че обитателите й ще избягат.

Каролайн изпита недобро предчувствие и фините косъмчета на тила й настръхнаха.

— Отстъпете назад — нареди Ейдриън и извади пистолета от колана си.

Даде пример, като направи няколко крачки назад, и другите го последваха.

Той се прицели и натисна спусъка. Само с един изстрел разби катинара на хиляди парченца. Трясъкът на изстрела отекна в цялата гора. Докато димът от пистолета се разсея, вратата на гробницата се отвори със скърцане.

23

На прага застана Джулиън и се олюля. Порция беше сгушена като дете в ръцете му. Главата й висеше безсилно на гърдите му, черните къдрици стигаха почти до хълбоците му. Очите й бяха затворени, кожата изглеждаше смъртнобледа. Толкова по-ясно личаха двете дупчици на алабастровата й шия. Беше изключено да ги сбъркат.

Каролайн извика тихо и затисна устата си с ръка. Коленете на Вивиан поддадоха и Ларкин я грабна в прегръдката си. Притисна я до гърдите си и скри лицето й, за да заглуши тихите й хълцания.

Лицето на Ейдриън беше красиво и ужасно като това на ангела, който бдеше над вратата. Без да бърза, той бръкна в джоба си и извади подострено колче. Направи крачка към Джулиън, но Каролайн го сграбчи за ръкава и го спря.

— Не, Ейдриън — пошепна настойчиво тя и заби нокти в ръката му. — Погледни гърдите й. Тя диша!

Макар че движението почти не личеше, гърдите на Порция се вдигаха и спускаха равномерно.

Джулиън се запрепъва към тях и сълзите по лицето му се смесиха с дъжда. Каролайн шумно пое въздух — едва сега забеляза, че той изглеждаше по-близо до смъртта, отколкото Порция. Очите му бяха дълбоко хлътнали, кожата — бледа като пергамент. Зад сините устни зъбите му изглеждаха призрачно бели. Гласът му прозвуча дрезгаво и безсилно:

— Взех само колкото ми беше необходимо, за да оцелея. — Той погледна Порция с трогателна нежност. — Нямаше да го направя, но тази упорита малка глупачка настоя. Опитах се да я предупредя, че е опасно, че не съм господар на себе си и може би няма да престана. Казах й дори, че мога да я убия, но тя не пожела да ме чуе!

Когато Джулиън падна на колене, без да изпусне Порция от прегръдката си, другите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се раздвижиха. С помощта на Вивиан Ларкин внимателно взе от ръцете му припадналото момиче, а Ейдриън изправи Джулиън и го притисна до гърдите си.

— Не исках да ме видиш отново в това състояние — изрече Джулиън с тракащи зъби. Вкопчи се в ръката на Ейдриън, докато тялото му се разтърсваше от неконтролирани тръпки, и обясни — Не искам никой да вижда какво е направил от мен Виктор. Не искам никой да знае какво чудовище съм.

— Не си чудовище. — Ейдриън приглади назад влажните му коси, без да се срамува от треперенето на ръцете си. — Ако беше, сега Порция щеше да е мъртва.

Джулиън го погледна неразбиращо.

— Ако не съм чудовище, тогава какво съм?

— Онова, което винаги си бил и ще бъдеш. — Ейдриън сведе глава, притисна чело в косата на Джулиън и затвори очи, преди Каролайн да види сълзите му. — Моят малък брат.



— Как е той? — осведоми се шепнешком Каролайн от прага на стаята в кулата. Междувременно бяха минали няколко часа от срещата в гробницата.

Само по риза и панталон, Ейдриън седеше във високото кресло до леглото. Беше протегнал дългите си крака, брадичката почиваше върху ръката му. Очите му изглеждаха уморени и изтощени, но под светлината на свещите ясно личеше, че не са загубили бдителността си.

Той бе настоял сам да пренесе Джулиън по стълбите и да го настани в собственото си легло. Скоро щеше да настъпи утро и тежките кадифени завеси бяха спуснати, за да изключат и най-малкия риск от влизането на първия слънчев лъч.

— Вече спи спокойно — отговори тихо Ейдриън, докато Каролайн вървеше към леглото. Той погледна брат си и продължи с леко треперещ глас: — Няма да мине много време и пак ще започне да ме укорява за лошо завързаните вратовръзки и да ме бие непрекъснато на шах.

Устните на Джулиън бяха загубили синия си цвят, бузите му бяха обагрени в лека розовина. Като видя на масичката до леглото чаша с червена течност, Каролайн бързо отмести поглед. Знаеше, че няма смисъл да пита дали е червено вино.

— Как е Порция? — попита Ейдриън.

— Направо е непоносима. — Каролайн се усмихна и заразказва: — На всеки пет минути иска чаша вода или пастет от бъбреци и е много въодушевена от факта, че в крайна сметка тя и доктор Полидори са се оказали прави за съществуването на вампирите. Вивиан настоя да се погрижи за нея и аз не посмях да възразя. — Тя направи гримаса и прихвана мръсните поли на розовата рокля. — Освен това нямам търпение да сваля това нещо и да позвъня за хубава гореща вана.

— Сигурна ли си, че не трябва да повикам доктор Кидуел да я прегледа? Нали знаеш, че мога да издържа на няколко неприятни въпроса. Особено когато Алистър е до мен. Тукашната власт ще се впечатли много от присъствието на един лондонски констабъл.

— Не, благодаря — отговори Каролайн и неволно потрепери. — Добрият доктор сигурно ще реши да й пусне кръв, а аз не искам това.

Ейдриън я погледна въпросително.

— Порция каза ли какво се е случило в гробницата?

Каролайн поклати глава и отговори едва чуто:

— Съмнявам се, че някога ще го направи. — Тя се вгледа в красивото лице на Джулиън, който в съня изглеждаше млад и невинен. — Тя обожава земята, по която стъпва брат ти. Готова е на всичко заради него.

Каролайн се приближи и сложи ръка на рамото на Ейдриън. Не можеше да забрави ужасния миг, когато всички повярваха, че неговият брат е убил сестра й… и е разрушил надеждите им за общо бъдеще.

Очакваше Ейдриън да сложи ръка върху нейната, ала той стана и ръката й увисна безсилно.

Той отиде до френския прозорец и вдигна кадифената завеса, за да погледне в отиващата си нощ.

— Ами Дювалие? — попита той и името излезе от устните му като проклятие. — Какво каза Порция за него?

Лицето на Каролайн се вкамени.

— Каза, че я хванал, когато се спуснала по чаршафите, за да дойде на бала. Вързал я, запушил устата й и я държал цяла нощ в някаква пещера, преди да я хвърли при Джулиън в гробницата като парче сурово месо…

Ейдриън изруга ядно.

— Откакто направи това с брат ми, проклетото копеле не смее да застане лице в лице с мен. Вече пет години! Трябваше да се сетя, че и този път няма да е различно. Сигурно вече е на много мили оттук…

— Денят на разплатата ще дойде, Ейдриън. Той ще плати за всеки живот, който е разрушил, за всяка душа, която е откраднал. Двамата заедно ще се погрижим за това.

Ейдриън продължи да се взира в нощта.

— Щом Порция се възстанови, искам да вземеш нея и Вивиан и да се махнеш оттук.

— Сигурна съм, че констабъл Ларкин с радост ще приеме да се погрижи за Вивиан и Порция и ще ги върне в дома на леля Мариета.

— Алистър вече даде съгласието си да отведе и трите ви в Лондон.

Каролайн се усмихна знаещо.

— Пак ли сте правили планове зад гърба ни? Много мило от ваша страна. Тогава бъди добър да обясниш на смелия констабъл, че без теб никъде няма да отида.

— О, напротив, ще отидеш. Ще се върнеш в Лондон и ще продължиш живота си, сякаш последните две седмици не ги е имало.

Усмивката й угасна.

— Не можеш да ме молиш за това.

— Не те моля. — Ейдриън се обърна и я погледна за първи път, откакто беше влязла в стаята. Онова, което видя в безрадостните дълбини на очите му, я смрази.

Въпреки нарастващата си неловкост, Каролайн успя да се засмее.

— Мислех, че вече сме изяснили този въпрос. Ти нямаш право да ме командваш. Още не си поискал специалното разрешение на архиепископа.

Той поклати глава и изрече тихо:

— Боя се, че не мога да си позволя да поискам такова разрешение. Не и като знам, че ще ни струва много скъпо.

— Аз съм готова да платя цената. С удоволствие.

— Аз обаче не съм. Когато Джулиън излезе от гробницата с Порция на ръце, и двамата повече мъртви, отколкото живи, осъзнах какъв наивен глупак съм бил да смятам, че мога да ви закрилям. Това е причината, поради която трябва да си отидеш… сега… преди да е станало много късно.

— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, а в следващия миг да искаш да те напусна?

Той посочи с пръст спящия Джулиън.

— Защото в това легло можеше да си ти. Или още по-лошо — да лежиш в гроба. Дювалие ще преследва всички хора, които обичам, и няма да се откаже, докато не го унищожа. Трябва да съсредоточа всичките си сили в това начинание. Не мога да си позволя нищо да отклонява вниманието ми.

— Това ли е всичко, което бях за теб? — попита с пресекващ глас Каролайн. — Отклоняване на вниманието?

Той прекоси помещението с мрачно изражение и застана пред нея.