На подиума в средата на стаята бе положен дървен ковчег.

Каролайн преглътна мъчително. Гледката я изпълни с неловкост. Хвърли бърз поглед към Ейдриън и видя, че лицето му е затворено, а зъбите — здраво стиснати. Разбра, че случващото се е много тежко за него, и го хвана подръка.

Той я погледна втренчено.

— Трябваше да те предупредя. Брат ми не обича да го смущават. Пази строго личната си сфера. Още като момче беше много груб, когато го будеха.

Тя застана плътно до него.

— Ако започне да се цупи, ще позвъним на Уилбъри да му донесе бисквити и чаша мляко.

Макар и с огромна неохота, Ейдриън пристъпи към ковчега. Каролайн вървеше с него и се опитваше да прогони нарастващия страх.

Когато Ейдриън протегна ръка и вдигна тежкия капак, тя спря да диша. Ала когато трепкащата светлина на факлата освети вътрешността, разбра, че има и по-ужасни неща от това да види как вампирът спи в ковчега си.

Ковчегът беше празен. Джулиън също беше изчезнал.



Джулиън лежеше свит на кълбо на студения каменен под и тялото му се гърчеше от мъчителни спазми. Бяха минали повече от петнадесет часа, откакто се бе нахранил за последен път. Гладът го гризеше отвътре, жаждата изсмукваше всяка капка течност от вените му, докато цялото му тяло изсъхна като безкрайната пустиня под безмилостно парещото слънце. Макар че кожата му беше леденостудена, той гореше в треска. Ако пламъците продължаваха да горят в тялото му, скоро щяха да погълнат последните остатъци от човешкото у него и да остане само един див звяр, готов да разкъса дори най-обичаните си хора, за да се нахрани.

С дълбоко ръмжене, повече животинско, отколкото човешко, той раздруса веригите, с които ръцете му бяха приковани към стената. Само преди няколко часа би могъл да ги изтръгне от зидарията без особено напрежение. Ала разпятието, което Дювалие бе оставил на шията му през дългата нощ, бе ускорило загубата на силите му. Врагът му дойде на разсъмване и го махна, но печатът на кръста все още личеше на гърдите му. В своята безгранична злина Дювалие бе превърнал един символ на надеждата в грозно оръжие.

Разтърси го нов спазъм, толкова силен, че зъбите му затракаха неудържимо. Той рухна на камъните и веригата се изплъзна от безсилните му пръсти.

Джулиън осъзна, че умира. Много скоро вече нямаше да принадлежи към зловещите редици на живите мъртъвци, а щеше да бъде само мъртвец. Без душата си не можеше да се надява на спасение на небето. Просто щеше да угасне и да се разпилее на прах, вятърът щеше да разнесе пепелта от костите му във всички посоки.

Джулиън присви очи. Светлината на единствената факла беше твърде ярка, за да може да я понесе. Молитвите, които двамата с Ейдриън бяха произнасяли всяка вечер в детството си, минаваха през главата му като мъчителен рефрен. Никоя молитва не можеше да го спаси от жаждата за кръв, която бушуваше в тялото му въпреки разума и волята. Напорът да търси храна беше по-силен от всеки друг инстинкт и почти беше надвил последните остатъци от човещина у него, за които Ейдриън се беше борил така упорито.

Младият мъж простена и обърна лице към каменния под. Даже ако Ейдриън дойдеше навреме, той не би понесъл брат му да го види в това състояние. Почти си пожела Дювалие да го беше оставил на място, където безмилостните слънчеви лъчи бързо да сложат край на жалкото му съществуване, преди изобщо някой да забележи, че го няма.

Внезапно видя пред себе си лицето на Порция Кабът. Дръзка малка хлапачка, изкусително невинна. Дали поне тя ще тъгува за него? Дали ще пролива сълзи и ще мечтае за онова, което можеше да бъде? Опита се да си спомни как тя седеше до него пред пианото, но всичко, което видя, беше крехката й шия, огряна от свещите, трепкането на пулса, когато обръщаше глава и му се усмихваше. Видя се да се навежда, да докосва с устни коприненомеката кожа… а после да забива зъби в меката плът и жадно да пие кръвта й…

Да я лиши от невинността й…

Никога!

Джулиън скочи с див рев и отново задърпа веригите си, докато най-сетне се предаде и потъна в съня на изтощението.

Изобщо не чу скърцането, когато вратата се отвори. Не разбра, че вече не е сам, когато мелодичният глас на Дювалие нахлу в съня му като сладка отрова.

— Разочароваш ме, Жюл. Очаквах повече от теб.

22

„Нали малката е тази, която ме следва навсякъде като кученце и моли за внимание. Тя ме гледа предано с красивите си, дълбоки очи, сякаш съм отговорът на невинните й молитви. Ако все пак ми се случи да се забравя, не мислиш ли, че ще е с нея?“

Ейдриън провери с няколко движения заряда на пистолета си и го пъхна в колана на панталона. Думите на брат му го преследваха също като очакващия поглед на Каролайн.

Докато тя го наблюдаваше от прага на спалнята му, той отвори стария сандък, който беше пропътувал с него половината свят и безкрайния океан, и извади черна наметка. Сложи я на раменете си и я затвори с медна брошка.

Порови се в сандъка и напълни вътрешните джобове с половин дузина смъртоносно подострени колчета от бял трън и елша, добави няколко ножа с различна големина и форма, три шишенца светена вода и миниатюрен арбалет.

Когато мушна последния сребърен нож в кончова на ботуша си, Каролайн се приближи и погледна в сандъка.

— Сестра ми ли ще търсиш или отиваш на война?

Ейдриън хлопна капака и се обърна към нея. Не искаше да гледа леглото зад себе си. Все още не беше оправено след любовната им игра и той не можеше да се отърве от чувството, че инструментите на смъртта лишават това място от светостта му. Като видя ръждивочервените петна по чаршафите — всичко, което беше останало от невинността на Каролайн, — изведнъж изпита чувството, че е едно от чудовищата, които отиваше да гони.

— Ако Дювалие е замесен в изчезването й, ще се наложи да се разправя и с него — обясни кратко той.

Обърна се към вратата, но тя го сграбчи за ръката, преди да е излязъл.

— Ами ако не е Дювалие? Какво ще правиш тогава?

Ейдриън издърпа ръката си и отговори на погледа й с мрачна решителност.

— Ще се справя.

Едва когато бе прекосил половината кула, забеляза, че тя го следва. Обърна се рязко и я изгледа втренчено.

— Къде си тръгнала, за бога?

— Идвам с теб.

— В никакъв случай.

— Разбира се, че идвам с теб. Тя ми е сестра.

— А той ми е брат.

Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Ехото на гневния му отговор увисна помежду им, тежко като олово. След малко Каролайн вирна брадичка и рече:

— Не можеш да ми казваш какво да правя. Не си ми съпруг.

Очите на Ейдриън се разшириха невярващо.

— Значи ли това, че когато се оженим, ще изпълняваш всяка моя заповед?

Каролайн отвори уста, но веднага я затвори и той изпухтя.

— Така си и мислех.

Прокара пръсти през косата си, хвана я за ръка и се върна при сандъка. Мърморейки тихи проклятия, извади втора, по-къса наметка и я сложи на раменете й. Тя стоеше търпеливо, докато напълни джобовете й с оръжия.

След като добави и две шишенца светена вода, Ейдриън каза:

— Искам да запомниш, че вампирите се боят не от самите осветени предмети, а от твоята вяра в тях. Вярата е единственият враг, когото не могат да победят.

Каролайн кимна послушно, той се обърна и тръгна към вратата. Едва когато тя се опита да го последва, той осъзна, че толкова я бе натоварил с оръжия, че тя не можеше да върви.

Въздъхна, върна се при нея и я освободи от най-тежките. Избягвайки погледа й, изрече задавено:

— В деня, когато намерих Елоиза в игралния салон, се опитах да я целуна. Вероятно съм си мислил, че мога да я стопля с тялото си, да й вдъхна живот. Ала устните й бяха студени, сини и корави. — Неспособен да устои на изкушението, докосна устните на Каролайн с върха на показалеца и мина по фините очертания. — Ако с прекрасната ти уста се случи нещо подобно…

Тя взе ръката му и я притисна до бузата си.

— Аз може да нося роклята й, Ейдриън, но не съм Елоиза. Ако си знаел, че тя е в опасност, си щял да я спасиш, сигурна съм. Сега обаче ще спасиш сестра ми и брат си. — Устните й се извиха в трепереща усмивка. — Вярвам го с цялото си сърце, защото вярвам в теб.



Когато сянката на Дювалие падна връз него, Джулиън се нахвърли върху врага си с оголени зъби.

— Това вече е по-добре — похвали го Дювалие и се усмихна злобно. — Предпочитам да ми ръмжиш като бясно куче, вместо да се криеш в ъгъла като настъпено улично псе.

Джулиън стисна здраво зъби, за да не затракат отново, и процеди:

— Единственото бясно куче тук си ти, Виктор.

Дювалие свали качулката си, разтърси блестящите си черни къдрици и отговори небрежно:

— Всичко зависи от гледната точка. — През годините, които беше прекарал извън Англия, френският му акцент беше станал по-ясен и съгласните се размиваха в дрезгаво мъркане. — Някои го приемат като подарък. Представи си: да бъдеш безсмъртен!

— За мен е проклятие! — изсъска Джулиън.

— Тъкмо поради тази причина съм много по-силен от теб. По-могъщ. През последните пет години приемах с готовност това, което съм, докато ти през цялото време си бягал.

— От моя гледна точка ти си този, които бяга.

Усмивката на Дювалие не стигна до очите.

— Вероятно вината е изцяло моя. Най-после разбрах, че съм подценил упоритостта на брат ти. Мислех си, че ще се види принуден да те убие, което от своя страна щеше да убие него.

— Не, Виктор. Ти подценяваш любовта му към мен. И решителността му да те преследва до края на света.

— Ако наистина те обичаше, щеше да те приеме, какъвто си, нали? — Дювалие въздъхна и поклати глава. — Знаеш ли, почти те съжалявам. Не искаш да си вампир, но не можеш да си и човек. Кажи ми: за какво мислиш, когато се любиш с жена? За аромата на кожата й, за мекотата на гърдите, за удоволствието, което ти доставя с ръцете и устата си, със сладкото малко гнездо между краката си? Или се вслушваш в биенето на сърцето й под твоето, когато я вземаш, в шепота на кръвта й, която тече във вените, докато я водиш към върха?