Нетърпелив да свали дрехите й, той я целуна през тях. Влажни горещи целувки проследяваха пищните извивки на гърдите й. Когато той достигна до зърното й, тя промълви името му и заплете пръстите си в косата му.

Езикът му нежно дразнеше възбуденото връхче през синята коприна и прозрачната материя на сутиена й. Дишането й се ускори и накъса, докато той целуваше гърдата й още по-влудяващо, и тя рязко извика името му, когато нежно я захапа. Той отлепи устни само за миг, колкото да промълви нейното като някакъв любовен припев.

Шели изобщо не се възпротиви, когато ръката му се плъзна под полата и погали бедрата й. Копринената материя на чорапогащника само усили чувствителността й. Тя се стопи от докосването му и се движеше така, че насърчаваше смелите му изучаващи движения.

Колкото и възбудени да бяха, никой от двамата не бе подготвен за взрива от усещания, който ги разтърси, когато милващата му ръка достигна там, където се събираха бедрата й. Той притисна чело към гърдите й, докато пръстите й останаха заплетени в тъмните му коси.

Грант шептеше любовни думи, а бедрата й се разтваряха и отпускаха.

— Шели, аз трябва да те любя! — възкликна той и разтвори ръка, за да я обгърне.

Това бе мъжът, когото винаги бе желала, и ето го сега пред нея, предлагащ й безграничната си страст. Защо не й се искаше да я приеме? Защото това не бе приказка. Това бе истинският живот. Никой мъж, когото една жена е обичала и желала години наред, не се връщаше в живота й като на поднос. Нищо не се случваше така безпогрешно. Някъде, по някое време трябваше да се плати цената.

Щеше да бъде толкова лесно да се поддаде на думите му, нашепващи за любов, и на собственото си изгарящо желание. Тя го искаше, мислеше си, че може да умре, ако не го има, но не можеше да заплаши кариерите и на двамата заради удоволствието от една нощ. Това бе всичко, което можеше да се получи помежду им.

Той бе склонен да рискува с една такава връзка. В крайна сметка той винаги можеше просто да си тръгне. Когато приключеше с нея, когато отново успееше да разбие сърцето й, той би могъл просто да се оттегли. Той щеше да бъде свободен, а тя отново щеше да се опитва да сглоби живота си от разпилените парчета.

Тя не вярваше, че Грант може да е толкова коравосърдечен. Но пък не бе вярвала, че и Даръл може да е. Когато се стигнеше дотам, жените ставаха зависими от благоволението на мъжете, които обичаха.

Колкото и да обичаше Грант, тя нямаше да стане отново уязвима.

Отначало той не разбра, че тя се бори да се откъсне от него. Внезапното стягане на крайниците й го предупреди така, както нищо друго. Ръцете й го отблъснаха. Той я погледна неразбиращо, примигна и поклати глава, за да си проясни погледа.

— Шели?…

— Довиждане, Грант.

Тя рязко отвори вратата и изскочи навън.

— Шели! — чу го да вика.

Тя побягна по пътеката, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си, като че ли я гонеше дяволът.

Като автомат, който знае точно как да действа, но е напълно лишен от чувства, влезе в спалнята и се съблече. Погледна двете мокри петна отпред на блузата си с тъга. В крайна сметка трябваше да я занесе на химическо, осъзна тя и после избухна в плач.



Прекара неделята затворена в къщата си. Тъй като валя през целия ден, си имаше добро извинение да не излиза. Майка й се обади и я попита дали има някакви новини в живота й и дали предметите, които изучава този семестър, са й интересни. Шели предпочете да не споменава преподавателя си по политология.

Очевидно Грант се опитваше да се съобразява с решението й. Тя бе очаквала, че ще се обади по телефона, но той не го направи.

В понеделник вечер дълго спори сама със себе си дали да отиде на лекцията му на следващия ден, или да се отпише от този курс, както бе обявила преди седмица. Причините да се отпише бяха съвсем очевидни. Все пак тя се улови, че си намира причини да остане.

Първо, не искаше да доставя на ректора Мартин удоволствието, че е успял да я изплаши. Не че той изобщо би научил, но не възприемаше идеята да се предаде толкова лесно.

Второ, не искаше Грант да си мисли, че е страхливка. Той я бе нарекъл така веднъж и никак не бе прав. Тя се хвалеше, че е подредила живота си, че е независима, че няма нужда от никого. Ако се огънеше пред първия признак за задаващи се неприятности и се оттеглеше без достойнство, той щеше да я смята за пълна глупачка, незряла и незаслужаваща неговото внимание. Това би я наранило. Не би го понесла.

Във вторник, със зачервени от плач очи и с твърда решимост, изписана по нежното й лице, тя влезе в учебната зала. Грант стоеше наведен над катедрата и преглеждаше бележките си. Само един спазъм на мускула на челюстта му го издаде, че е усетил появата й. Не се осмели да я погледне.

Така преминаха следващите две седмици. Той никога не я поглеждаше така, че наистина да я вижда. В няколко случая тя се изкушаваше да се включи в разгорещените дискусии, които Грант насърчаваше в часовете си, но после се въздържаше. Можеше да продължи с мълчаливото наблюдение толкова дълго, колкото и той.

Един следобед, когато нарочно бе дошла по-рано, за да го принуди да я заговори, го свари в компанията на мис Цимерман.

Младото момиче бе приседнало на ръба на бюрото му по най-изкусителния и определено недискретен начин. Той се смееше, люлеейки се на стола си, а краката му бяха качени върху единия ъгъл на бюрото, близо до бедрата на момичето. Шели изскърца със зъби и се опита да се пребори с изкушението да ритне краката на стола му и да удари една звънка плесница по прекалено намазаната с руж буза на мис Цимерман.

Напълно вбесена от поведението му и отвратена от самата себе си, че не е безразлична, тя не си записа нито думичка през цялата лекция. Гледката през прозореца ангажира цялото й внимание, докато седеше напушена на чина. След лекцията насъбра книгите си и профуча край него към вратата.

— Мисис Робинс?

Краката й внезапно се заковаха и студентът зад гърба й се блъсна в нея. Тя се поблазни от идеята да пренебрегне повикването му, но останалите бяха чули, че я вика. Освен това не искаше да му дава нови поводи за насмешка. Изправи гръб, стегна раменете си и се обърна, за да срещне сиво-зелените очи.

— Да? — каза тя възможно най-студено, въпреки че кръвта й започна да ври в момента, когато той произнесе името й.

— Имам нужда от асистент за някои проучвания, както и за проверката на тестовете. Интересувате ли се от това предложение… мисис Робинс?

Шеста глава

Потокът от студенти, които излизаха от стаята, я заобикаляше, докато тя стоеше като вцепенена и се взираше в него. Какво си мислеше той за нея, че е кукла на конци, която се движи според неговата воля? Не беше говорил с нея от седмици, а сега я молеше да му стане асистент.

— Не мисля, че бих приела, мистър Чапмън — отвърна ледено Шели.

Преди тя да се извърне, той забързано добави:

— Поне нека ви опиша работата. Ако след това не проявите интерес, ще се обърна към някой друг.

На повърхността разговорът им изглеждаше съвсем нормален. Но любезните думи прикриваха потиснати сексуални помисли и напрежение. Шели искаше да се нахвърли отгоре му, заради това, че я бе пренебрегвал последните няколко седмици, и в същото време да се хвърли в обятията му и да се моли да я прегърне.

Тя презираше слабостта си, но бе достатъчно зряла и честна, за да си признае, че съществува. Отказвайки да издаде чувствата си, запази безизразното си, спокойно изражение. Стойката й бе стегната като на военен.

Когато и последният студент излезе и вратата се затвори, Грант каза спокойно:

— Седнете, мисис Робинс.

— Бързам, господин Чапмън. Предпочитам да остана права. Не се интересувам от предложението да ви стана асистент.

Той поклати глава и раздразнено разтри врата си. Тя си припомни описанието му на възрастния професор и почти се разсмя. Той изглеждаше всичко друго, но не и това. Панталоните му бяха с перфектна кройка, стегнали тесния му ханш като ръкавица. Тъмна карирана памучна риза в убити нюанси на сиво, зелено и ръждиво покриваше гладките мускули на гърдите и раменете му. Тя откъсна поглед от тъмните косъмчета, подаващи се от разкопчаната му яка, и вдигна очите си към неговите.

Да срещне погледа му бе ужасна грешка. Той я гледаше прекалено нежно. Копнежът, който откри в очите му, сякаш отразяваше нейния.

— Имам нужда от някой, който да направи проучванията вместо мен, мисис… по дяволите… Шели. За теб това ще означава допълнителен списък от материали за четене, по които трябва да ми изготвяш доклади. Устни доклади, не писмени. Следващата седмица имаме изпит и ще ми трябва помощ при проверката на изпитните работи. Имам пет групи по около четиридесет студента.

Тя изучаваше върха на ботуша си. Не бе толкова интересно, колкото мъжествените му форми, но бе по-безопасно. Когато го гледаше, здравият разум я напускаше. С насилено решителен глас тя каза:

— Не мога да ти помогна.

Той продължи, все едно Шели не бе проговорила.

— Ти си отлична студентка. Знам, че учебната ти програма е доста претоварена този семестър, но се съмнявам, че средният ти успех е по-малко от отличен. Не работиш и нямаш семейни задължения. А и аз се нуждая от теб.

Повдигна очи към лицето му. Тези думи бяха ехо на нещо, което бе чувала и преди. Самотата, изписана на лицето му, я накара да го заподозре в двуличие. Но думите му бяха постигнали целта си. Тя почувства, че и последната й съпротива постепенно се разпада.

— Сигурна съм, че можеш да си намериш някой друг — каза Шели малко несигурно.

— И аз съм сигурен. Но не искам някой друг. Искам теб.

Принудено стегната й стойка постепенно се отпусна, докато накрая раменете й добиха нормалната си женствена мекота. Като избягваше очите му, тя погледна през прозореца — навън бе мрачно и духаше ураганен вятър.