В края на краищата, от една стегната в корсет, припадничава жена не може да се очаква нищо друго, освен да се усмихва и да диша. Една припадничава жена не би могла да тича, язди, стреля или мисли. Една припадничава жена е кротка.

Никол беше достатъчно мъдра да знае, че трябва да пази своята мъдрост за себе си.

Щом привърши с обличането, тя се спря за миг пред огледалото, усещайки, че стомахът й се е свил от нервно напрежение. На лицето й се изписа намръщена гримаса. Не че не харесваше скромния си син жакет и пола — въобще не я бе грижа за дрехите, стига само да не й пречеха да се движи свободно. Друга бяха нещата от външността й, които не й се нравеха.

Никол въздъхна.

— Е, а ти какво очакваше? — попита напълно сериозно своето отражение тя. — Да си по-ниска? Или руса? Не бъди такава глупачка. Ако хората те оценяват по външния вид, значи не струват и пет пари!

Вратата се отвори.

— Викате ли ме, мадам?

Никол се изчерви. Ако слугите я хванеха да си говори сама, щеше да умре от срам!

— Ъ-ъ, да, Ани. Би ли отнесла панталоните ми на Сю Ан? Лявото коляно се нуждае от закърпване.

Тя се усмихна широко и изчака Ани да вземе бричовете и да излезе. После се погледна намръщено в огледалото. Въпреки всичко бе нелепо висока и прекалено тъмна. Наследила бе изцяло чертите на смуглия си баща и нищичко от своята дребничка, русокоса майка. Не беше мрачна по природа, но не можеше ли косата й да е поне кафява, вместо гарвановочерна?

Трябваше да помоля Ани да ми помогне с прическата, вместо да я залъгвам с разни измишльотини за панталоните, помисли си тя, докато се опитваше да прокара гребена през косите си. Гъстите, вълнисти черни кичури се спускаха чак до кръста й и бе невъзможно да се приведат в ред без втори чифт ръце. За това обаче вече бе твърде късно, ето защо Никол бързо стегна косата си с една панделка. Лейди Адърли и лейди Уъртингтън я чакаха. Стомахът й отново се сви. Забавеше ли се още минута, щеше да прояви непростима грубост. Тя изскочи припряно от стаята си и се втурна по стълбите, забравила, че е с пола. Припомни си го чак когато се препъна и се принуди да запристъпва по-бавно, по-женствено.

Долу в коридора се спря за миг, за да си поеме дъх и да успокои нервите си. Каза си, че се държи глупаво — просто приемаше гости, нещо, което другите млади дами вършат всеки божи ден. Докато бързаше по дългия, покрит с мрамор коридор, си мислеше колко хубаво би било майка й, графиня Драгмор, да си беше у дома, за да й помогне с мъдрите си съвети. Но Джейн бе в Лондон с малката сестра на Никол, Реджина, която категорично беше отказала да стои в тихата провинция насред разгара на сезона. Никол мечтаеше родителите й да позволят на Реджина да се омъжи и да забравят, че тя, по-голямата сестра, е неомъжена и най-вероятно ще си остане такава завинаги.

На прага на просторния светложълт салон тя се спря. Двете млади дами, седнали на пъстро тапицираното канапе, мигновено замръзнаха на местата си, разговорът им секна. Едната беше руса и съвършена, другата — изумително хубава брюнетка. И двете се вторачиха в Никол с ококорени сини очи. За един глупав миг Никол се почувства като някаква екзотична твар, наблюдавана под лупа; сетне това чувство се изпари.

Тя се усмихна и прекрачи прага.

— Здравейте. Много мило от ваша страна, че се отбихте.

Двете момичета се изправиха. Докато разменяха поздрави, погледите им изучаваха с неприкрито любопитство високата фигура на Никол. В сравнение с тях Никол се чувстваше огромна, защото стърчеше с повече от една глава над крехките им фигурки от по метър и половина.

— Лейди Шелтън — каза русата, — аз съм лейди Маргарет Адърли, а това е моята приятелка лейди Стейси Уъртингтън.

Щом приключиха с формалностите, Никол ги покани да седнат край масичката, на която вече бяха сервирани чай и сладкиши. Тя седна срещу тях на едно тапицирано с брокат кресло. Стейси Уъртингтън не сваляше втренчения си поглед от нея.

— Нали знаете за херцога? — попита възбудено Маргарет.

Можеше да става дума за един-единствен човек.

— Херцог Клейбъроу? — каза Никол, питайки се какво общо може да има той с нея и с тези млади дами.

— Да! — засия Маргарет. — Купил е Чапман Хол. Съзнавате ли какво означава това? Той е ваш съсед!

— Разбира се — каза Никол с известно объркване. Не знаеше нищо за херцога, освен това, че наистина току-що е пристигнал в Чапман Хол, който бе само на миля от Драгмор. До тази седмица не беше и чувала за него.

— Той е мой братовчед — обяви Стейси Уъртингтън и се усмихна самодоволно, сякаш това да си братовчедка на херцог бе нещо изключително важно.

— Какъв късмет за вас — измърмори Никол. Стейси не долови сарказма в тона й.

— Двамата с него се познаваме още от детинство — надменно заяви тя.

Никол се усмихна.

— В момента той е в имението — каза Маргарет — и този петък ние организираме бал с маски в негова чест в Тарънт Хол. В края на краищата, той трябва да бъде посрещнат както трябва в нашия край.

— Да, предполагам.

— Сигурна съм, че ако графът и графинята бяха тук, щяха да имат честта сами да организират събитието, но тъй като ги няма, майка ми реши да се заеме с това.

Никол кимна. Стейси се усмихна.

— Знаехме, че вие сте тук, а не в Лондон. И, разбира се, би било твърде непристойно да не ви поканим. Така че ето ни тук.

Никол премига вцепенена. Беше смаяна от думите на Стейси, и от начина, по който бяха казани. Току-що беше получила най-грубата покана — бяха й съобщили недвусмислено, че е трябвало да я поканят, независимо дали е желана или не. При това Стейси не бе пропуснала да отбележи, че Никол не е в Лондон с родителите и със сестра си, и с всички други неомъжени млади дами от добро потекло, тръгнали на лов за съпрузи. Подтекстът беше още по-лош — подтекстът бе, че тя не е добре дошла в Лондон. А това не беше вярно.

Не съвсем.

— О! — бе единственото, което успя да измисли Никол. Бяха я поставили на място. Тя рядко се появяваше в обществото; всъщност, не беше го правила от години. Знаеше ли го тази жена? Разбира се, че да. Всички го знаеха.

— Вие, разбира се, ще дойдете — усмихна се Стейси. — Нали?

Никол не успя да се усмихне. Не си въобразяваше — това наистина бе предизвикателство. Стомахът й се беше свил на топка. Минало бе толкова време. Досега хората трябваше вече да са забравили.

— Е? — попита Стейси. Все още се усмихваше.

Никол се изпълни с неприязън към нея. Тази жена очакваше да отклони поканата. Всички знаеха, че тя излиза рядко. Двете дами не бяха дошли при нея в знак на приятелство, а само по задължение. Щеше да бъде ужасно неприлично да не поканят дъщерята на граф Драгмор на толкова важно събитие.

— Разбира се, че ще дойда — каза гордо Никол, без да се усмихва.

Стейси изглеждаше шокирана. Но това бе нищо в сравнение с изражението на Маргарет.

— Наистина ли? — възкликна пискливо блондинката.

Гняв изпълни Никол. Все още не разбираше мотивите на Стейси, но това бе без значение. От значение беше единствено предизвикателството.

— До петък — каза тя, като се изправи.



Когато двете жени си заминаха, Никол съжали, че им бе позволила да я поставят натясно. Но как можеше да отхвърли толкова явното предизвикателство на Стейси Уъртингтън? А и досега хората трябваше вече да са забравили, нали?

След скандала по адрес на Никол се бяха изсипали куп злостни клюки, които й бяха причинили много болка. Беше си навлякла и гнева на своите родители, така че дори да бе поискала да се скрие в лондонския им дом, те нямаше да й позволят. Ала тя не беше страхливка и бе останала до края на сезона, сякаш нищо не се бе случило — с високо вдигната глава, без да обръща внимание на стотиците втренчени погледи и одумвания.

Когато скандалът започна да стихва, Никол се оттегли. Още при дебюта си в обществото не бе харесала баловете и забавите, соаретата и следобедните празненства, които намираше за безкрайни, еднакви и твърде скучни. Обичаше да става с изгрева на слънцето и да прекарва деня си на седлото, улисана в грижи за Драгмор заедно с баща си и братята си. А и една книга винаги бе по-интересна от повечето светски събития.

Последните четири години не бяха лоши. Никол обичаше семейството си, обичаше Драгмор и бе доволна от живота, който водеше. Всъщност основната причина да предизвика целия скандал бе тъкмо нежеланието й да променя своя живот.

Но… понякога, обикновено когато сестра й беше в Лондон с майка им, за да се забавлява, облечена в приказни коприни и ухажвана от красиви ергени, Никол усещаше, че Реджина й липсва, чувстваше се самотна и внезапно й се приискваше и тя да е там. Реджина винаги беше красавицата на бала — нещо, което на Никол никога не се бе случвало. Знаеше, че това желание не може да се сбъдне, че е просто една малка мечта, мимолетна мечта. Добре помнеше няколкото бала, на които бе отишла със семейството си след скандала — балове, които не й бяха доставили никакво удоволствие, балове, където хората трябваше само да я погледнат, за да си спомнят и да започнат да шушукат зад гърба й. Достатъчно бе да се сети за тези моменти и плахото й желание да изпита всичко това отлиташе, забравено за седмици напред.

А сега Никол не само щеше да се появи отново в обществото, но и щеше да се появи сама. Не само, че родителите й и Реджина бяха в Лондон, ами и брат й Ед бе в Кеймбридж, а брат й Чад — във Франция по работа. Нямаше придружител. Дамите не ходеха на балове без придружител, освен ако не бяха над тридесетте, а Никол беше под тази възраст.

И все пак тя ще отиде на този бал с маски, нищо че е сама. Ще го стори с достойнство и класа и ще натрие носа на тази снобарка Стейси Уъртингтън.

Наметната с пелерина от фина червена вълна, в петък вечерта Никол се отправи към Тарънт Хол. Беше се превърнала в същинско кълбо от нерви. По-рано през деня бе изпитала известни колебания дали въобще трябва да ходи на бала, но в крайна сметка с цената на много усилия беше успяла да ги потисне. Бяха я предизвикали, а тя не беше страхливка. Ще отиде на бала, пък да става каквото ще.