Вятърът се засили и характерният писък на ирландската гайда огласи хълма. Ан настръхна. За нея Кейп Хоук си оставаше най-красивото място на света. Всеки, който някога е живял в него, неизменно се връщаше, привлечен от природата, от музиката и от хората. Всеки, дори и този, който беше на хиляди километри от тук.



Лили седеше край леглото на баба си и се взираше в бялата стена зад нея. Имаше чувството, че се бори с призраци. Наистина ли Едуард е искал да убие Мийви? И щяха ли да се намерят доказателства за това? Доктор Къркланд я гледаше учудено и това й напомни за онзи ден, в който с Едуард отидоха на излет в Баркшир. Когато разбра какво искаше да направи с нея, тя изпадна в истерия. Викаше, крещеше и молеше за помощ, но хората, които минаваха покрай тях, я гледаха по същия начин, по който лекарят я наблюдаваше.

Тя прогони неприятния спомен и отново насочи вниманието си към Мийви. Баба й лежеше толкова тихо, че трябваше да се наведе съвсем близо до нея, за да се увери, че диша. Чу, че Клара и лекарят си шепнат нещо в дъното на стаята. После тръгнаха към коридора и гласовете им заглъхнаха. Досещаше се какво обсъждат. Сигурно цялата болница говореше за това.

Изведнъж стаята стана необикновено тиха. Най-после бяха сами, тя и Мийви. Колко дълго беше мечтала за този миг! Цяла вечност. Взе ръката на баба си и отново се превърна в малко момиченце. В главата й се заредиха картини от детството: тя държи ръката на баба си и отива към спирката на училищния автобус… на уроци по плуване… до пощата… до магазина на Фоли за бонбони…

— Виж ти! Блудната внучка се завърна — чу тя дълбок, дрезгав глас зад себе си.

Сепна се и погледна през рамо. Беше Патрик Мърфи. Той затвори вратата, приближи се и спря поглед върху неподвижната Мийви. Сноп слънчеви лъчи премина през червената му къдрава коса и тя пламна като факла около лицето му. Сините му очи бяха тъжни и загрижени.

— Сигурно си чула какво се говори из коридорите — изрече той вместо поздрав.

— Казаха ли ти, че това е дело на Едуард? — попита тя.

— Ще стигнем и до това — прониза я с поглед той. — Ченгетата ще дойдат всеки момент. Твоите обвинения разбуниха духовете в управлението.

— Не искам други ченгета! Искам ти да разследваш случая.

— Само че вече не съм на служба, както знаеш. Край, финито! Ти си виновна за това, Мара! Докато те издирвах… по-скоро, докато издирвах тялото ти близо десет години, загубих работата си. Как ме заблуди! Бях убеден, че Едуард те е убил. Открихме негасена вар в колата му и това ме наведе на мисълта… Знаеш ли, че негасената вар разлага органичните вещества? Цял труп може да изчезне, ако го потопиш в такъв разтвор. Бях готов да се обзаложа, че е натикал кокалите ти в някоя варница. Виждал съм го и друг път.

Лили се опита да запази спокойствие:

— Патрик, сигурна съм, че той се е опитал да отрови баба! Клара каза, че няколко дни преди това е идвал в „Морска градина“. Чу ли за това?

— Знам всичко. Между другото, заведоха Клара в кардиологията да я прегледат. Твоето появяване така я разлюля, че като нищо ще получи инфаркт.

— Не се шегувай с тия работи — намръщи се тя и се замисли за Роуз и операциите, които се наложи да изтърпи.

— Говорят, че си се завърнала от мъртвите. Почакай, не се смей! Тепърва ще чуваш най-различни небивалици за себе си. И не само Клара и сестрите, лекарите също започнаха игра на „Отгатни“. Предположенията им са изумителни — не ти трябва филм на ужасите. Слушай: била си отвлечена преди девет години — тук мненията се делят — едни смятат, че мъжът ти те е отвлякъл, други говорят за сатанистите. Има и не толкова романтични теории, например, че ти сама си организирала изчезването си.

Лили отмина без коментар думите му, но усети, че ръцете й се разтрепериха:

— Не ме интересува какво говорят. Това не променя факта, че Едуард е виновен за състоянието на баба. Разбираш ли ме, Патрик? Той я е отровил!

— Лекарите ми казаха, че ти мислиш така — кимна той.

— Тогава се заеми с това! Стига си ровил в миналото.

— Ти май наистина не съзнаваш каква сензация си. Изчезването ти предизвика паника в града, какво говоря, в цял Лонг Айланд. Ще се наложи да дадеш някакво обяснение!

— Не! — тръсна глава тя. — Не ме интересува какво мислят хората! Това си е моят живот и ще правя с него, каквото си искам!

— Мара — започна Патрик, но забеляза намръщената й физиономия и се поправи. — Лили, извинявай! Девет години мислих за теб като за Мара Джеймсън, оттеглих се от служба само за да не ме изгонят като некадърно ченге, което не е в състояние цяло десетилетие да открие една жена. Съпругата ми ме обвини, че съм обсебен от теб, и ме напусна. Е, мисля, че ми дължиш поне малко уважение за всичко, което преживях заради теб.

— Но ти ме откри, Патрик! И затова съм тук сега.

— Да, след девет години. И ако не беше баба ти, която ми намекна къде да те търся, едва ли щях да успея.

Очите му се спряха на Мийви и погледът му омекна:

— Божичко, Мийви! Защо не се събудиш да взема ти се накарам хубавичко? Да криеш всичко от мен цели десет години!

— Налагаше се. Заради мен.

Патрик поклати тъжно глава:

— Мисълта, че не може да види Роуз… сигурно я е убивала.

Лили едва не подскочи, като чу името на дъщеря си.

— Слушай, Патрик — прошепна, — Едуард не знае за Роуз. И не трябва да узнава!

— Докато беше в Канада, беше лесно. Но сега си тук, в Хабърд Пойнт. Няма как да не привлече вниманието на хората.

— Тя е на сигурно място… Помогни ни да запазим тайната, моля те!

— На вас? Кои сте вие?

— Лиам е с мен. Той я скри.

— Полицията ще те скъса от въпроси. А и мен, понеже аз те намерих.

— Знам това — отвърна Лили. — И мисля да им кажа истината за всичко, освен за Роуз. Не мога да допусна Едуард да разбере за нея.

— Не разбирам защо, по дяволите, подлагаш себе си и баба си на всичко това? — попита Патрик. Сините му очи проблеснаха и щом я погледна, Лили доби чувството, че две блестящи остриета пронизват мозъка й. — Трябва да науча цялата история! Биеше ли те, Лили? Измъчваше ли те? Заплашваше да те убие ли?

Тя мълчеше. Можеше ли той да разбере? И можеше ли да обясни с думи всичко, което преживя?

— Не и по начина, по който го разбират повечето от хората — отвърна.

— Опитал се е да те убие, значи — промърмори Патрик. — И какво направи ти? Извика ли полицията?

— Не.

— Защо?

— Нямаше да ми повярват. Нямах никакви доказателства. Моята дума срещу неговата. О, Едуард може да бъде толкова очарователен, толкова убедителен. Нямах никакви шансове. А и едно разследване можеше да ме забави. Бях бременна в петия месец и нямах никакво намерение да му позволя дори да види дъщеря ми…

— Все пак трябваше да повикаш полиция.

— Казах на единствения човек, който щеше да ми повярва. На баба.

— И какво направи тя?

— Знаеш много добре какво направи!

— Значи, каза на Мийви и…

— И започнах да планирам бягството си. Двете с Мийви го организирахме.

— Господи! — изстена той и погледна към неподвижната жена пред него. Спомни си увъртанията на Мийви, когато търсеше някаква информация от нея, безкрайните й лъжи, които доведоха разследването до задънена улица, и очите му потъмняха.

— Защо не я взе със себе си? — попита.

— Трябваше да остане, за да заблуди Едуард.

— И полицията!

— Ако се наложеше! — твърдо изрече тя.

— А сега въвличаш и мен в нова конспирация! — изсумтя той и погледна към коридора. Оттам вече се чуваше шум на радиостанции и приближаващи гласове. Нечии тежки стъпки отекнаха в болничната тишина. Полицията беше тук.

По гърба на Лили преминаха ледени тръпки. Обзе я паника:

— Патрик, трябва да предпазим Роуз! — помоли го тя.

— Вкарваш ме в беля, момиче!

— Не си чул цялата история, иначе би ме разбрал! Моля те, не ни изоставяй сега! Тя току-що си върна живота. Нямаш представа какво преживя, колко й костваха тези операции…

— Знам — отвърна той. На вратата се почука и той понечи да отвори, но Лили го сграбчи за ръкава.

— Моля те! — прошепна отчаяно.

— Кажи ми къде е тя? Трябва да съм сигурен, че е добре.

— Роуз е с Лиам, само това мога да ти кажа. Но ти гарантирам, че е добре. Той ще се грижи за нея, докато ме няма. Нали помниш Лиам Нийл от Кейп Хоук? С Мариса ме намерихте в неговата къща. Не може да не си забелязал колко много означава Роуз за него. Патрик, моля те!

Тя се взря отчаяно в него. Очите му издаваха борбата, която се водеше в душата му. В този миг вратата се отвори и на прага застанаха двама детективи, мъж и жена.

— Хей, Мърфи — викна жената. — Какво правиш тук?

— Наминах да видя как я кара моята приятелка Мийви. Влизайте! — покани ги той. — Позволете да ви представя дамата!

Лили инстинктивно отстъпи към леглото на Мийви и потърси ръката й за подкрепа. Щом я докосна, усети прилив на сили. Двете бяха преживели толкова много. Щяха да преминат и през това. Щяха да опазят Роуз.

— Детектив Кристин Дан и детектив Ланс Шеридан. А това е Лили Малоун — представи ги Патрик един на друг.