Ейб бе сгрешил. Японците бяха достигнали Сингапур преди Франсин. Или поне самолетите им. Когато призори автомобилът мина през Джохор, над града се издигаха стълбове мазен дим, които бавно се разсейваха във влажния въздух.

Градът обаче не изглеждаше разтревожен. Върху него се бяха стоварили само няколко бомби. Работници с безизразни лица почистваха тротоарите от боклук и счупени стъкла. Европейците преминаваха през развалините с вида на хора, решени да пренебрегнат една проява на простащина.

— Японците ли са направили това? — попита Рут. Очите й бяха широко отворени.

— Да, Рут.

— Това е лошо — замислено каза Рут. В хотел „Рафълс“, също като в останалата част на

Сингапур, беше относително спокойно. Във фоайето цареше неестествена тишина, съвсем различна от глъчката, която толкова й бе харесала през медения й месец преди пет години. Тогава, редом до британския си съпруг, тя бе твърде щастлива, за да обръща внимание на отправяните към тях погледи и коментари. Този път обаче бе дошла само с детето си и бе съвсем очевидно, че служителите са неприятно изненадани от факта, че „госпожа Ейбрахам Лорънс“ е евразийка. Старият портиер сикх, с кремав тюрбан и бели мустаци, сякаш бе готов да я изхвърли при първия сигнал, даден му от хората на рецепцията.

— Надявам се да не е станала грешка — каза администраторката и се направи, че внимателно чете списъка с резервациите. — Искам просто да проверя дали наистина имате резервация.

— Ако има някакъв проблем, отнесете го към съпруга ми — отвърна Франсин с треперещ глас и остави визитната му картичка на полирания махагон. — Това е телефонният му номер.

Погледът на администраторката се плъзна от Франсин към думите „Главен директор“, написани върху картичката.

— Моля да ме извините — каза тя, взе картичката и излезе през една врата в дъното. Франсин чу набирането на телефон.

Рут се бе хванала за полата на майка си, бе опряла глава на бедрото й и гледаше учудено. Огромният хотел сякаш бе опустял.

Франсин се обърна към вратата. Пиколото вече бе внесъл куфара й. Мохамед стоеше пред входа до големия яркожълт форд на Ейб, и търпеливо очакваше да се увери, че ще бъде настанена, преди да поеме обратно към къщи.

— Можеше да е и по-зле — чу се отсечен глас, най-вероятно на военен. Думите бяха произнесени от възрастен мъж с посивели мустаци, със светъл вълнен костюм и сламена шапка. Разговаряше с костелива жена с рокля на цветя, с която току-що бе излязъл от асансьора. — Много по-зле.

Стигнаха до рецепцията. Мъжът звънна с месинговото звънче, за да извести за присъствието си, и администраторката се подаде от вратата и каза:

— Добро утро, господин генерал.

— Ключът — рече генералът и остави тежкия метален ключ на плота. Администраторката побърза да го вземе. След това мъжът щипна Рут под брадичката. — Добро утро, млада госпожице.

— Добро утро, господин чичко — каза Рут. — Имате много красива шапка.

— И на мен ми харесва. — Той се усмихна на детето. Очите му бяха воднисти и според Франсин бяха твърде отслабнали, за да забележат, че Рут е евразийка. Спътницата му го сръга с кокалестия си лакът. Той не й обърна внимание и поздрави Франсин, като докосна шапката си с пръсти. — От провинцията ли идвате?

— Да — отвърна тя, смутена от проявеното към нея внимание.

— Правилно — каза той. — Децата трябва да са по-настрани от опасностите. Не бива да се плашат.

— Прав сте.

— Мен не ме е страх — осведоми го Рут.

— Правилно — повтори генералът, повдигна се на пръсти и после пак се отпусна на пети. — Японците са невъзпитани скотове. — Каза го така, сякаш започналото нашествие бе просто проява на лоши обноски и нищо повече. — Скоро ще им бъде даден урок, не се безпокойте за това. — После погледна администраторката. — Не виждате ли, че госпожата е уморена? Трябва да я отведете в стаята заедно с детенцето й. При това по-бързо.

— Разбира се, господин генерал — отвърна администраторката почтително.

Генералът и спътницата му излязоха от хотела. Старецът енергично размахваше бастуна си.

— Проклета работа — дочу Франсин думите му. — Племенникът ми се обади преди половин час. Наистина проклета работа.

Спътницата му извърна глава и погледна Франсин над покритото си с щамповани цветя рамо.

— Ей сега ще ви отведат в стаята ви, госпожо — каза администраторката. — На четвърти етаж е. Надявам се да ви хареса.

Франсин излезе за миг, за да се сбогува с Мохамед — шофьора малаец. Той й отдаде чест, после се качи в колата. Докато наблюдаваше отдалечаващия се форд, Франсин усети как сълзите й започват да напират.

Стаята, за която заплащаше огромната сума от двадесет и два колониални долара на ден, имаше балкон, баня и две двойни легла.

Тя излезе на балкона. Пищно озелененият площад под нея бе тих, раздвижените от влажния бриз палми леко шумоляха. Морето искреше. Небето над него бе сякаш нажежено. Стори й се, че вятърът носи лека миризма на пожар. Допусна, че си го внушава.

— Хайде да поплуваме! — възкликна Рут.

— Може би по-късно — отвърна Франсин. Макар Рут да бе все така жизнерадостна, под очите й имаше сенки. Не бе успяла да спи по време на нощното пътуване. Франсин я отведе до леглото и Рут скоро заспа.

Франсин отвори куфара. Бе взела най-елегантните си европейски дрехи. Докато ги окачваше в гардероба, се замисли колко ли време ще остане тук.

Слязоха да обядват към един часа. Мрачната, наподобяваща пещера ресторантска зала бе почти безлюдна. Сервитьорът малаец й донесе менюто и Франсин поръча обяд. Храната пристигна след малко, лишена от цвят и вкус и едва затоплена. Апетитът й изчезна. И двете ядоха малко. Рут започна отегчено да подритва краката на стола си.

— Скучно ми е, мамо. Тук няма деца. Франсин вече бе забелязала това, но обеща:

— Ще намерим деца.

Докато отпиваше от блудкавото кафе, в залата се появи мустакатият генерал. Бе килнал сламената си шапка и размахваше бастуна си. Беше сам. Спря до масата им, тракна токове и ги погледна.

— Настаняването нормално ли приключи?

— Да, благодаря ви — отвърна Франсин.

— На всички ни се налага да изтърпим известни неудобства. Боя се, че това е неизбежно. Боя се, че е възможно тази нощ отново да ни бомбардират. И градът отново да бъде затъмнен. Всъщност нищо особено. Сама ще се убедите. Реших обаче, че е редно да ви предупредя. Подгответе малката. За да не се уплаши.

— От нищо не ме е страх — обади се Рут. — Скучно ми е. Няма с кого да си играя..

— Не се безпокой. Ще се намерят деца, уверявам те. Нямате проблеми с престоя си, нали, госпожо Лорънс?

Франсин го погледна в очите. Значи вече бе научил името й.

— Нямам никакви проблеми, благодаря ви.

— Радвам се да го чуя. Миналата седмица едно от нашите момчета изведе една местна жена на дансинга. Оркестърът спря да свири. Казаха, че щели да продължат, след като се махнела от дансинга. Оказа се, че е индонезийска принцеса на официално посещение. Получи се страшно неудобно. Живея тук от четиридесет години и никога не съм позволявал такива безобразия.

Франсин неловко се усмихна.

— Тук всички са много мили с мен.

— Радвам се, радвам се. Е, време е да се пораздвижа. — Генералът докосна периферията на шапката си и си тръгна така внезапно, както се бе появил. Франсин разбра, че той се опитва да демонстрира колкото се може по-видимо солидарността си с нея.

— Тук истинска принцеса ли има? — попита учудено Рут.

— Така изглежда.

— С корона ли?

— Може би.

— Ще я видим ли?

— Ще внимаваме да не я изпуснем — отвърна Франсин и й се усмихна. Думите на генерала за бомбардировките обаче я смутиха.

Хората от рецепцията намериха бавачка за Рут — опитна жена, около петдесетгодишна малайка, която веднага спечели симпатиите на детето. Уредиха настаняването й в помещенията за прислугата на същия етаж. Франсин предпочиташе да не наема бавачка, обаче знаеше, че Ейб ще се вбеси, ако разбере, че сама се е грижила за Рут. Той държеше Франсин да спазва някои норми на поведение, които й бе внушил. А и прибягването до помощта на бавачка щеше да затвърди статута на Франсин на почетна европейка преди неговото идване.

Разбра думите на генерала едва когато се спусна нощта.

В началото светлината бе само отслабена и хората се блъскаха един в друг и се извиняваха. Рут, която се плашеше от тъмнината, започна да се оплаква от „чудовища“. Светло беше само в ресторанта, защото щорите бяха спуснати.

На вечеря видяха в ресторанта само няколкото унили двойки, които бяха забелязали на обяд, все така вяло поемащи същите безвкусни ястия. Имаше само двама нови посетители: мъж на средна възраст с разтревожен вид, заедно с дъщеря си, съвсем млада девойка, още момиче, които мълчаливо се хранеха на няколко маси от тях. Франсин няколко пъти забеляза, че момичето ги наблюдава. Бе хубаво, с тъмна къдрава коса и приятно лице. Когато двойката си тръгна, бащата не им обърна внимание, но момичето плахо се усмихна на Рут. Франсин се прибра в стаята си и си легна, заслушана в музиката на оркестъра, който изпълняваше мелодии на Виктор Силвестър. Рут скоро заспа до нея. Франсин изпитваше голямо желание да се обади по телефона на Ейб, но той й бе забранил да го прави преди края на седмицата. Спомни си за медения месец. Рут бе зачената в този хотел. Спомни си нощите, тежкото тяло на Ейб и ласките им, така интимни и едновременно така странни.

Заедно с бавачката си бяха поиграли с Рут в градината, докато хотелската прислуга обграждаше с чували с пясък входа на бомбоубежището, което не внушаваше особено доверие.

В ранните утринни часове сирената за противовъздушна тревога започна да стене като голямо ранено животно и наруши и без това обърканите й сънища.

Прегърнала здраво Рут, Франсин излезе в коридора и се вля в паникьосаната тълпа. Паниката стана пълна, когато след миг мъждукащите лампи угаснаха напълно. По стълбите беше истинска блъсканица. Когато стигна бомбоубежището, то вече бе претъпкано. До гостите европейци се бяха сгушили местни готвачи и келнери, така че расовите различия бяха заличени. Успя да си намери място, като не престана да притиска лицето на детето към гърдите си. Хората почти не разговаряха.